In memoriam: Георги Величков
Категория: Имена Посещения: 318
Днес, 10 август, е починал писателят Георги Величков.
Поклон пред светлата му памет!
(Интервюто с него е от "Сливналии", книга I, 2018 г.)
Писателят Георги Величков е роден на 7 април 1938 г. в Сливен. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски". Работил е като адвокат и журналист, бил е драматург в Сливенския театър (1966 – 1968).По-късно е редактор в списанията „Родна реч", „Септември", „Пламък", в издателство „Български писател" и киностудия "София" при Българската кинематография. Учредител (3 ноември 1988 г.) и съпредседател на Дискусионния клуб за гласност и преустройство. Депутат в VII Велико народно събрание (1990 – 1991).
Георги Величков е автор на 23 книги с разкази, новели, публицистика. Носител е на наградата за литература и изкуство на Община Сливен „Добри Чинтулов“.
Когато уговаряхме срещата с Георги Величков, сестра му Петя, при която живее напоследък, за да си помагат взаимно, ми обясни подробно по телефона как да стигна до улица „Кестенова гора“. Записах си, но когато тръгнах на следващия ден, слязох от тролея и самонадеяно забих, както се оказа, в противоположната посока. Обикалях повече от половин час, звъних няколко пъти на писателя и всеки път той търпеливо ми обясняваше как точно да стигна до блока им. Докато накрая погледнах записката в тефтера си и видях, че е трябвало да съм от другата страна на големия булевард. Там вече се оказа лесно. Георги Величков ме чакаше пред входа от доста време – слаб, какъвто съм го виждала на снимки, подпрян на бастун, с чиято помощ очевидно напоследък се придвижва, и явно уморен от стоенето прав, така че нямаше как да не се почувствам неудобно. Това ми чувство донякъде се разсея от любезността на домакините. Поканиха ме в кухнята – стаята, в която пушат, тъй като и двамата не са се отказали от този си навик, и докато пиехме кафе, някак си успях да убедя писателя, че е по-добре да разговаряме сега, вместо да отговаря на въпросите ми писмено.
После, когато вече спокойно слушам записа, установявам, че разказваческото майсторство си проличава и в този наш диалог – почти всеки отговор на Величков всъщност е една малка историйка, около която може да се завърти разказ.
– Г-н Величков, Ерих Кестнер някъде е написал, че само възрастният, който помни своето детство, е истински човек. Вярно, че той е детски писател, но си мисля, че детството – съзнателно или подсъзнателно – определя за какво ще пише бъдещият писател. Вашето детство какво беше?
– Какво ли... Да си кажа, никога не съм бил особено здрав. От малък съм болнав, не особено общителен и рядко участвах в игрите на децата от махалата.
– В кой квартал сте роден?
– Роден съм в района около „Двата аслана“, малко на север от площадчето, към квартал Ново село. Знаете сигурно откъде идва името на махалата – от двата изографисани лъва, които са стояли на една от сградите в тази част на улица „Раковска" от турско време и през първите години след Освобождението.
– Имате ли родословно дърво?
– За съжаление не можахме да докажем благородния си произход и не сме правили родословно дърво. По бащина линия съм – не точно софиянец, но баща ми е дошъл в столицата от Алдомировци, село на километър от Сливница, като много млад. Той имаше в рода един интересен дядо, който живя 96 години. Този мой прадядо Сандо си беше наумил, че Алдомировци е създадено от френски рицар – по време на един от кръстоносните походи се отделил там някой си конт Алтомир. Труди се той доста да докаже тази работа, ходи и по Франция, но за съжаление, в историята никъде не се откри конт Алтомир. И последният аргумент на дядо Сандо, като ни видеше с чичо ми Михо Величков (Михаил Величков, писател и драматург, първи братовчед на бащата на Георги Величков – б.а.), който също беше висок, бе: Вие печенеги ли сте? (Наричаше шопите печенеги.) Погледнете се – вие сте европейци, французи. Та така и остана недоказан френският ни корен, но трябва да Ви кажа, че аз от ранно детство имах афинитет към тази страна – към френския език, към учителките си по френски, ходих във Франция ...
– А баща Ви как е стигнал до Сливен?
– Не знам точно как се е случило, но баща ми, Васил Костов Величков, е работил като началник на лозовия разсадник до Сливенските минерални бани. Беше агроном. В Сливен се е запознал с майка ми и се оженили. Майка ми Русанка е сливналийката.
– Кой е нейният род?
– И те не са имали родословно дърво, знаеше се само, че прадядо ми е дошъл някъде от Балкана. А изпреварвайки въпроса, който виждам написан, ще кажа, че дядо ми Георги, бащата на мама, беше важната личност в моя живот. Аз съм кръстен на него. И като казвам, че е бил значима личност в живота ми, нека поясня, че той беше темерут – не обичаше да приказва. Цедеше думите по малко по малко, но за сметка на това ме водеше на коситба, на черешобер, на гроздобер – май бях все с него, с кончето Арап и с каруцата, и той ми показа природата. Не ме поучаваше, не ми разказваше, но самото това ходене ми вдъхна любов към българската природа, към природата въобще. Благодарен съм му за това. Вероятно неговото влияние ме направи и турист. Сега може и да ме гледате така, с бастуна, но съм обиколил всички планини на България. И в Сливен, и после тука, в София, в събота и неделя винаги обикаляхме.
– Да се върнем, ако обичате, към детството Ви...
– Споменах вече, че бях болнаво и – как да кажа – неуютно дете. В игрите, доколкото съм участвал, бях все на последно място. И разбира се, че намирах утеха в книгите. Доста рано се научих да чета, преди още да тръгна на училище. Спомням си, че първата книга, която прочетох, беше „Стас и Нели“ на Сенкевич.
– Доста дебела книга...
– Да. И оттогава, почти до ден днешен, от книгите не съм се отделял. Без да се хваля, имам една от най-големите частни библиотеки в София. Имаше периоди в живота ми, когато всеки ден ходех по книжарниците и купувах нещо. То беше като болест. И сега се чудя какво да ги правя тези книги. Някои от тях не съм и разтварял.
Но понеже говорехме за детството – никой в нашия род не беше от приказливите – да ми разказва приказки или разни истории, да пее песни... Нямаше такова нещо.
– Какъв беше Сливен във Вашето детство – има ли нещо, за което съжалявате, че си е отишло?
– Най съжалявам за онези хубави отношения между хората, които изчезнаха. Когато с дядо ми Георги обикаляхме, където срещнем хора по полето, все се поздравяваха. Сега това го няма.
– Разкажете малко за ученическите си години... Запомнили ли сте някои от учителите или съучениците си?
– Имаше една седморка момчета, всички отличници, от които бях единият. После се разделихме в двете гимназии, но си останахме приятели. Дотогава имаше мъжка и девическа гимназия. По наше време ги смесиха. Т.е. гимназиите пак бяха две, но част от момчетата отидоха в другата гимназия. Аз бях от тези, които се оказаха в дотогавашната девическа гимназия – там, където сега е V училище „Пейо Яворов". Имаше интересни случки, да. Например учителката ни по литература, чието име не си спомням, но беше по произход от малцинството, покрай съпруга си, който пък беше режисьор в театъра, при завършването ни вече, реши да поставим пиеса. Тя на всичкото отгоре беше от моя чичо Михаил Величков – „Катерина идва при нас". Изпратиха ни един актьор, който да ни режисира и наставлява, но нашата съученичка Таня, много красиво момиче, започна връзка с него. Ние, естествено, не можехме да му простим тая работа. На 24 май трябва да е било, подпийнали на бала си, решихме да го набием. Стана скандал, покрай който си навлякохме големи неприятности. Всеки ден ни викаха на разпити. А тогава държахме т.н. „руска" матура – колкото и да имаш през годината, държиш изпит накрая. Бяха седем-осем изпита. Имаше една учителка по математика – Карапчанска, много проклето женище – дойде, докато пишех съчинение на изпита по литература, и ми пошепна на ухото „Пиши по-бързо, че те викат на разпит в милицията". Може да си представите как се пише при това положение. Тогава всъщност ни спаси един велик човек – директорът на гимназия „Добри Чинтулов" Иван Апостолов. Нашата директорка беше решила да ни намалят поведението, което означаваше, че не можем да кандидатстваме. Бай Иван обаче каза: Моите хора няма да ги закачам. И покрай тях, и ние се отървахме.
Та така – от ученическите години си спомням с добро Бай Иван, както го наричахме (или по-точно бай Иван Касапина – б.а.) и учителката си по френски Парпулова.
– Златка Парпулова си спомням и аз – много фина жена...
– Да – невероятно фина, чувствителна, жена с голям такт. И другият голям учител, който ми е преподавал – бай Мишо Тодоров. Когато влизаше при нас, казваше: „Класът на хубавата Парпулова, станете да ви поздравя!" При бай Мишо всичко беше изиграно по най-приятен начин. Той разбираше, че ние певци няма да станем. Пускаше ни да слушаме плочи, разказваше ни истории за известни композитори – и беше много хубаво, защото той по-скоро ги изиграваше. И досега си спомням как пародираше Росини – как пише с ръце, обсипани с пръстени, облечен в най-официалните си дрехи, и докато композира, час по час тича до кухнята да види дали е готово яденето, защото бил голям чревоугодник. Да, бай Мишо също беше велик човек. И си приказваше доста свободно като за тогавашния режим. Тогава секретар по идеологията в Сливен беше Георги Йорданов – изключително начетен, умен и широко скроен човек. Та наградиха по някое време бай Мишо с някакъв орден. Георги Йорданов му предлага да го закара с кола до София да си получи ордена, а Мишо Тодоров му вика: А, аз на вас, комунистите, не ви вярвам, ще ме катастрофираш някъде по пътя...
– Освен книгите, имахте ли някакво хоби?
– Бях шахматист, даже получих кандидат-майсторска титла. Особено се запалих по шахмата в последните два класа на гимназията и отнесох доста караници и от майка си, и от баща си. Защо ли – ами наистина се бях вманиачил. Като седнем например да обядваме в мутвака (така все още наричахме кухнята), от едната ми страна беше шахматното табло, от другата шахматната книга, по средата яденето.
– Спомняте ли си първия си разказ? А първият публикуван?
– Първият ми разказ, разбира се, беше партизански. Главен редактор на в. „Сливенско дело" тогава беше Николай Николов, агроном по професия. Бях някъде в края на гимназията. Николов и баща ми като колеги се познаваха и татко занесе моя разказ на бай Николай, за да го помести в „Сливенско дело". Върна се, каза: Добре е, но Николай те вика да ти каже нещо. Като сега си спомням как отидох... Редакцията беше срещу общината, в схлупена къщичка, с едни забутани стаи, кабинетът на главния редактор беше неугледен, не като по-сетнешни кабинети с канапета и пр. Покани ме да седна и казва: Добре, ще го поместим. Само че гледай тука сега – и ми сочи епизод, в който партизанинът, скрит в селото, гледа как палят къщата на майка му и заплаква. – Не върви, вика, партизанин да рони сълзи. И аз, още тогава – ей това цял живот няма да го забравя – на място, без да се замисля, написах „и стисна ядно зъби“. Цял живот няма да си го простя...
– Разбираемо е, меракът човек да види поместена първата си творба винаги е голям, а и всички сме се съобразявали с времето си. Автоцензурата работеше, а и сега си работи...
– Така е, но това остана да ми виси като обеца на ухото.
– Мисля, че сте изкупили този си грях.
– Дай Боже да е така.
– Продължихте ли от там насетне да пишете по-усърдно?
– Продължих да пиша. Имах щастието – ето, в това отношение винаги съм бил късметлия – да попадна на Любен Дилов. С него станахме много близки приятели, беше ми като втори баща.
– Къде стана това – вече в София ли?
– Не, още в Сливен. По Станка Пенчева му изпратих четири-пет разказа, той ми отговори и ми помести първия разказ в списание „Септември", което за начинаещ автор си беше много престижно. Това списание в ония години беше за „от лъвове нагоре". И си спомням този ден, в който съм си купил списание „Септември" с моя разказ, гледам къде-къде да се похваля и отидох в тогавашната сладкарница „Ален мак". Там даваха и алкохол. Видях на една маса моя приятел Весо Червения – страхотен човек. Не знам по какъв начин, но беше завършил някакъв английски колеж. Владееше английски и той е първият, който ми е говорил за голямата американска литература. Човек от класа, който работеше като шофьор. И така – аз разтварям списанието на разказа и му го давам, той си пие коняка и чете. Прочете го и каза: Хм, добре. Само че забележи, когато се поправя гума на автобус, не се използва френски ключ. Не пиши неща, които не знаеш! Това беше първата ми рецензия. Разказът беше за това как по пътя за Сливенските минерални бани автобусът се поврежда, шофьорът го поправя, пътниците се разтъпкват наоколо и после се налага да изчакат едно момче и едно момиче, които са се отбили до близката горичка.
Няколко години по-късно Любен Дилов пише пространна рецензия за първата книга на Величков – „Прости чудеса“ (1966 г.) Рецензията започва със спомена за запознанството с младия писател: „Преди около три години в редакцията на „Септември" дойде едно височко, слабичко момче, с бледо лице, чиито тънки черти не ни говореха тогава за нищо друго, освен за прекалена стеснителност и за дълго колебание, предшествало „одързостяването" му да ни предложи първите си разкази. Представи ни се: Георги Величков от Сливен, току-що завършил висшето си юридическо образование... Прочетохме разказите и те се превърнаха за редакцията в едно радостно откритие...“ (сп. „Септември" 1966 г. бр.5, стр.234-241)
– Да вметнем тук за познанството Ви със Станка Пенчева...
– Много обичах Станка Пенчева, много я ценя като поетеса. Тя беше човек на място... По-сетне сме работили заедно в същото това списание „Септември" – тя завеждаше „Поезия"-та, аз работех в отдел „Белетристика". Винаги сме били в много добри отношения.
– Защо обаче решихте да следвате право?
– По принцип исках да следвам българска филология... Но в онова време всяка година изменяха начина, по който се кандидатства. Не знам как точно беше, когато аз кандидатствах, но се вземаха и оценките по български език през годините. А в някоя от тях учителката по литература ми беше сложила тройка или четворка – оттам падаше целият бал.
– Явно в ония години по-лесно се е влизало в Правния факултет...
– По-малко се кандидатстваше „Право" в онези години, пък и като цяло дипломата ми беше хубава. И потопен в скръб, обяснявах на моя чичо Михаил Величков как съм приет „Право", а искам да следвам „Българска филология", защото се готвя да ставам писател, и той ми вика: И аз съм правист, от прависта всичко става, дори и правист. Тъй че, карай...
– Какво Ви даде Юридическият факултет и какво – София в онези години?
– Доволен съм, общо взето, от образованието си, защото правото пък, от друга страна, дава доста широка обща култура. Макар че тогавашното право бе поизкривено. Спомням си, че Общата теория на правото, която е фундаменталната дисциплина в това следване, се преподаваше от Захариев – брат на един сливенски адвокат Захариев, с мустачки и черна коса. Та този Захариев, който бил политзатворник или не знам точно какво, разбираше от общата теория колкото аз от говедовъдство.
– Може би се е осланял на натрупания в затвора опит...
– Да. При него изпитът се изкарваше като напсуваш един голям правист, австриец, Ханс Келзен, който тогава бе обект на критиката на социалистическата правна наука. Разбира се, имаше и сериозни преподаватели, като професорът ни по наказателно право Иван Ненов, който не се церемонеше, а си говореше както му дойде, без да му пука. Имаше още един двама такива професори, но тези по идеологическите дисциплини бяха разни мърлячи.
– По принцип не само образованието, но и самата среда култивира човека... Как Ви се отрази столицата – писателите, връзките с литературните списания и изобщо с литературните среди?
– По време на следването си всъщност не съм се занимавал с писане, не съм обикалял редакции. Да Ви кажа, бяха едни притеснителни времена... Ние бяхме компания от няколко човека, приятели от Сливен, които се събирахме, между нас казано, колкото да се напием. Играехме бридж, бридж-белот. Въобще, бохемски години, особено пък за мен. Някои от моите сливенски приятели следваха медицина, инженерство, които са трудни за учене специалности. Но за правото е достатъчно да седнеш пет-десет дена преди изпита и да назубриш нещата. Бях облагодетелстван и се възползвах от това.
– Макар и малко, работили сте като юрист – защо не продължихте по специалността си?
– Две или три години работих като адвокат в Сливен. Не можех да си представя да съм прокурор или съдия. Единствената професия, която смятах, че мога да изтърпя, бе адвокат. Само че в сливенската адвокатска колегия приемаха като във Френската академия на науките. Броят на членовете бе точно определен и трудно допускаха нови хора, тъй като парите, които отиваха там, те си ги разпределяха и естествено, че не искаха да ги подяжда още някой. Кандидатствах – не. Какво да правя, приех да съм юрисконсулт в село Гавраилово, към ТКЗС-то. Отивам първия ден и гледам – на железопътната линия стоят три пълни вагона с праскови и навсякъде мирише на гнили плодове. Извика ме председателят и казва: Пиши констативни протоколи, защото това се разваля, а то струва милиони. Аз, искрено казано, се уплаших и повече не отидох в селото. Оплаках се тогава пак на чичо Михо – аз така му викам на Михаил Величков. Неговият брат, който също се казваше Георги Величков, беше шеф на софийската адвокатска колегия. Но понеже сливенската колегия не ще да ме приеме, решиха, че трябва да отида да изкарам няколко години в Котел. Там имаше един адвокат и аз – втори. Нямаше какво да правя вече – ще ходя. А оня адвокат беше много смешен човек. Разказваха ми за него като истински случай как се явява в Котленския съд по гражданско дело и е адвокат и на ищеца, и на ответника. Съдията протестирал, но той обяснил, че има договор и с двете страни. И бях тръгнал вече за Котел, когато отново се намесиха моите роднини и кандардисаха все пак сливенските адвокати да ме прикътат в колегията си. Така станах адвокат в Сливен. И трябва да Ви кажа, че това бяха едни от най-хубавите години в живота ми. Защото в тази професия режимът е свободен, а и вече почнаха да излизат мои разкази, една моя пиеса почна да се играе в Сливенския театър („Сезонът на надеждите" – б. а.). Директор тогава беше Иван Раев, голям актьор и човек, драматург беше Богомил Стоилов. Пиесата имаше голям успех, игра се над сто пъти. Но аз съм се отказал от тази пиеса, мисля даже да не я споменаваме.
– Защо? В разговора, който имах с Богомил Стоилов, той спомена, че малко нещо дисидентска била?
– Нищо дисидентско нямаше в нея, беше една тъпа пиеса – аз не си я харесвам и никъде не я споменавам между написаното от мен. Имаше голям успех не заради друго, а защото сливенското гражданство припозна като прототип едно известно сливенско семейство – семейството на Съби Димитров. Може би защото един от героите в пиесата страдаше от миастения (атрофия на мускулите). А аз имах и приятел от този род – Владо, който беше със същото заболяване. Той обаче не ми се обиди... Беше една-две години по-голям от мен и не знам защо, но отиде в Америка и там почина.
– В този хубав – както го наричате – сливенски период обаче се отказвате от адвокатстването, ставате драматург в театъра и като че ли тогава избирате и истинското си поприще...
– Така е, макар че наистина нищо лошо не си спомням от недългия си адвокатски период. Когато почнаха да излизат разказите ми, когато се игра пиесата, струва ми се, че колегите-адвокати дори малко нещо се гордееха, че има такъв човек между тях, и ми помагаха. Аз съм мързелив човек, обичам да си поспивам и понякога закъснявах. И като се яви някой клиент да ме търси, все се намираше някой да ми оправя делата. Така че не съм неблагодарен... Но като се игра пиесата ми, а пък Богомил Стоилов замина за Пловдив, Иван Раев ме назначи за драматург. Имаше пак една подробност... Богомил почна да се развежда. Той имаше брак с една красива жена, но не са се разбрали нещо – и естествено беше в този бракоразводен процес аз да стана негов адвокат. Разбрахме се с ответната страна да не шумим много, всичко да мине леко и спокойно, да се обосновем с несъответствие в характерите и пр. И така нашите свидетели говориха, че и двамата са добри, но просто не си пасват. Но като се явиха нейните свидетели – Божее – та какъв ли не го изкараха: курвар, пияница, побойник... Мамицата ни разгониха. Оттогаз си казах: никакви контакти с противната страна. Пазиш си клиента... Може би и този епизод имаше малък дял в решението ми... Но така или иначе, след пиесата и след като през 1966 г. излезе първата ми книга, за мен беше ясно, че това е пътят ми.
– По него време Сливенският театър е бил доста силен...
– Не беше най-силният му период. Малко преди мен в Сливен беше Иван Радоев с Кина Дашева, Дора Стаева... Когато аз отидох, те вече се бяха преместили. Но имаше, имаше интересни хора. По принцип актьорите са странно племе – аз ги обичам, макар че са малко лудички, между нас казано. Имаше там например един човек – голям, над два метра висок, с физиономия на убиец. Радивенски.
– С това описание веднага се сетих за него – впечатлявал ме е през ученическите ми години, като го срещах да се разхожда бавно-бавно по улиците...
– Да. Та той, миличкият, колкото едър и голям, толкова и страхлив. Когато театърът пътуваше насам-натам по други градове и села, като наближи автобусът някакво нанадолнище и почне да се спуска, винаги се намираше някой да почне да разказва за катастрофи. Радивенски неистово се провикваше: Сприии! Слизаше и извървяваше разстоянието пеша.
Като казвам странно племе, имам предвид, че са малко като циганите: помежду си винаги се карат, могат да стигнат и до бой – за роли, за награди и пр. Но ако чужд човек нападне някой актьор, всички се сбират и дават абсолютен отпор.
И като споменаваме циганите, да вметна: какво и кой ги подучи сега да не работят? По сливенското ми време циганите бяха кротки, добри, работливи хора. Идваше една жена да чисти вкъщи – лазеше по пода и не оставяше прашинка. После тука, в София – също. Сега с тези избори ги подлудиха – пари за всяко гласуване, лъжливи обещания. Какво да искаш от тях?
– Предполагам какво ще ми отговорите, ако Ви попитам защо сте напуснали Сливен: провинция...
– За съжаление, така е. В провинцията нещата не се случват, особено пък в онези години. Малка държава сме, няма как – или столицата, или никъде. Доста години вече имам наблюдение върху българската литература и виждам, че от провинцията не се е пръкнал някакъв известен автор – който малко подаде глава, бяга в София. Недялко Йорданов остана доста дълго в Бургас, но и той се премести. Изключение е може би другият бургазлия – Христо Фотев, но той другояче си беше уредил живота.
– В столицата дълги години редакторствате – това помага ли на писателя или по-скоро пречи?
– Ако става въпрос за другите писатели – макар че човек понякога се самозалъгва, аз имам доброто мнение за себе си, че като редактор, особено в дългите години в издателство „Български писател", съм помагал на авторите. В онези времена не всичко написано можеше да излезе. Директорът на издателството, сливналията Симеон Султанов, беше човек на изкуството – разбираше от литература, но страхлив. (Имаше си и едно на ум, че неговият баща, бай Стефан, преди 1944 г. е бил ръководител на една от младежките профашистки организации.) При мен обикновено идваха хора, които съзнаваха, че книгите им много трудно ще минат, за да стигнат до печат. Не винаги, но мисля, че често успявах да ги „пробутам" – когато видеше, че има защо, и Султанов помагаше. Той си беше и уредил някакъв гръб – беше приятел с един поет, близък до Тодор Живков, и той го защитаваше, ако се наложи. В „Български писател", разбира се, се издаваха преди всичко книгите на асовете и се плащаха огромни хонорари, въпреки че от внушителните тиражи на някои от „живите" класици са се купували по два броя книги.
Годините на редакторстване всъщност са плодотворни за писателя. През тях Георги Величков издава повечето си книги, по-малко са излезлите след т.н. демократични промени. Ето част от списъка: "Прости чудеса. Разкази" (1966), "Самотна луна на небето. Разкази" (1972), "Приказки за мен и за вас. Разкази" (1975), "Щъркел в снега. Разкази" (1977), "Вместо гроздобер. Новели" (1978), "От трите страни на барикадата. Разкази и новели" (1980), "Последен кръг над океана. Новели" (1981), "Навикът да умираме. Разкази" (1985), "Еньовден. Повести" (1986), "По-опасно и от смелостта. Разкази" (1987), "Ранна есен, свечерява се. Разкази и новели" (1988), "В антрето на демокрацията. Публицистика" (1990), "Способи за самозалъгване. Критика, публицистика, есеистика" (1990), "Първият милион" (2006). „Незабравимо. Избрани разкази“ (2008).
– В биографичните Ви бележки се споменават 23 книги, но се изброяват не всички – бихте ли допълнили останалите заглавия?
– Не мога да допълня, защото не си ги спомням. А и ги нямам всички мои книги вкъщи. Давал съм на този-онзи...
– Критици и други писатели пишат за творбите Ви, че се отличават с дълбок психологизъм, силна подтекстовост, сдържано фабулиране и Ви определят като един от европейските ни писатели, майстор на разказа и новелата. Повечето читатели сигурно също споделят това, но и казват, че сте твърде умозрителен и нелек за четене... Вие как се определяте?
– Аз това го разбирам и също го казвам. Мисля, че при мен умозрителността е дошла от старанието да не може властта да разбере всичко, което пиша – малко да го завоалирам, но все пак да кажа това, което ми се иска. Малко фантастика, малко туй-онуй... Пък и признавам си: за съжаление не съм човек с голяма фантазия. Това, което съм написал, почива върху преживяни неща. Преживяни, попремислени – това е и моя слабост.
– В много от Вашите разкази описвате места и хора, разпознаваеми за сливенци... Имам чувството, че описвате Сливен – така ли е?
– Особено по-дългите неща – новели или някои, които са като малки романи, до голяма степен са провокирани от преживяното от мен. Не мога да кажа дали това е Сливен или не – просто не мога да съм сигурен.
Колко „полусериозно" и колко „полунашега" не знам, но Георги Величков винаги е бил доста самокритичен. Например в предговора на книгата си с разкази „По-опасно и от смелостта" (1987 г.), пише: „Понеже пописвам от време на време и рецензийки и понеже вярвам на вкуса си, който все още не съм успял да разваля въпреки дългогодишното си редакторстване, знам по-добре от повечето критици какво ми липсва. Не умея например интересно да фабулирам и затова изработвам предимно „безсюжетни" разкази, което мнозина приемат като модернизъм или някакъв друг „изъм", пък то си е чисто неумение. Господ не ми е дал и въображение, та непрекъснато се занимавам с детството и семейството си, където ситуациите ми се поднасят почти готови – само малко да ги префасонирам и разказчето „става". Мога да говоря и за нефункционалния си книжен диалог, и за сложното си, понякога доста объркано изречение, и за колко неща още бих могъл да говоря, ама други пък ще кажат: Хайде сега, прави се на бездарник, за да го уверят в противното! Защото има и такава хватка. Ни тъй, ни иначе!"
Тръгвайки от тези му думи, литературният критик Светлозар Игов пък пише: „Бих могъл и аз „полусериозно, полунашега" да кажа, че при такава самокритична изчерпателност на писателя, на критика не му остава друго освен да изброи положителните му качества, за да възстанови равновесието на правдивата оценка. Но дали правдата е равновесие от подобни бакалско-критически „плюсове" и „минуси"? И дали „недостатъците", които си приписва писателят, са наистина действителни слабости на неговото творчество? Не са ли подобни „недостатъци" основата на всеки индивидуален стил? Известно е, че Достоевски пише „лошо" и разказва „ужасни" неща. Флобер се е измъчвал цял живот да потисне склонността си към патетико-романтични екзалтации чрез потапяне в скуката на буржоазния бит и ужаса на човешката глупост. Всяко творчество изглежда е упорство да превърнеш личните си недостатъци (отклонения от изискванията на нормата) в индивидуална художествена сила. Затова бих казал, че Георги Величков не може да твори според нормите на една традиционна повествувателна поетика, които знае добре (защото той е не само писател с ясно критическо самосъзнание, но и критик), а не желае да твори според тях. А Георги Величков има творби, които показват, че може да фабулира интересно. Че има и въображение, което може да го изведе извън личните спомени (а нима спомените сами не са едно ретроспективно въображение). Че и повествувателната му фраза не е неразбираемо сложна, а функционално усложнена в съответствие с художествената му задача (всъщност на равнището на фразата Величков има доста ясен и прецизен класически стил)."
И по-нататък: „Въпреки пластико-изобразителните си възможности обаче Величков не е епик-изобразител, а психолог-анализатор. Неговите картини са само психологически успоредици или контрасти на едно анализирано и самоанализиращо се човешко съзнание, нюансирано изследване на най-недоловими (но художествено усилени) трептения на човешката душевност." (Светлозар Игов в статия по повод 50-тата годишнина на писателя във в. „Сливенско дело" бр. 13 от 1 април 1988 г.)
– Имали ли сте проблем с управляващите заради някоя от книгите си?
– Имах един-два пъти неприятности... Общо взето, не ме долюбваха много и когато излезе една – според мен нелоша книга – „Вместо гроздобер", по телевизията, а и в тогавашния „Литературен фронт" се появи доста отрицателна рецензия, която ме почваше още от заглавието: Защо! Описваш времената около Девети септември, пък – „Вместо гроздобер". Впрочем по-късно я преведоха на руски, в който превод заглавието беше „Времето, когато се бере гроздето" – нещо съвсем различно по смисъл.
В цитираната по-горе статия на Светлозар Игов от далечната вече 1988 г. критикът, също като писателя, доста завоалирано подсказва, че творчеството на Георги Величков не отразява само „чисто екзистенциални" проблеми: „Но дори ако разбираме прозата на Величков като обобщен размисъл, като анализ с универсална битийна валидност, остава въпросът – чисто екзистенциално ли е това разбиране на битието или социално-исторически обусловено. Склонността към пълен психологически херметизъм би могла да свидетелства за първото. („Навикът да умираме", „Мухи през зимата", „Очакващ мишка"). Но ред проявяващи се (наистина бегло и някак нарочно неопределено) социални и исторически насочвания (или по-точно алюзии) в творби като „Ранна есен, свечерява се", „Вместо гроздобер", „Последен кръг над океана", „Корените на смокинята" говорят, че екзистенциално-психологическото има и своите реални социални и исторически измерения и обусловеност."
– Чела съм, че сте уволняван заради романа „Калуня каля“ на Георги Божинов...
– Всъщност Деян Енев откри този автор... А мен тогава ме уволниха пак заради него, но за съвсем друго. Тогава работех в „Септември" и там дойде нещо като очерк от Георги Божинов. Вече не си спомням четох ли го, не го ли четох, но там се споменавали, оказа се впоследствие, песните, които концлагеристите пеели в социалистическите концлагери...Тогава уволниха главния редактор Камен Калчев, уволниха и мен, а от редакцията избяга Станка Пенчева – отиде в списание „Отечество". Т.е., разформироваха ни само заради това. После се оказа, че във входа на блока, в който на петия етаж е моята гарсониера, на осмия етаж живее Георги Божинов. И понеже заради тези песни ме бяха уволнили, аз не отидох да го видя... А той се оказа един много стойностен човек. Но Деян Енев умее да прави пропаганда за хубавата литература и книгата му си намери мястото... Заради мои книги особени проблеми не съм имал, въпреки че да си правим идеологически проблеми, беше на мода. Както казах, не ме обичаха много, но не съм понасял особени удари, нито пък са ме награждавали.
– Наистина? Поне „Кирил и Методий" нямате ли? Знам, че за 24 май се раздаваше доста масово...
– Да Ви кажа, когато съм в добро настроение, си мисля за следното: В хиляда деветстотин шейсет и някоя или седемдесет и някоя година – не помня, дадоха Нобелова награда на Жан Пол Сартр (1964 г. – б.а.) Той беше малко маниак човек, отказа се от наградата. В Белгия дадоха награда на Жан Кокто и той в благодарственото си слово каза: Не е работа да ти дадат награда и ти да се откажеш от нея. Работа е така да живееш и пишеш, че на никого никога да не му дойде наум да те награждава. Казвам си това в минути на добро самочувствие. Но друг път си казвам – да, вярно е, но пък може и да не те награждават просто защото не заслужаваш.
– А доза завист усещали ли сте?
– В тия среди завист винаги има.
В книгата с избрани разкази "Незабравимо" (2008 г.) Георги Величков изповядва: "Нашето поколение остана за жалост донякъде недооценено. Геният Радичков обнови прозата ни, внесе нови сюжети и нови интонации в нея и по този начин отвори път и за нашето развитие... Това, което Радичков направи за т. нар. селска белетристика, ние повторихме в градската тематика... Никой от нас не възпя социализма и не се подмаза на властта, в нашите произведения се появиха темите за отчуждението и самотата, за смъртта в екзистенциален смисъл, за другите и отношенията с тях, за корените на тайнственото."
Все пак оценки има. По повод излизането на "Незабравимо", писателят Деян Енев пише: „Срещата с "Незабравимо"-то на Георги Величков е среща с модерната европейска проза.“ И още: „Георги Величков не е от шумните писатели. Освен поведението му и творчеството му е такова. Но той в никакъв случай не е от незабележимите писатели. Заедно със съмишлениците си Димитър Коруджиев, Любен Петков и покойния вече Рашко Сугарев, Георги Величков имплантира в българската литература съвременната безсюжетна психологическа проза."
Това потвърждава и проф. Светлозар Игов: „В противовес на „селското" коренотърсачество се разгърна в тематично отношение (предимно като градска проза) и третата насока в младата (тогава) белетристика, която можем да наречем психологическа. Още с първите си книги в нея се откроиха като най-ярки имена Георги Величков, Рашко Сугарев, Димитър Коруджиев и Любен Петков. Тези писатели проявяваха и най-голям интерес към търсенията на модерната световна проза на ХХ век (преди всичко, разбира се, Марсел Пруст, Джеймс Джойс и Франц Кафка), започваща да става известна и в България, предимно в интелектуалните среди.“ (в. „Седмица“ бр.464, 17-23 април 2003 г.)
– В БКП членували ли сте?
– Никога. И никога не съм кандидатствал да членувам.
– Как са Ви изпуснали?
– Аз самият се чудя. Даже когато съм в лошо, самокритично настроение, си мисля, че те не са ме поканили, защото са ме преценявали критично. Викам си – ето, даже и те не са ме харесали, от мен нищо не става. Но когато съм в добро настроение, си казвам: Те отдавна са разбрали, че аз съм „против", и затова изобщо не са ме канили. На сестра ми са предлагали членство, но на мен – не.
– Но Вие сте обществено активна личност – това проличава особено в годините около началото на демократичните промени, когато ставате един от съучредителите на Дискусионния клуб за гласност и преустройство. Нека припомним, че след Русенския комитет (Обществен комитет за екологична защита на Русе, създаден на 8 март 1988 г. в Дома на киното в София), това е втората организация, която открито опонира на съществуващата система...
– При създаването на Русенския комитет не бях в София и не можах да се включа, но на дискусионния клуб съм един от съучредителите.
Дискусионният клуб за гласност и преустройство е учреден на 3 ноември 1988 г. в 65-та аудитория на Софийския университет. Инициатор на проекта е Желю Желев, който още от 1986-1987 г. работи по подготовката на Клуба, като намира подкрепа в противници на тоталитарната система като Искра Панова, Евгения Иванова, Антонина Желязкова, Георги Мишев, Марко Ганчев, Радой Ралин, Петко Симеонов, Невена Стефанова, Блага Димитрова, Мария Бойкикева, професор Николай Василев, Христо Радевски, академик Кирил Василев, кинорежисьорът Дучо Мундров, изявеният български физикохимик Алексей Шелудко. Мнозина от учредителите (общо 80 души, като на самото учредяване се присъединяват още 40) са членове на БКП, а някои и активни борци против фашизма и капитализма като Чавдар Кюранов, Брайко Кофарджиев, Борис Спасов и др.
Приетата на 3 ноември Учредителна (програмна) декларация, бива изпратена до ЦК на БКП, творческите съюзи и средствата за масова информация. (Уикипедия)
– Главният организатор беше Желю. Съпругата на моя чичо Михаил Величков – поетесата Невена Стефанова, също участваше в подготовката. В инициативната група беше Радой Ралин, имаше и други личности.
– Кой беше най-близкият Ви от тези хора?
– С Желю Желев бяхме много близки– с него, както и със съпругата му Мария. Гостувал съм им в нейното село Грозден. Останахме си приятели и когато той стана президент.
– Имам впечатлението, че Желю Желев беше мек, сговорчив човек – притежаваше ли организаторски качества да събере всичките тези хора, да ги ръководи?
– Той беше мек човек, но можеше да организира. И да – правеше впечатление с тази мекота и може би точно затова хората го обичаха. Не просто го обичаха, събираха се около него и той можеше да ги води. Аз вече не си спомням как започна цялата работа, но той беше в основата. С Желю всъщност ме запозна тогавашната ми съпруга Евгения Иванова (първата съпруга на писателя загива в катастрофа, с Евгения Иванова, понастоящем професор в НБУ, от която има дъщеря, по-късно се разделят – б.а.) – те работеха в Института по културата. Ние живеехме на улица „Асен Златаров" – на канала, до Военната академия. На десетина минути оттам, на „Омуртаг", живееше Желю. Спомням си, че когато жена ми защити дисертацията си, се събрахме да се почерпим в клуба на композиторите и там се запознах с Желю Желев. Аз бях чел преди това „Фашизмът" и си имах вече представа за този човек, но той просто ме изуми. През цялата вечер беше разговорлив – носеше цяла връзка медали от тези, с които се кичат големите военни началници, размахваше ги през цялото време, коментираше и аз бях леко озадачен – как се държи този човек, дето е написал такава сериозна книга. Както казах, после станахме близки и една или две години празнувахме Нова година заедно у нас. Чак до края му – Бог да го прости! – си останахме близки. Посрещаше ни в Грозден и хубави времена бяха...
– Били сте всъщност съпредседатели на Дискусионния клуб, на ротационен принцип...
– Да, шест души бяхме съпредседатели – Желю, Мария Бойкикева, Николай Василев, Иван Джаджев, Петко Симеонов и аз. Всеки беше председател по два месеца.
Георги Величков е председател на клуба през юни – юли 1989 г. Но още преди този период вярата му, че с добри намерения и взаимодействие с властта нещата в България ще се променят, май е поразклатена, което проличава от едно интервю с него на Румяна Узунова (радио "Свободна Европа" – Мюнхен, 23.02.1989 г.) На въпроса „Как си обясняваш тогава това враждебно отношение към вас, към Дискусионния клуб? И как си обясняваш конфискацията на архивите, на материалите на Дискусионния клуб – те комай още не са върнати?!“, той отговаря: „Не са върнати. Ами виж: на 3 ноември 1988 г. ... осемдесетина наивни романтици създадохме Дискусионния клуб с надеждата, вярата и радостта, че можем да помогнем нещо на България. И се надявахме, че тази наша проява веднага ще бъде приета и ще ни бъде помогнато да направим нещо. Три месеца срещу нас има само враждебност, само недоверие, само гонение: наши колеги ги изключиха от Партията, наши колеги ги мъмриха, наши колеги ги уволняват. И за тези три месеца фактически нашият Клуб не можа да развие никаква дейност. Аз мисля, че нашият Клуб въпреки всичко изигра своята роля. Естествено не той, а отношението към него показа, че в България не само че няма преустройство, ами и няма желание за истинско преустройство; че красивите думи са само красиви думи. Когато се стигне до действия, тогава всичко става мъртвило и остава само на книга. Тъй че в този смисъл нашият Клуб изигра все пак някаква роля и макар че аз по принцип съм песимист, все още се надявам, че ще се намерят умни хора, които могат да разберат нашите най-добри желания и намерения, които все още могат да ни подадат ръка и да започнем да работим за едно преустройство в България. Но тези мои надежди… все повече намаляват. И искам да кажа, че последната реч на другаря Тодор Живков с нищо не ме кара да вярвам, че нещата ще се подобрят…"
– От многобройните писма, публикации до медиите и пр., които сте разпращали, останали общо взето непубликувани и от интервютата – най-вече в „Свободна Европа", оставам с впечатление, че Дискусионният клуб цели точно това, което е заложено в името му – гласност, че някой иска преустройство...
– Да, търсехме връзки, за да заявим, че демокрацията вече се задава и в България. Спомням си учредителната вечер – веднага изпратихме секретаря на клуба Росица Антонова, съпругата на Сергей Антонов (същия, който беше обвиняем по атентата срещу папата) да отиде до пощата, да се обади на Румяна Узунова, че сме създали този клуб. Това непрекъснато говореше и Желю: Да се чува! Да се знай! Всички да знаят!
За клуба, естествено, най-добре е информирана властта и жилището на писателя също става обект на нейното внимание. В интернет пространството може да се намери протокол от 5 май 1989 г. В него е отбелязано, че след обиск в дома на Георги Величков и Евгения Иванова са намерени, описани и иззети документи, сред които молби от 27 души за приемане в клуба за подкрепа на гласността и преустройството, декларации от името на клуба, обръщения към членовете на клуба, към ЦК на БКП, тъжби до главния прокурор на НРБ и пр.
– Вероятно през този клуб – все пак в него се заявявате като политик – сте стигнали до Великото народно събрание?
– Вижте, то беше една доста смешна работа... В тази предизборна кампания аз не отидох никъде. Нито съм ходил по събрания, нито съм държал речи – не си мръднах пръста. Но Желю ме беше сложил на четвърто или пето място в софийската листа, което място бе избираемо. Гласуваше се за идеята. И така бях избран. За съжаление обаче, като отидох в Народното събрание, доста бързо разбрах, че не ми е там мястото. Там се говореше гюрултаджийски, въобще беше тъпо – блъскаха се да ходят да приказват от трибуната и то повечето глупости, не ми беше в стила. Един-два пъти се опитах да стана – не можах да взема думата. Не знам дали се мина и година и реших, че няма какво да си губя времето там. Казах на Петко Симеонов, с когото също се познавах отдавна и който беше един от водачите на парламентарната група на СДС, че мисля да напусна Народното събрание. Той се облещи: Що? Обяснявам му. Пита ме: Ти богат ли си? Викам – не съм. Той ме посъветва: Тогава недей напуща, стой си вкъщи, пиши си, пък ако има нещо важно за гласуване, ние ще ти се обадим по телефона да дойдеш. Обаче идеалистът Величков отговаря: Е, как така – уж демокрация, а пак по стария начин... И напуснах.
– Но виждате ли положителен резултат от работата на онова Велико Народно събрание? То, все пак, прие Конституцията на Република България.
– Като юрист имам мнение по този въпрос, но то, за съжаление, се оформи доста по-късно. Когато ставаха борбите, за които Ви говоря, ние не бяхме подготвени. Комунистите обаче бяха... Първата работа беше не да се прави конституция, а да се тръгне към оправяне на собствеността. Никоя бивша комунистическа държава не започна с конституция. Конституцията далеч не е най-важното – лесно можеше да бъде пригодена и старата конституция. А ние изгубихме много време с тази конституция и с това Велико народно събрание, което се проточи дълго време и забави всички реформи. Смятам, че на първо място трябваше да се правят икономически реформи и след тях постепенно да дойде всичко останало. Но толкоз ни беше акъла на всички...
– Предполагам, че в книгата си с публицистика „В антрето на демокрацията", сте представили това, което по-късно сте осъзнали...
– Да. Всички го осъзнахме, малко или много, самият Желю го осъзна, но грешката беше направена. Той ми е казвал, че да правят нова конституция демократите били съветвани от западни политици, журналисти и пр., но за какво ни е тази нова конституция, аз тъй и не разбрах. Можехме просто да махнем първия член и да поправим още някои, и да не се занимаваме повече. Конституцията така или иначе определя само най-важните неща. Едва ли щеше да има голяма разлика и да беше останала старата конституция.
– Така е, новите политици, както останалите български граждани, тръгнаха с малко опит и много илюзии. Вашите илюзии какви бяха?
– Мислехме, че ще дойде демокрацията, макар че лично аз, а и не малко хора като мен, си представяхме, че демокацията се състои в това да можеш да кажеш каквото мислиш.
– Е, това в голяма степен го постигнахме...
– Така е, хубаво е, че може да се говори, но демокрацията, за съжаление, не е само това. Демокрацията е свързана с много неща и най-вече със собствеността. Сега всеки говори каквото иска, но никой не му обръща внимание и нищо не се променя от това говорене. (Пали цигара.)
„... На 10 ноември се извършва поредното чудо – и този път без нашето участие, без нашето знание, без нашето съгласие....
... Този път обаче чудото разтърсва всички пластове на обществото и засяга всеки от нас. Направена е важна и неочаквана промяна: паднали са и падат средновековни забрани. И ние се озоваваме в един нов, непознат и малко страшничък свят – света на персоналните отговорности. Ние се оказваме личности с права и задължения. На нас, довчерашните нули, се възлага да изградим бъдещия живот. Всичко сякаш е ясно и радостно, но, уви, нашето религиозно съзнание не е подготвено за новия ред на нещата. То се плаши от него, крие се и накрая се скрива в карнавализацията на този нов ред. За да го отрепетира първо на шега и да спечели време, през което ще се приспособява... ...
... Е, добре, ще можем ли чрез карнавала да преминем към истинската демокрация? Няма ли опасност той да ни върне към средновековието? И все пак, какво аджеба е това, демокрацията?...
... Карнавалът не приема въпроси и не им отговаря. Карнавалът се носи шеметно и ни замайва. Той не е алтернатива – без него не можем. В неговото пиянство може би ще изтрезнеем. В неговата разпасаност може би ще се дисциплинираме...“ (Георги Величков, из „В антрето на демокрацията. Публицистика" – 1990 г.)
– Но като гледам кога са излизали повечето Ви книги, виждам, че до т.нар. демократични промени през година-две сте издавали книга. В годините на демокрация сякаш издавате по-малко – вярно ли е това впечатление?
– Вижте какво – човек остарява, уморява се.
– Само това ли е?
– И това. Пък и макар че напуснах парламента, малко политическа дейност все пак развивах, няма как. Не можех да се отделя от приятелите си, които са в този кюп.
– Сега интересувате ли се, занимавате ли се с политика?
– Не. (Пали нова цигара.) Не, защото няма полза. Не знам какво стана – народът ли оглупя... Искрено казано, не мога да се примиря, че живея в страна, управлявана от един пожарникар, който е прочел – я прочел, я не прочел – две-три книги в живота си и който е толкова самодоволен, че чак ме е срам да го гледам. Този човек управлява държавата и хората гласуват за него. Рейтингът му е най-висок от този на всички останали политици. Никой не се интересува, че България е на последно място по жизнен уровен в цяла Европа, само дето за Албания не знам накъде е. Големият успех на Бойко Борисов бил, че строи пътища... Ами в 1933 г. Хитлер идва на власт и още вървят по неговите пътища. А нашите пътища през две-три седмици се развалят.
– Да не говорим, че в Германия пътищата са се строили със средства на държавата, а тука ги получаваме наготово...
– В това е въпросът – къде отиват европейските пари? Кой строи, защо строи така, никой не ни информира.
– Като Ви питах за книгите, които сте издавали и издавате, имах предвид, че тази работа сега не е лесна... Макар впечатлението да е за раздвижване на книжния пазар.
– Има такова раздвижване... Макар поради това, че трудно излизам навън, че и не ми се вече много чете, не следя сегашната литература, но съм абсолютно сигурен, че има талантливи хора и издават талантливи книги. В трудни времена като нашето, както знаете, като че ли се създава по-хубава литература.
– Така казват, но българските автори не извадиха от чекмеджетата дисидентска литература, написана в „забранения" период...
– За съжаление, така е. Преди 10 ноември 1989 г. правеха едни „априлски дискусии" за литературата, които продължаваха по пет-шест дни – всеки ден се обсъждаше по някой от жанровете: поезия, проза, детска литература и пр. И си спомням, че на едно от тези събирания им казах, че като става промяна, в Русия винаги има книги от чекмеджето, които в един момент излизат, а в България няма. И мойта близка приятелка, на която иначе съм много благодарен за разни неща – Блага Димитрова, ми се обиди: Как така, аз имам. Викам, добре, кажи коя е тази книга, дето я имаш...
– Това ще да е било по време на перестроечните повеи...
– Да. И след 10 ноември никой не извади книга, която е писал така, че да не може да излезе при социализма. Това говори много лошо за България.
– Били сте член на Съюза на българските писатели, но сега членувате в Сдружението на българските писатели. Защо?
– Когато през 1994 г. няколко души основахме сдружението, го направихме като алтернатива на казионния съюз, чиито председател тогава беше Николай Хайтов. Той свика общо събрание и промени устава на съюза, като вкара точка 10, която гласи, че не можеш да членуваш в друг съюз, ако членуваш в Съюза на писателите. И понеже ние не се съгласихме, той ни изключи – стотина души – от официалния съюз. Така си останахме в Сдружението на писателите, което всъщност напоследък няма никаква дейност.
– Да се върнем малко към Вашето творчество... Пазарът или животът Ви насочиха към криминалния жанр?
– Просто го опитах този жанр, исках да пробвам. Ако сте прегледали тази книга – „Първият милион", вероятно сте видели, че в нея има много хумор. То не е истинско криминале, по-скоро пародия на криминале.
– Казвали сте в интервю, че живеем в страна, в която властват насилието и жестокостта – каква е Вашата прогноза за България?
– Нямам добро очакване за бъдещето, за съжаление. Страхувам се, че не вървим на добре нито икономически, нито духовно. Това, че има добри писатели, добри художници, добри творци изобщо, още нищо не означава. Въпреки тях, вече споменах това мое впечатление, народът ни сякаш опростява. Търси лекия жанр – да, това нещо го има навсякъде, също и в големите страни и култури, но там все пак има една сериозна тенденция, която не се затлачва и която винаги си съществува.
– Стана въпрос за това, че не са Ви награждавали (имате награди, но от конкурс – два пъти сте лауреат на първа награда в конкурса за криминални разкази на името на Атанас Мандаджиев на издателство „Аргус", вероятно сте печелили и други конкурси), но да не забравяме голямата награда за изкуство и литература на Община Сливен „Добри Чинтулов"...
– Аз не отидох да я получа.
– Защо?
– Нещо си бях вече поразвалил отношенията със Сливен.
– Със Сливен едва ли, предполагам, че с някои сливенци от сферата на културата?
– Спомням си, че когато предстоеше определянето на лауреата, дойдоха тука един-двама човека от Сливен и ми казаха: „Мислим да те наградим, съгласен ли си". Викам им, ами това си е ваша работа, в края на краищата. След това ми се обадиха, че когато се обсъждало предложението, нещо имало пререкания, нещо имало несъгласни. И накрая взели компромисното решение да наградят двама души: Цончо Родев и мен. После някой от комисията приятелски ми каза, че не искали да я дадат на мен, пък решили така някак си, половинчато... Малко обидно ми стана. Пък и знам, че Цончо е съвипускник от университета на Георги Йорданов и той му беше издействал една доста голяма сума, за да напише романи за Сливен. Та това ми бяха съображенията да не отида за наградата.
– Донесоха ли Ви после тази награда?
– Мисля, че ми я донесоха, ама къде е сега, не знам. Като че ли колегата Ви, журналистът и мой приятел Георги Попов, ми я донесе един ден. Ние с него сме приятели от дълги години и аз го ценя много, той е много добър поет, но за съжаление, изостави поезията. Затова пък в журналистиката работи доста сериозно. Той е чешит и аз го обичам.
– Прочетох, че пишете мемоари... даже сте казали в интервю, че имате готови 600 страници.
– Не съм ги довършил. Да, имам шестотин страници, написал съм ги и не ми остават още много – може би двайсет-трийсет страници да допиша. И искрено казано, все нещо ме възпира – не знам защо си мисля, че като ги напиша, няма да имам вече какво да правя и трябва да си отивам от този свят...
– Едва ли, сигурно после ще излезе нещо друго за правене... Но да очакваме ли, че в тази книга пишете неща, които досега сте премълчавали, че е по-откровена от другите?
– Опитвам се да кажа това, което мисля – да не се преструвам, да не лъжа, да си казвам нещата каквито са. При това – подчертавам го в книгата си – не съдя от позицията на единствено правия. Казвам моето мнение – може да съм прав, може и да не съм... Може и някой да ми се обиди, да възприеме нещо като клевета – тяхна си работа, да ме съдят. Аз казвам това, което мисля за истина.
– Но защо така сте я озаглавили – „Изповедите на един незавършен алкохолик" – не можахте ли да се „завършите"?
– Е, вижте, на всичките тези спомени се опитвам да гледам и леко иронично, с хумор. Защото животът, в крайна сметка, е ироничен. Ако много тежко го преживяваме, няма как да оцелеем.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Ще ви кажа със свои думи нещо, което казва Далчев, поетът: В края на краищата, всеки живот е един неуспех. Каквото съм можал да направя, съм го направил, пък кой ще ме оцени и дали ще ме оцени, е друг въпрос. Писателят Дончо Цончев, Бог да го прости – сладур и пиянка – все викаше: Едно разказче да ми остане, едно разказче да ми остане...
– Планинар сте, а и сте пътували сигурно по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-силно?
– Ето каква е работатата – мисля, че някъде съм го и писал: Наистина бях турист и съм обиколил почти всички планини в България. И много често през главата ми минават пейзажи: виждам някаква канара или дърво – не си спомням къде е било, не знам кога съм го видял, но изплуват такива откъслечни спомени и се мотаят в главата ми. Не искам да подреждам местата по красота. Имах навремето един гид в планинарските ми преходи – възрастен човек, с когото при едно от пътешествията ни споделих, че не ми харесва Пирин. Струваше ми се много сурова планина. Той ми каза: Виж, моето момче. Ще станеш истински планинар, когато харесаш всички планини.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен"?
– Най-скъпият ми спомен от Сливен е Карандила. Когато живеех в Сливен, нямаше събота и неделя, когато да не съм там. Карандила, Даулите, Чаталка – къде ли не съм обикалял. Това е чудно място. Честно казано, от Сливен това най-много харесвам.
– От колко години всъщност не сте идвали в Сливен?
– От доста. Нямаме там вече имот, продадохме къщата и каквото друго имаше. Е, имам къде да отида – Гошо Попов винаги ще ме приюти при себе си, както и го е правил, но вече не мога и да пътувам, много трудно се движа.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Нямам поглед за това, но икономиката, разбира се, е основата на всичко.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Имам прекрасни спомени от Мишо Тодоров. Бих добавил Георги Йорданов – те и двамата са светли хора. А от нашите възрожденци много почитам Иван Селимински. Много интересен човек, много неща е направил, макар че има и доста погрешки – на него до голяма степен се дължи голямото изселване през 1830 г., доста хора е агитирал да тръгнат към Русия. Чувствам го близък, може би и защото съм учил в училище „Д-р Иван Селимински".
– Познанието носи печал, е една от библейските истини (книгата Еклесиаст) и от целия ни разговор оставам с убеждението, че сте натрупали много познание. Можете ли да кажете нещо оптимистично?
– Да, имам внук на 50 дни и това ме прави щастлив.
Юни 2016 г.
Йорданка Раданчева