Гьонсуратлъкът не е от днес
Категория: Имена Посещения: 238
Отношението на спортните федерации към повечето спортисти е едно и също – обикновено се прилепят към успешните, за да ги използват. (Не знам коя от петте – или повече? – български шахматни федерации ще претендира за Нургюл.) Отделно, че отношението на държава, на медии и пр. към шахмата не е като към футбола (примерно!) – говоря за представянето на състезателите пред широката общественост, не толкова за обгрижването.
А успехи в шаха България има немалко и досега. Антоанета Стефанова (през 1988 г.) е световната шампионка за деца до 10 години, Васил Спасов – за младежи до 20 години (1989 г.). Малко по-известен е световният шампион Веселин Топалов (2005 – 2006 г.). Но колцина знаят за тях?
В книгата-анкета с покойния Димитър Карапчански, най-успешния сливенски шахматист, той отделя доста място именно на отношението на отговорните институции към талантите – млади и не толкова, за това, че ако е имал треньор или поне придружител по състезанията, е можел да се представи доста по-добре, че не се ползва натрупания опит от досегашните поколения шахматни майстори. Самият Карапчански е олимпийски вицешампион по кореспондентен шах с отбора на България (1976). Пускам тук извадки от книгата („Път през голямата игра“, издателство „Фабер“, 2022 г.):
...
– Споменахте, че сте преглеждали шахматните си партии, играни преди 50 години. Нека поясним за незапознатите как това е възможно, тъй като едва ли човек може да разчита единствено на паметта си...
– По правилата, всеки играч записва партията си. Друг е въпросът, че в онзи начален период просто нямаше кой да ми каже да го правя. Сега се оказва, че доста свои партии съм запазил, но много и не съм. Отчитам като мал шанс това, че не съм имал треньор. В Сливен по мое време нямаше нито щатен, нито хонорован шахматен треньор. Нямало е кой да ми обясни, че тези партии трябва да съхранявам, да ги разглеждам, да ги анализирам. Тези неща почнах да откривам сам и постепенно най-вече в книжките по шахмат, които от втората половина на 1957 г. почнаха да идват в руската книжарница в Сливен. В шахмата аз съм един самораслек – единак, израсъл за големия шах по линия на самообразованието.
...
... Някъде през 70-те години бе въведена системата ЕЛО. Тя е измислена от американския професор по физика от унгарски произход Арпад Ело, за да получат резултатите на шахматистите математически израз. Изчислява се по две сложни формули. Играейки в различни турнири, с все по-силни шахматисти, растеш нагоре и по тези точки разбираш къде си в световната ранглиста. Ако говорим за моето място, аз съм единственият сливенски шахматист, който е бил между първите двайсет в страната в продължение на 20 години. А по кореспондентен шах коефициентът ми е стигал до 2 545 (през 1975 г.), което означава 75-ти в световната ранглиста. За себе си го отчитам като успех, знаейки откъде съм тръгнал. Та кой съм аз? Човек от едно село Карагеоргиево и от един квартал „Ново село“ на Сливен, без треньор, без школа, без помощи или преференции. Не само че не са ми помагали, пречели са ми. Но пък това ме амбицираше и аз година след година доказвах шахматния си талант.
– Тези думи ме подсещат да попитам дали поне някакви средства за участие в състезания са Ви осигурявали?
– Навремето държавата осигуряваше пътни разноски и храна поне за републиканските състезания – полуфинал, финал. Отделно, че във всички градове имаше шах клубове, на много места и треньори, и се създадоха школи, в които се работеше. Не че съм апологет на социалистическата държава, но някои неща бяха организирани на държавно ниво. Сега всичко се прави от клубовете, а те по принцип нямат пари. Затова и всичко замръзна. В България няма нито един щатен треньор по шах, а помещенията на много от клубовете или бяха приватизирани, или дадени за по-печеливши дейности, за партийни централи и клубове .
...
... Въпреки всичко, през тези години – от 1961 до 1965-та – играх на пет републикански първенства и голямата ми мечта беше да стана републикански шампион за юноши. За съжаление, тя остана неосъществена. Нещо не ми достигаше, не успявах да се съсредоточа само в състезанието. Струва ми се, че ако имаше някой да се грижи за мен, дори и като придружител само, щях да се представям по-добре. Какво се случваше обикновено – ето, през 1962 г. републиканското се проведе в Габрово. Дават ми някакви пари от БСФС-то, тръгвам сам. Трябва да се прекачвам от влак във влак, да представя после билети, фактури от нощувката, за храна и т.н. Пристигам, играя, връщам се. Мисля, че едно 14-годишно момче все пак има нужда от педагог, от някой, който да го подготви за състезанието, да определи стратегията и тактиката му и още куп неща.
– Родителите Ви не са идвали с Вас?
– Не, не са идвали. Даже сега се учудвам, че са проявявали такава демократичност. През 1963 г. състезанието се проведе в София, в зала на стадион „Васил Левски“, като бяхме настанени за спане в едно училище. Най-добре се представих на състезанието през 1964 г. в Казанлък – завърших трети. Но като илюстрация за това с какъв хлапашки акъл съм бил още, ми идва на ум една случка от републиканското в София. В училищната стая (в сградата на 32-ро и 33-то училище) бяха натъпкали поне 30 легла и там спяхме всички участници в шампионата от провинцията, а с нас и треньорът на плевенския участник, Александър Христов. Ние, с моя приятел Стоян Ванков, се прибрахме първи след вечеря и „заредихме“ доста от леглата – който е ходил по пионерски лагери, знае как става (рамката на пружината се изкарва от 4-те гнезда, чрез които се свързва с таблите и се закрепва едва-едва на края им така, че при сътресение да падне – б.а.). Легнахме и се направихме на заспали. Върна се по едно време Христов с неговия възпитаник, след малко и друга група. Изгасиха лампата, легнаха, но леглата не паднаха веднага, явно по-стабилно са били закрепени. По едно време обаче – „тряяс“! Останалите момчета се размърдаха и леглата това и чакаха – почнаха да падат едно след друго. Бай Сандо скочи и се развика: „Ако има и други легла заредени ставайте и ги оправяйте, защото тръгвам наред с каиша!“. Ние, разбира се, се спотаихме.
Междувременно вече бях в националния отбор за юноши. Бях сред най-добрите, но както казах, все нещо не ми достигаше, да стана първи. И това нещо е липсата на треньор, който да ми изработи тактика – къде да играя за реми, къде за победа. Аз отивах и – с рогата напред, исках да бия всички. Прекалено рискувах и понасях наказанията си за това. През 1965 г. на републиканското първенство в Търново бе последният шанс да стана юношески шампион. Там наистина много рискувах и напрежението си каза думата. Защото, нали разбирате важността на единственото състезание – трябваше да чакаш цяла година, за да се бориш да станеш републикански шампион, та тогава пък да те пратят на световно първенство. Да Ви обясня защо се чувствах низвергнат – защото системата наистина предполага някой да застане зад гърба ти. Имаше хора във федерацията, които поддържаха отделни юноши, особено от Русе, защото, общо взето, тогава федерацията се командваше от русенци. Аз не бях протеже на никого. В Пловдив пък имаше школа с прекрасни традиции, с треньори и шахматни педагози. Моят единствен шанс да пробия в големия шах беше да играя на окръжни първенства, но както казах, две-три години ме спираха.
Все пак този период не беше съвсем безплоден за мен. През него наблегнах на самообразованието си...