In memoriam: Стефан Лисицов
Категория: Имена Посещения: 506
Винаги, когато изгубим такъв човек, се питам къде отива огромното количество натрупани знания, защо така се губи това богатство от опит, ерудиция, родолюбие... Все пак, Стефан Лисицов остави материална следа, стига да има кой да тръгне по нея.
Самолаская се да смятам, че бях една от неговите приятели в Сливен, и въпреки това, с повече от година закъснение научих за кончината му на 30 април 2022-а. Чудех се защо не се е обаждал от толкова време, а като човек, който рядко посещава черкви и още по-рядко чете некролози, не съм видяла възпоминателния лист, който синът му Димитър е поставил пред храма "Свети Димитър". Не са го видяли явно и от никоя от културните институции в града, към които той има много заслуги.
Публикувам тук пространното интервю с него от книгата "Сливналии-II" (2021 г.).
Стефан Лисицов се ражда на 10 юли 1941 г. в Сливен. Завършва гимназия „Добри Чинтулов" в родния си град и „История"с профил „Археология" в СУ „Св. Климент Охридски" в София. От 1971 до 1984 година работи в Националния политехнически музей в столицата. Проучва и документира стотици фондови единици, голяма част от които са от Сливенския край и са свързани със старите текстилни занаяти, обработката на дърво, метали, стъкло и други материали. Организира и ръководи три научни експедиции: „Коджабалкан-1973", „Коджабалкан-1979" и „Лахъ̀ма-1981". През следващите години работи в Националния институт за паметници на културата. Участва активно в създаването на Археологическата карта на България. Изследва хидротехнически,култови, пътни, военностратегически, металургични, металообработващи, рудни и други обекти от праисторията до Възраждането, 11 години ръководи разкопки в археологическия резерват „Велики Преслав", край град Николаево, Казанлъшко, при с. Войвода, Шуменско и др. Особено внимание отделя за проучване на укрепителните системи, пътища, пътни съоръжения и проходи от древността в Сливенския, Котленския и Върбишкия балкан.
Докторската дисертация на Стефан Лисицов, защитена през 1995 г., е на тема „Ранновизантийската и българската средновековна укрепителна система в Източна Стара планина (V-XIV век)". С неговите усилия е свързано създаването на Националния музей на текстилната индустрия в Сливен.
За приноса му в изучаването, опазването и популяризирането на историческото наследство на Сливенския край, през 2008 г. д.и.н.Стефан Лисицов е удостоен с наградата на Община Сливен „Д-р Иван Селимински".
Той е един от сливналиите в София, които най-често се връщат в родния град. И не просто за да поседи в Сливен, а за да притури още към неговата материална история – да пообиколи старите крепости и градища, които познава на пръсти, с надеждата, че току-виж се показало нещо, скрито досега сред камънаците на балканските чукари – малко вероятно, тъй като е кръстосал по няколко пъти всеки връх и долчинка в Сливенско, Котленско и Върбишката планина, но не и невъзможно. На среща с приятели, археологът Стефан Лисицов е твърде словоохотлив събеседник и с часове може да обсъжда някоя отбранителна преградна стена с причудлива форма, древни пътища, крепост на необичайно място или прецизно изградено водохранилище. Отделно от това, вълнуват го много от неосветените въпроси на по-новата ни история, перипетиите в развитието на града ни и какво ли още не, но поне за това интервю, вкарваме разговора в някакво хронологическо русло, започвайки от началото.
– Г-н Лисицов, разкажете, ако обичате, за семейството си: за родителите, за по-далечните Ви предци, за детските години в квартала, в който сте родени ...
– Баща ми, Георги Лисицов, е потомствен сливналия, но по времето когато аз се раждам, семейството ни живее на квартира в т.н. „Чакърови къщи“ на ул. „Великокняжевска“. Понеже той беше военен, с чин полковник, малко по-късно живяхме в Русе и Кърджали, където беше командир последователно на 5-ти Дунавски и 10-ти Родопски полк. През 1947 г. се пенсионира по болест, върнахме се в Сливен и заживяхме в неговата родна къща на ул. „Христо Коджейков“ №7. Той започна да се занимава с лозята, наследени от родителите му. Майка ми, Цонка Лисицова, е от котленска фамилия. Тя завърши счетоводни курсове и до пенсионирането си през 1975 г. работѝ в БНБ. Имам сестра, Мария Калоянова, както бе по-сетнешната ѝ фамилия, която завърши локомотивно инженерство в София и бе главен асистент в ХТИ-Бургас.
Кварталът, в който живяхме до 1974 г., бе работнически. Любимите ни детски игри бяха на стражари и апаши, на чилик, на футбол в сляпата уличка (на сливенски „кьор сокак“) на Червенпееви, като с голям хъс с нас ритаха и момичета. Ловехме риба и раци по Тунджа и Новоселската река (към Долапите), майсторяхме различни модели хвърчила (наречени джурми), нощно време се катерехме по покривите на едноетажните къщи като Макс и Мориц, ровехме се с въжета и прожектори в Змеевите дупки и Котленските пещери, гърмяхме с „кьор фишеци“ и палехме големи консервни кутии, заредени с карбид. Не ни беше чуждо и бракониерството по реките и азмаците.
– Доста лудории изброихте – бихте ли позволили на внуците си да вършат такива неща?
– Едва ли, още повече, че съпругата и децата ми рязко и категорично ще се противопоставят.
– Може би тук е мястото да вметнем, че със съпругата си Радка, която е медицински работник, имате три деца – син и две дъщери (и вече петима внуци), така че, опозицията ще е силна. Но нека продължим с Вашето детство...
– Детството през 40-те и 50-те години на миналия век в Сливен (а и не само в Сливен), бе доста различно от сегашното. В града бяха твърде популярни като забавления междукварталните „битки“ от деца и тийнейджъри на възраст най-често от 12 до 16 и повече години. Тези прояви не бяха никак безобидни. Най-известните биткаджийски квартали бяха Кумлука и Клуцохор, като местата на битките бяха голите и излисени склонове на Бармука – от подножието на манастирчето „Св. Георги“, чак до Памуковата мелница и склоновете на Хамам баир, Харманите, Джан курталан и Кешишлика. Понякога в стълкновенията от двете страни участваха десетки деца, които имаха и песен: „Бой, бой искаме ний/да накажем врага свой...“. Оръжията най-често бяха прашки (бримки), които се плетяха и майсторяха от здрав, дебел и плътен памучен гайтан. Мястото, деня и часа на битката се носеха полулегално от уста на уста в училищата. Обикновено учителите научаваха за това. Противодействието им обаче беше само да проверяват коланите на ученическите панталони и ако се окаже, че „коланът“ е прашка, да я „конфискуват“. В района на битката въздухът се цепеше от бръмченето на ръбестите, големи като пачи яйца камъни, хвърлени от бримките и от люти закани, гарнирани с цветисти псувни. Понякога игрите съвсем загрубяваха. Когато камъните попадаха върху керемидите на крайните къщи, от тях изскачаха зрели мъже, които разгонваха настървените биткаджии. На следващия ден в училищата оживено и с въодушевление, дълго се коментираха развоя, перипетиите и резултатите от битката. А имаше лошо ударени деца. През годините, макар и рядко, научавахме и за смъртни случаи... За учудване, обществеността и властта, най-вече милицията, се отнасяха твърде лежерно (за разлика от отношението им спрямо политическите прояви) към тези стълкновения – като към неизбежна подробност от пъстрата палитра на градското ежедневие.
Едни от най-големите биткаджии и побойници по мое време бяха Силвестрото (фамилията му беше Силвестров), който живееше на квартира точно до нас, в къщата, в която е живял Садък паша (сега ресторант „Тома“ – б.а.) и Думана от Ново село (вероятно син на предприемача Васил Думанов). Първият бе известен с пъргавината и дързостта си, а вторият – със силата си. Двамата бяха побратими, с няколко години по-големи от мен. Моят баща разказваше за подобни „войни“ и в неговото детство, когато даже са избягвали сами да ходят в другите махали на града, за да не бъдат бити от тамошните си връстници. Когато бях вече в прогимназията, бяха на „мода“ едни пушкала (наречени тъпкалници), които изработвахме собственоръчно – заварена в единия край метална тръба с дървена дръжка тъпчехме с барут, сачми и подръчни железа, отгоре имаше малък отвор за запалването и които пушкала (кьор фишеци) правеха дълбоки дупки в старите, големи дървени врати, по които стреляхме. Една такава тръба, която бяхме натъпкали с прекалено много барут, при запалването на 25 май 1955 г. се разцепи и сега имам доста голям белег от шрапнел, а такъв получи и момчето (Димитър Люцканов, мой връстник), което беше ни снабдило с барута и чиито баща беше ловджия. След произшествието, баща му унило казваше: „Тези деца за беля земята ровят...“.
– Нека добавим, че тези игри и лудории са на фона на следвоенната оскъдица. Сестра Ви, Мария Лисицова, пише в спомените си, че се е редяла с часове на опашка за хляб и мляко, което било разделяно между братчето ѝ и новородената сърничка Сърни...
– Тази сърничка баща ми донесе от Балкана... И аз имам спомен, че някъде през 1946-47 г., 6-годишен, се наредих на опашка за чаша американско мляко, което се раздаваше като помощ в детската градина „Тончо Савов“ срещу дома ни. Бях взел от вкъщи една порцеланова чаша, която изтървах и счупих, та ми се караха. В тия години масло, мед, се продаваха на черна борса в чаени чаши, на стойността на една надница всяка от тях. Баща ми, пенсионер вече, обикаляше сливенските села, в които имаше негови войници – да кажа тук, че всички тях той знаеше с трите им имена – за да купи нещо по-добро за ядене. Даже веднъж през зимата, между селата Раково и Нейково, за малко щял да замръзне, добре, че минала една каруца, на която го качили. Спомням си също, че продавахме разни предмети, за да купим малко по-питателна храна.
– А училищните Ви спомени какви са? Спомняте ли си някои от учителите или съучениците си?
– В прогимназията и гимназията със съучениците си бяхме почти всички много задружни и толерантни помежду си. Учителите се ползваха с голям авторитет и имахме респект към тях. От основното училище помня с добро Василка Стефанова. По български език в прогимназията ни преподаваше Димитър Дяков – добре школуван и автор на учебник по граматика, но когато бе ядосан, зачервяваше се, крещеше и ни поучаваше на ичеренски диалект. В гимназията класен наставник ни беше Йосиф Попов (учител по математика). Любимият ни учител беше музикантът и композиторът Мишо Тодоров, под чието ръководство свирех на цигулка в струнния оркестър, а в духовата музика – на бас. С добро съм запомнил Симеон Попов – душа на всяка компания, учител по памучно предачество в Текстилния техникум. А най-уважаван от всички несъмнено бе Велико Георгиев, родом от село Кипилово, по мое време заместник директор (завуч, по руски маниер) на гимназия „Добри Чинтулов“ – човек със завидна научна подготовка, ерудит, родèн педагог, турист, обаятелна личност с ярко изразена индивидуалност и пример за нас във всяко отношение. Спомням си един случай, когато през лятото на 1957 г. бях на ученически почивен лагер в станцията в местността „Гълъбарника“ на Карандила. Една нощ имаше много силна буря с проливен дъжд и оглушителни гръмотевици, когато се захлопа на вратата. Беше Велико Георгиев с десетина-петнайсет ученика, премръзнали, идващи от „Даулите“. Станахме всички, освободихме място и легла, запалихме огън да се стоплят, ободрят и изсушат – всичко това с най-голямо желание, защото той наистина беше любимият ни учител.
Следва да вметна, че когато завърших гимназия „Добри Чинтулов“, не ми разрешиха да кандидатствам във висше учебно заведение, като „неблагонадежден“ – нали баща ми е бил „царски офицер“. Затова, след като отбих военната си служба (която съответстваше на произхода ми), постъпих в тогавашния Текстилен техникум и завърших двегодишен квалификационен курс. Завърших го с отличен успех през 1963 г. и започнах работа по разпределение като текстилец-шлосер VI разряд в предприятието „Юта“ (за коноп и юта) в гр. Русе. По-късно се преместих като секционен майстор в предприятието „Осми март“ в Сливен. После една година учих в Химикотехнологичния институт (ХТИ). Отидох там, за да могат изобщо да ме приемат за студент, а през 1966 г. се прехвърлих в СУ „Климент Охридски“, в специалност „История“ с профил „Археология“, като за една година взех две университетски години. Бяха девет-десет изпита, като имаше приравнителни изпити по стара история, археология, старогръцки и латински.
– Има ли човек, от когото сте се учили или сте имали за пример?
– Да, пример за мен е бил споменатият вече учител Велико Георгиев, както и дядото на моя най-голям приятел Светослав Пешев – Слав Червенпеев, за неговата изключителна предприемчивост и иноваторство, упоритост, трудолюбие, ведър дух и щедрост, които наследиха и неговите потомци. Имал съм за пример също моите приятели от Сливен – инженера металург Георги Господинов, който е откривател на древен внушителен рударски и железодобивен център близо до Сливен, председателя на сдружение „Стария бряст“ Стефан Стефанов, учителя-текстилен инженер и икономист Стоян Симеонов, както и Андон Милев, завеждащ реквизита на Киноцентъра в София (бежанец от с. Катраница, сега Пирги в Егейска Македония) – ерудити, безкористни, идеалисти, широко скроени и духовно извисени интелектуалци и националисти.
– Имах предвид по-скоро детските Ви години. Но кажете – разказваха ли се в рода Ви спомени за Ваши предци? Кой от тях Ви е вдъхновявал най-много?
– Това е дядо ми, бащата на моята майка – поручик Стефан Събев, на когото съм кръстен. Макар и като глава на семейство освободен от задължението да отиде на фронта, той заминава доброволно на всички войни, водени в началото на XX век и загива на 2 октомври 1916 г. в района на връх Каймакчалан в Македония.
В интервю пред радио „Фокус“ (11 септември 2015 г.), д-р Лисицов доста подробно разказва за героизма в неравната битка на 11-ти пехотен Сливенски полк, заел 7-километрова фронтова линия с център върха Каймакчалан срещу цялата сръбска Дринска дивизия, включително за дядо си Стефан: „... През лятото на 1916 година при Каймак-Чалан (2536 м), най-вероятно той е бил в Трета дружина, е бил ранен и откаран в Прилепската болница. Тук той научава, че положението на фронта е критично, и решава да напусне и да избяга от болницата. Напуска я и се качва по Каймак-Чалан. Среща на пътя ранени войници от неговия град Котел, които го питали: „Г-н поручик, къде отивате, горе е ад!? – „Аз отивам при моите момчета, не мога да ги оставя сами“. Качва се горе, сражава се и загива на 2 октомври, като е погребан близо до река Черна и близо до един манастир до с. Търново, който се нарича „Св. Димитър“. Моята майка казваше, че има един грях през своя живот – че от април 1941 г. до 9 септември 1944-та, когато Вардарска Македония е в пределите на България, тя не е отишла да намери гроба на баща си.“
– Този Ви дядо, освен че е от Котел, носи фамилията Събев – има ли нещо общо с рода на Раковски?
– Нямаме общо с рода на Раковски. Името Съби и фамилията Събеви се среща често в Котел. Родът на баба ми – Писомови – има далечна родствена връзка с поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански). Но все пак се пази една история, свързана с Раковски, за която сега съм почти сигурен, че е вярна. През 1853 г., когато той е преводач в турския щаб по време на Кримската война и е арестуван като руски шпионин, го водят към Цариград, за изпълнение на втората издадена му смъртна присъда. Главният щаб на турската армия е в Шумен и пътят минава през Котел, където той успява да избяга. По него време е имало два хана, единият от които е конструктивно свързан с родната къща на майка ми и общо представляват дълга 32 м двуетажна дървена постройка с Г-образен план, запазена и до днес на ул. „Раковски“ 81. В къщата живее наша родственица. В дървената стена на частта, в която е бил ханът, има надпис на старотурски, с годината 1780 (1130 г. по хиджра). Това е годината на строителство на хана, а къщата е по-стара, което ще рече, че е на 240-250 години. Тя е декларирана като паметник на културата. През 1984 г. с писмо до Министъра на културата обстойно представих архитектурната и историческата стойност на сградата и проблемите с поддръжката и опазването ѝ (с представен снимков материал). По сведения от директора на Историческия музей в Котел г-н Пламен Мерджанов, след моето писмо в Министерството на културата целево са заделени повече от 300 000 лв. (твърде солидна сума по тогавашния курс на лева) за реставрация и консервация, но парите са отклонени и оттогава до сега почти нищо не е свършено и постройката постепенно се руши. Но да се върна на нашата тема. Именно в този хан, собственост и стопанисван от прадядо ми Съби Жечев – известен с три имена: Събевия хан, Таш хан (Каменния хан) и Мустафичковия хан – ще да е отвел конвоят Раковски. Последното име ханът носи защото единствено в него са отсядали и турци. (Това разказва пред сайта www.Kotelnews.com през 2014 г. и 90-годишната тогава учителка Анка Върбанова, като според нея ханът вече е съборен. Всъщност, срутен е покривът му и сградата като цяло се нуждае от реставрация – б.а.) Разбира се, познавам с подробности цялата постройка и знам, че има тайни вратички, една от които води от хана надолу, към първия етаж на къщата, друга – от къщата навън. Предполагам, че точно оттам е избягал Раковски, още повече, че в автобиографията си, излязла през 1860 г., в която е изключително подробен за всичко, включително за първото си арестуване, за пътя и заптиите, които го водели с баща му към Цариград и пр., за това бягство е пределно лаконичен. Пише единствено: „Когато минавахме през Стары горы (Стара планина), аз успях да избягам“, предполагам, за да не уличи стопаните на хана. В Котел се разказва, че излизайки на улицата след бягството, той срещнал през нощта възрастната котленка Гуна Петранчева и я приучил да казва, че отива към Вида (връх Вида – б.а.), а всъщност се отправил в обратната посока. Доста е престоял в Котленския балкан. Днес е известна „пещерата на Раковски“ в местността „Злостен“, знае се, че там през 1854 г. е почнал да пише „Горски пътник“. Прабаба ми Дацка си спомняше, че като дете е ходила с по-малката му сестра Нанка Търпанка да му носят храна, която оставяли в корубата на едно дърво.
А в сливенския ми род пък имаме интересен спомен за моя прадядо Георги, който е бил главен майстор във фабриката на Добри Желязков. В Сливен получили нареждане той и Добри Желязков да се явят пред султана (Абдул Меджид, 1839-1861 г.) в Цариград. Тръгнали на път притеснени, че може да бъдат наказани за нещо, но в двореца в турската столица били радушно посрещнати от султана с кафе и сладкиши. Той им благодарил за хубавите платове, които произвеждат за турската армия – неотстъпващи на европейските и с 25 процента по-евтини от тях, и ги попитал какви подаръци желаят да получат. Дядо Георги премислил и пожелал джобен часовник. Султанът му подарил английски часовник марка „Пилор“ и оттогава родът на сливенската ми баба се нарича „Пильоровия“ (по сливенски – „Пильорова джинс“).
– А фамилията Лисицов откъде идва?
– Има три версии за името Лисицови: мнозина от рода са били с червеникави коси; имали са магазин и са продавали лисичи кожи (дори за реклама са поставяли лисича кожа); умеели с хитрост да извличат ценни сведения от турците. Може би има съчетание и от трите...
– Баща Ви, Георги Йорданов Лисицов, също е офицер от 11-ти пехотен Сливенски полк. Разказвали сте в интервю, че по време на Първата световна война, 17-годишен, той постъпва доброволец и също, че е в един взвод с Христо Смирненски – какво още знаете за това?
– Баща ми за кратко време е доброволец на Северния фронт в Добруджа, след което постъпва като юнкер във Военното училище, където е бил в един взвод със Смирненски (още тогава известен с псевдонима Ведбал). Според баща ми, Смирненски постъпва в училището, за да отложи отиването на фронта и не е имал нагласата да остане на щатна служба. Често е прескачал оградата на училището, за което бил наказван. Това, което татко разказваше още за него е, че фуражката, която му дали там му била толкова голяма, че се въртяла като грамофонна плоча на главата му и Смирненски все искал да му я сменят. Той много сполучливо и за шега имитирал пред съвипускниците си ротния фелдфебел – радомирски шоп, който с менторски тон е наставлявал строго: „Чѐшмите тѐкат, лампите светят – мо̀мци, всичко па̀ри чине!“. Имало е случай през зимата на 1917/18 г., когато ги строили на плаца, в очакване училището да посети цар Фердинанд. Било е ужасен студ, а Фердинанд закъснял с около три часа. Баща ми едвам издържал, виждал как от време на време някое от момчетата тупва на земята и го прибират с носилка. Когато царят дошъл, казал, че не случайно е закъснял. „Вие отивате на фронта и там ви очакват по-големи трудности, трябва да се калявате“, били неговите думи. Впрочем, аз мисля, че за Фердинанд в България е насадена в известна степен грешна представа. В периода до Балканските войни той играе положителна роля, отделно, че е бил против започването на Първата балканска война. Самочувствието му и последващото му пагубно влияние идва след превземането на Одрин, но това е друга тема. А Смирненски напуска военното училище в края на 1918 година, след Владайските събития.
Друг интересен момент от биографията на баща ми е, че по време на службата си в 11-ти пехотен полк през периода 1932-1933 г., със свой колега-офицер са инициатори и създатели на дружина с алпийски умения (наречена „Алпийска дружина“), егери, в състава на полка. За целта провеждат усилени тренировки с изкачвания, главно на Източните скали в Сините камъни (запазени, за щастие, са много снимки от тези изкачвания).
Макар че баща ми активно е подготвял 11-ти пехотен полк (временно е бил негов командир) за изпращането му на фронта през Отечествената война и сам е участвал в първата ѝ фаза, десетки години след това търпя негативи и притеснения за себе си и семейството ни от властимащите в Сливен. Получаваше мизерна пенсия, която през 1961 г. дори опитаха да отнемат. Когато вече беше тежко болен, два месеца преди да почине, неочаквано му повишиха пенсията в троен размер...
– Имате ли родословно дърво?
– Да, имаме родословно дърво. Изследването е направено от моята сестра Мария Георгиева Калоянова.
Изследването на Мария Лисицова-Калоянова си е цял научен труд – с графично изображение на родословните дървета, документи, снимки и спомени за няколко свързани рода – сливенските Лисицови, Гидикови, Гигови, Главчеви, котленските Мустафичкови, Писомови, Абрашеви, Събеви, с по-известните техни личности. Цялото многостранично изследване е под мотото „Било ли е или не е било/Били ли са или не са били...“, което говори за разбирането ѝ как за две-три поколения се променя не само облика на селищата, но и населението с неговите същностни характеристики – достатъчна причина да се правят родови проучвания (и интервютата в тази книга, надявам се). Ето какво Мария Лисицова отбелязва за Котел (валидно и за Сливен): „След една заветна дата, в града, почти насилствено за тях, се населиха каракачани. До тук – нищо лошо. Те са умни, работливи и християни. След друга заветна дата градът прие нови граждани от турските села. В магазините се говори на турски – сякаш Котел е турски вилает. Циганите мохамедани и те напуснаха „Глогова“, заеха изоставени български къщи и подхванаха търговия... Не обичам този Котел. Ще се опитам да разкажа за оня, стария, истинския. Правя го от уважение към нашите предци, за да запазя за новите поколения поне малко от губещите се вече зрънца от родовата история и да им покажа колко преходен е животът.“
– Какъв старт Ви даде Сливен – чувствате ли благодарност за нещо или към някого?
– Старт ми дадоха високите изисквания и школовка в гимназия „Добри Чинтулов“. Изпитвам благодарност към всички преподаватели в гимназията и в Текстилния техникум „Добри Желязков“. Изпитвам благодарност към родителите си и моята сестра, които са ме подкрепяли във всички мои полезни начинания.
Влияние, несъмнено, са ми оказвали и всички големи сливенски личности, някои от които съм и познавал. Например като 16-годишен ученик съм слушал разказите на Продан Таракчиев и съм беседвал с него в клуцохорското кино „Девети септември“. Вече над 70-годишен, но със свеж ум, той обясняваше как с летеца Радул Милков правели първите в света авиобомби, пускани над Караагач, където е гарата на Одрин. С един епидиаскоп показваше на екран разреза на тези тенекиени кутии, пълни с взривно вещество, с бикфордов фитил, капсул детонатор и пр. (Техните бомбардировки обаче не са документирани. Официално се приема, че първата бомбардировка е извършена на 1 ноември 1911 година над турски военни лагери в района на Триполи, от италианците.)
– Защо избрахте да следвате история?
– Дължи се на стремежа ми към изучаване на миналото във всичките му аспекти. Любовта към историята имах още от детските си години, когато сестра ми на глас четеше уроците си по този предмет и аз се стараех да попия всичко. По-късно онова, което учителите по история (а и преподавателите от университета) не смееха да изричат и обсъждат, или пък го обясняваха с недомлъвки, по Езоповски, го научавах от родителите и близките си. Тези недомлъвки във времена на умишлено и целенасочено насаждана забрава ме провокираха да си задавам много въпроси, на които се стремях да намеря отговора, четейки историческа литература от различни източници – за Вардарска Македония, за бурните, мащабни и драматични събития в Добруджа през 1916 година, за т.н. „Маришки протекторат“ (1941-1944 г.), за историята на феномена Волжско-Камска България, за личности и национални герои като полковник Борис Дрангов, Владо Черноземски, Мара Бунева, Димитър Списаревски....
– Кой от Вашите преподаватели в университета Ви е повлиял най-силно?
– Академик Христо Христов, професор Николай Генчев и академик Христо Гандев.
– Интересно, сред тях няма археолог...
След дипломирането си през 1971 г., Стефан Лисицов постъпва на работа в Националния политехнически музей в София. (Както обяснява в родовото изследване сестра му Мария, това става възможно, след като „директорът на Политехническия музей, при когото имало около 40 молби на софиянци-историци, които искат да останат на работа в София, отишъл в Историческия факултет и разровил досиетата на завършващите студенти. Намерил, че брат ми е завършил с отличие Текстилен техникум, че успехът му е почти отличен в СДУ и пожелал да се срещне с него. Срещата им е била като „любов от пръв поглед“...“
Като завеждащ отдел „Комплектуване“, Лисицов издирва, проучва и документира стотици фондови единици от технически и технологичен характер. Голяма част от тях са от Сливенския регион. Именно по това време той става инициатор и активен участник в създаването на Националния музей на текстилната индустрия в Сливен. Междувременно изготвя тематико-експозиционния план на музея на завод „Динамо“ в родния си град, тематико-експозиционни планове на редица изложби, като „Български възрожденски занаяти“, „Времеизмерването“, „Винопроизводството в България“, представени в Прага, Бърно и Бжецлав в тогавашна Чехословакия. Чете лекции на археологическа тематика и за история на техниката, участва с доклади в национални и регионални научни форуми. За тази си дейност е награден със значката „Отличник на Комитета за изкуство и култура“ (1973 г.) и с медал „Сто години Априлско въстание“ (1976 г.).
– Както сам казахте, в Политехническия музей археологията не е била на почит, но въпреки това, Вашите целенасочени проучвания на археологически обекти започват по времето когато работите в него, някъде от 1973 г. насетне. Това вършехте по време на годишните отпуски ли?
– Наистина от 1973 г. започнах да проучвам древната укрепителна система и свързаните с нея проходи и пътища в моя край, т.е. в Източна Стара планина. Това правех по време на отпуски, командировки в този район, в съботните и неделните дни. В резултат на предварително планирани и проведени преходи с обща дължина около 14 000 км, досега съм успял да обходя, картирам, изследвам и документирам 180 крепости, укрепления и защитни прегради, като 72 от тях бяха напълно неизвестни на науката, а повечето от останалите бяха известни само по име, без локализация и характеристика. Голяма част от тези археологически обекти са в Сливенския регион, който включва и Котленския край. Декларирал съм тези обекти като археологически паметници на културата, като по-значимите от тях съм представил пред Националния съвет за опазване паметниците на културата и те съответно са получили юридически статут на археологически паметници от национално или местно значение. Проследил и документирал съм и няколко десетки древни пътни комуникации, проходи и пътни съоръжения в Източна и Средна Стара планина, а също и в Североизточна Рила (Костенецка община). При тези дългогодишни проучвания съм си изработил собствена методика на обхождане, геодезично заснемане, картиране и документиране на фортификационните градежи. Повечето от тези археологически обекти съм публикувал в научни статии и студии или са включени в дисертационния ми труд.
– Доколкото разбирам, най-често обикаляте сам. Това не крие ли и опасности?
– В повечето случаи съм обикалял сам. И винаги, когато съм бивал в някой хотел, съм заръчвал ако до два дни не се върна, да ме търсят на еди кое си място. Опасно е наистина, когато си сам. Особено като се изкачваш по скали, трябва да мислиш за връщане – ще можеш ли да го направиш безопасно. Същото е и когато лазиш в пещери и проходът стане прекалено тесен – ще имаш ли възможност да се обърнеш, за да се върнеш обратно.
– Това звучи наистина опасно – значи влизате сам и в пещери?
– Много пъти съм влизал. Има опасност също от кучета – и овчарски, и подивели из Балкана. Срещат се и стари кладенци, които така са прикрити от растителност и шума, че може да не ги видиш – най-вече в Добруджа, където те са много дълбоки. Такъв опасен обект има само на няколко метра от котата на Гаговец край Сливен – дълбоко над осем метра и без ограда водохранилище, което в наши дни е сухо.
– Да, виждала съм кладенеца на Сайганското кале, който си е опасен за хора, които не го знаят...
– Това всъщност не е кладенец, а водохранилище, щерна с правоъгълен план. Писал съм статия, около него има и по-съвременна история... То е било затрупано до горе. Обаче през 1956 г. в с. Кипилово идва един свещеник от Провадийско, който заявява, че вътре са зарити 30 оки злато, златна статуя на цар Иван-Асен II и още други скъпоценности. Заедно с иманяри (единият от които мой съименник – Стефан, вече покойник) почват да го разкопават. Работили са цял месец, дори вадели водата с помпа. Стигнали дъното (на 10-11 м дълбочина), от което те смятали, че тръгва вход, който да ги изведе чак до реката. Разбира се, че не са намерили такова нещо, а дали са извадили имане, не съобщават, но едва ли. Сега мястото е много опасно, защото водата достига около метър под горния ръб на щерната и върху нея има клони и шума, т.е не се вижда, че е вода. Ако някой се полъже да скочи върху тая крехка платформа, пропадането му е сигурно и връщане няма. Водата е дълбока 7-8 м, ледена и няма къде да се хванеш, понеже зиданите стени са гладки и високи. И другаде има подобни опасни места.
През 1984 г. Стефан Лисицов печели конкурс и постъпва на работа в Националния институт за паметници на културата като археолог-проучвател, а впоследствие и като главен експерт. От 1988 до 1992 г. участва активно в създаването на автоматизираната информационна система на Археологическата карта на България. Справката за приносите в неговия дисертационен труд наброява 11 точки, маркиращи непосредствените резултати от детайлното проучване на отбранителните системи, проходите и древните пътища, от анализа на военно-политическите събития в района, оформили тезата „относно тактическия и стратегически замисъл при строителството на единната укрепителна система през разгледаните исторически епохи.“
– Винаги съм отчитала, че Вие сте един от „черноработниците“ в археологията – ако тази дума не Ви обижда. Употребявам я в смисъл, че вършите най-трудоемката работа – обикалянето на големи региони и регистрирането на археологически обекти. Това всъщност е основата за всички по-нататъшни археологически проучвания. Имате ли представа колко са обектите, нанесени от Вас на археологическата карта?
– Досега съм издирил и проучил над 1300 недвижими археологически обекта от различен тип и характер, от неолита до Възраждането.
– Сливенския и Котленския район ли са най-обхожданите от Вас?
– Да, но много съм обхождал и проучвал и районите на Върбица, Ришкия проход, Сунгурларе, Карнобат, Костенец, Добричка област, Малко Търново и Обзор, а също и Хентейския хребет в Монголия.
– Две от експедициите Ви носят името „Коджа Балкан“...
– Тук Коджа Балкан (в превод Голяма планина) следва да разбираме в тесния смисъл на определението – Средния дял на Източна Стара планина, който тръгва от прохода Вратник, обема Сливенския, заедно с Котленския балкан и стига до Ришкия проход. Не случайно и Чинтулов пише: „Да викнем всинца с глас голям, по всичкия Коджа Балкан“. Тези две експедиции през 1973 и 1979 г. успяхме да направим трудно, с много уговорки. А експедицията „Лахъма“, по името на местността край Урушките стени северно от Котел, направихме през 1981 г. Там има една късноантична преградна стена (IV – VI век). Местното население я нарича „Маркови прегради“.Издига се по билото и югозападния стръмен склон на скалния хребет „Урушките стени“ и има обща дължина 1382 м. Простира се от запад на изток, като има формата на опънат лък, отворен към север, накъдето е насочен фронтът ѝ. По билото на хребета преградата се прекъсва на две места, поради наличието на естествена защита от непреодолими пропасти. Общата денивелация на обекта е над 200 м. Представлява отбранителна стена, изградена изцяло от местен обработен камък, споен с хоросан, в който има керамични ядки. Дебелината ѝ е от 1.50 до 2.60 м. Запазените части над съвременния терен се издигат на височина до 1.70 м. Преградата има само една масивна кула (вътрешна спрямо основния зид) с размери 18х12 м, при централния ѝ сектор. Изградена е при стръмния югозападен склон на планината. В защитната стена, в западния ѝ сектор, открих и проследих тунели с кръгло сечение, на дължина от 452 м. В тази част теренът, върху който е изградена стената, е неустойчив и свлачищен. Отделните тунели са с диаметър до 0.67 м и дължини от 5.50 до над 10 м. Отвътре каналите са били измазани със сивкав и ронлив хоросан. От тези канали произлиза едно от имената на преградата – Лахъма (канал от арабски). Преградата се пресича от по-стари друмове, както и от сегашния път. На могилообразно възвишение, под нивото на „Урушките стени“, личат развалините на правоъгълна постройка, която вероятно е била стражева кула към преградата. От постройката има отличен изглед на запад, юг и север.
Та, уникалното в съоръжението са тези канали, които са надлъжно по стената, като върха на сводовете им съвпада с кота 0 на тогавашния терен, т.е. те са в основите на градежа. Простират се на стотици метри, като на всеки 6-10 метра са преградени от тапи (диафрагми) широки 0.20-0.30 м, конструктивно свързани с целия зид. С тунелите се постига известно олекотяване на стената, но то е по-малката причина за съществуването им. По-важното е, че с тяхното наличие, всъщност стената ляга върху терена с два плаза (крака), което я прави по-устойчива, тъй като теренът е свлачищен. А ако някъде по стената се получи пукнатина, тя ще продължи само до свода, но не и по-нататък. Освен това водата, която се оттича, се утаява в насипан пясък по пода на тези тунели. Римският архитект Витрувий (I в. пр. Хр.) препоръчва подобен скъп градеж на свлачищни терени, както и византийският хронист Прокопий Кесарийски (VI в. сл. Хр.). Проученият градеж е уникален по конструкция и предназначение и е единствен на Балканския полуостров.
По-късно успях да спра едно деяние на горските власти в Котел, които бяха писали до НИПК, че искат да изсекат гората и да изземат баластра и пясък точно от този район.
– Добре е все пак, че е имало писмо, защото тая работа е можела да стане и без да разберете...
– Да, и добре е, че писмото попадна точно у мен в момент, когато вече излизах в дълга отпуска, защото, колегите археолози, които не са обикаляли района, не знаеха местоположението на това уникално съоръжение.
– В докторската си дисертация проучвате 14 крепости над Сливен, по южния склон на Сливенската планина. Защо, според Вас, и най-запалените планинари не знаят за повече от две-три?
– Само в района на хребета Сините камъни с граници от югозапад и запад Асеновска и Магарешка река, от север – билото на Сините камъни, от юг – Сливенското поле и от изток – Ичеренското шосе, досега съм проучил 20 крепости, укрепления и защитни прегради от периода на късната античност и Българското средновековие (три от укрепленията са открити и ми бяха посочени от металурга инж. Георги Господинов от Сливен). Колкото до туристите – и най-запалените планинари не са специалисти и затова вероятно са отминавали древните фортификационни строежи. С разширението на природния парк „Сините камъни“ далеч в посока изток, по планините Гребенец и Стидово и хребетите Матей, Катъгово и Синилка, към посочените защитни градежи се прибавят още 16 крепости и укрепления, някои от които са твърде значими, с уникални съоръжения към тях.
– Кой от обектите, които сте вкарали в научно обръщение, за Вас е най-ценен?
– Един внушителен обект е мощната старобългарска защитна преграда с крепост, пресичаща потока Немой дере при Ришкия проход. Преградата (каменна стена с дълбок окоп и висок вал), строена през VII – VIII в., е дълга 6,7 км и по протежението си има удивително голяма денивелация – над 500 м. Насочена е с фронт срещу юг.
Обектите са много и всеки от тях е ценен сам по себе си. Сигнализирал съм твърде отдавна например Регионалния исторически музей в Сливен и други институции за редица интересни археологически ценности, които следва да приберат и съхранят, но то не е направено – например един паралелепипеден каменен блок с изсечен надпис на латински от времето на император Анастасий (491-518 г.), с изображението и на самия император. Ценният епиграфски паметник (който обнародвахме с акад. Велизар Велков през 1994 г.) се съхранява в частен дом в с. Градец. Друг ценен обект, за който съм сигнализирал без резултат Природонаучния музей в гр. Котел, са огромни яйцевидни фосили (вкаменелости) на 3 км северозападно от с. Везенково.
А за мен с особено значение е това, което през 1992 г. направихме с колегата от Националния археологически институт с музей Иван Сотиров, като разкрихме мястото на отваряния и варварски ограбен и обрушен през 1963 г. от властимащите гроб на царица Елеонора фон Ройс, починала през 1917 г. и погребана в двора на Боянската църква. Същия известен храм тя е спасила от разрушаване. В разбития саркофаг в анатомичен порядък бяха само черепа, дясната раменна кост и костите на левия долен крайник. (Гробът на царица Елеонора е възстановен в първоначалния си вид през 90-те години на миналия век – б.а.)
– Какво, според Вас, е състоянието на българската археология в момента?
– Липсата на достатъчно финансиране е пречка за развитието ѝ. Сериозна слабост е, че все повече археолози се ориентират към кабинетна дейност (в която трудно може да се открие нещо ново) и избягват провеждането на трудоемки археологически разкопки и теренни обхождания. В продължение на десетилетията работа съм забелязал също, че при извършването на разкопки през летните сезони с участието на ученици и студенти, те стават все по взискателни и претенциозни към битовите условия: храна, подслон, чадъри и хладилни чанти, развлечения, а резултатите от труда им – все по-незначителни. Опасявам се, че с времето тази негативна тенденция се е задълбочила.
– А споделяте ли мнението, че в ситуацията, в която е Българската държава, е за предпочитане поне обектите, които са под земята, да не се разкриват, за да не бъдат разрушени, тъй като липсва последващо обгрижване?
– Недопустимото, което се върши в България (може би и в други страни, не знам, но поне в Чехия и Полша, откъдето имам впечатления, не е така) е откриването на един археологически проучен обект с „фанфари“, след което всички си тръгват. А той иска постоянно обгрижване. Напълно съм съгласен с изказаното от Вас мнение. Ако археолозите са убедени, че за определен обект държавата ще отдели средства, за да го обгрижи, опази и социализира, то нека да работят. Но при положение че ще бъде разкопан и изоставен, по-добре е да не се почва, тъй като след археолога идват иманяри, вандали и крадци. Необходимо е да се извършват повече сондажни проучвания, за да се добие представа за обекта, той да се документира, след което теренът да се възстанови в предишните си конфигурации. Да, нека на бял свят да излиза само тази част от нашето наследство, която ще получи последващо обгрижване.
– Коя е най-интересната Ви среща с иманярите (или с иманярството)?
– Иманярството е голяма напаст, тъй като след профсъюзите те като че ли са най-стройната и многочислена организация.
– За профсъюзите напоследък не чуваме, така че вероятно вече иманярите са най-организираните...
– Така е. И все пак много полезни сведения съм получавал от иманяри, както и от хората, които обикалят за див мед.
– Има ли такива?
– Има. В Котленско познавам хора, които си изкарват хляба с това. Покрай тях научих и значението на турските наименования на местностите. А като председател на междуведомствени комисии, организирани от НИПК, по сигнали често съм обикалял много заплашени от съсипване обекти. Най-голямата иманярска инвазия, на която съм попадал обаче, е през 90-те години на миналия век, в района на Рациария (при с. Арчар, Видинско). Там иманярите са стотици на брой – една трета от тях са българи, една трета – власи, една трета – цигани. Безработицата беше около 98 процента и те открито заявяваха: „Не може върху злато да ходим и гладни да стоим.“ Работели са с тежки машини – багери, булдозери, кранове и една четвърт от града, който е бил твърде голям, беше вече унищожена. Прокопаните със земекопна техника траншеи на места бяха с габаритите на двуетажна сграда. И понеже търсят основно злато, всичко друго се разрушава. В ония години бяха атакували дори и депото на музея, за да изнесат и оттам археологически ценности. Властта, полицията, бездействаха. Та, нашата комисия ги изненада и завари да работят с машините, но те избягаха, а машините не можем да конфискуваме, понеже те не са тяхна собственост, а са наети от фирми. Имаше с нас полицейски служители – посочвам им изкопите, а те казват: Ами може да са стари. А пръстта е влажна и кирките и лопатите на избягалите, които надничат отдалеч, са там... Т.е. полицаите бяха станали адвокати на престъпниците. И това, да сварим машините на място, бяха единични случаи. По правило, още като пристигне комисията ни във Видин и копачите биваха известявани да се омитат. Имаше и други хитрини, с които да се предпазват от проверки – поставяха едни ребра напреко на пътищата, да не могат да минават коли, копаеха в дворовете си, под които продължава римският град и са ни заплашвали с брадва, за да не влизаме – какво ли не още... Присъствал съм на тягостни срамни сцени, когато заловените иманяри пред комисията и полицаите яростно и злъчно нападаха смълчания и гузен кмет на селото, че е получавал солидни подкупи от тях, за да прикрива деянията им. Дори се оказа, че синът на завеждащата отдел „Култура“ във Видинската община бил замесен с иманяри. Причина за бума на иманярството в този регион е също, че археологическите ценности много лесно минават в Сърбия или Румъния и там следите им вече по-трудно се откриват. Това е вършено години наред. А знаете и за генералската ялова история край Царичина, в която бяха потрошени много народни пари (по сведения от пресата 16 млн.), и която пак е иманярска.
Но иманяри има в цяла България, даже в източните райони като че ли са повече. По моя преценка, Източна България е по-богата на археологически обекти. Ако седнете в една кръчма, в Котел примерно, една трета от разговорите са за футбол и политика, една трета за жени и една трета – за иманета.
– Знаете сигурно, че полицейски шефове и прочее началници, неслучайно, са сред най-големите нумизмати в България. Такъв впрочем е и първият демократично избран кмет на Сливен Христин Петков.
– Срещал съм се с него когато кметуваше и с малко тактичност успях да получа сведения за една крепост. Той ме насочи към т.н. Циганско кале на планината Гребенец, което аз дотогава не знаех. Намерих го. То е малко, но се оказа важно, тъй като е на единственото място в планината, от което през процепа на седловината между хребетите Синилка и Катъгово може да се види като на длан голямата част от укрепителната система в района на Сините камъни и евентуалните сигнали идващи от там при опасност.
– След като сте работили в НИНКН (бивш НИПК), съгласни ли сте с впечатлението ми, че това е най-бавно действащата институция в България? Защо?
– Действително тя е бавно, инертно действаща институция, но едва ли е най-бавната. Причините за мудността ѝ са много и разнопосочни: чиновническото отношение към работата в института, където, наред със съвестните и делови труженици (особено бившата директорка Емма Москова), има немалко служители работещи за „трудов стаж“, текучеството на кадри и феминизирането им, ниските трудови възнаграждения, които демотивират служителите да изпълняват задълженията си. Други причини са политизирането и занижаването (или надхвърлянето) на критериите при оценката на паметниците на културата през годините и пр. Но всичко изброено се отнася и за музейните работници в страната.
– По време на работата си в института сте имали своите професионални шансове – споменахте, че сте участвали в международна експедиция в Монголия – какво проучвахте там?
– Площта на Монголия е колкото четиринайсет Българии. Аз бях в района на град Хархорин (на техния език това означава „черни двайсет“), който е с размерите на Нова Загора. На 30-40 км от града асфалт няма никъде. Но там е била столицата на Чингис хан, на половин километър от новия град. Преди той да тръгне на най-големия в света по териториален обхват и до ден днешен военен поход, до 40-годишната си възраст, е един обикновен феодал. През следващите двайсет години обаче целенасочено и последователно обединява Монголия. Тръгва на поход вече на 60-годишна възраст. Ако за Европа опасност са били монголите, за тях пък опасността идва от манджурите, т.е. високите северни китайци. Чингис строи тази столица за да отбранява тила си от тях, преди да поведе посочения поход. Крепостта не е правоъгълник, има Г-образна форма. (Уикипедия: Каракорум е столица на Монголската империя през 13 век, макар и само за 30 години. Руините му се намират в северозападния край на провинция Йовьорхангай в Монголия, близо до днешния град Хархорин и манастира Ердене Дзу. Те са част от горната част на културния пейзаж на долината Орхон, обявен за част от световното културно наследство от ЮНЕСКО.) Тръгвайки от тази нова столица, Чингис хан завладява цяла Средна Азия, Индия, териториите, в които днес са азиатските арабски държави и влиза дълбоко в Източна Европа, като допира до унгарската пуста, до река Висла и до българската Добруджа. Както е известно от историята, най-решителна съпротива му оказват волжско-камските българи, които са имали големи градове: Болгар, Биляр, Сувар, както и силно развита металургия. След голямото поражение, което те му нанасят, робите монголци са били толкова многобройни и евтини, че както се пее в една тяхна песен, двайсет души се купували за един овен. Така българите още веднъж (след хан Тервел) са спасили Европа – или поне са ѝ дали глътка въздух. След 18 години внукът на Чингис – хан Токту – отново завладява същите територии и слага края на Волжска България. Тези събития са част от онази българска история, която ние не знаем, защото за нея съвсем тенденциозно не се говори. Макар че оттам минава търговският път от Азия за Европа (или точно затова?), тамошните българи имат трагична съдба през XIII в. И по времето на Иван Грозни (XVI в.) е имало походи срещу тези наши сънародници. Тогава е завладяно Поволжието и много от тях са избити. Прекъсват се изцяло връзките между двата клона на българския народ. И колчем сме питали нашите преподаватели в университета докога там има българи, те казваха дежурно и лаконично XIII- XIV век – така им беше внушено и наредено да говорят от властимащите. Истината е, че българи (или прабългари, както сме свикнали да ги наричаме) там има чак до 1940 година, когато Сталин насилствено, за една нощ, от българи ги прави на татари. Там сега е Република Татарстан.
– В 40-те години се явява и Народна република Македония... Но, разкажете, ако обичате, още малко за монголската си експедиция...
– Близо два месеца, това беше през 1990 г., работихме там и през цялото време се чудехме на техния беден и все още примитивен начин на живот. В същото време в огромното си мнозинство монголците са честни, гостоприемни, добронамерени, достойни хора. Освен в разкопките на жилище на нойон – представител на военната аристокрация на средновековна Монголия, участвах в теренни обхождания на Хентейския и на Хангайския хребет, който е в Южна Монголия и където проследихме и картирахме древни пътища и проходи. Проучвахме също внушителната средновековна крепост Харбалгаз, северно от Хархорин. Проследихме и разкрихме чрез археологически разкопки древен оригинален способ на стабилно строителство върху неустойчив наносен терен в близост до река Орхон. Установихме също, че планът на крепостта Хархорин не е трапецовиден, както се считаше дотогава, а Г-образен.
– Трябва ли и какво трябва да се промени, за да се стигне до истинско опазване на паметниците на културата в България?
– Трябва да се прилагат законите с тяхната строгост – особено срещу иманярите, които действат в цялата страна почти безнаказано. Липсват санкции. Хубав или лош, Закон за културното наследство има. Доколкото зная, досега осъдени по него са няколко души и то с условни присъди.
Но да вметна тук, че и паметта на местната общност следва да се опазва и това да се прави със съдействието на съответните компетентни институции. Имам предвид, че понякога това е оставено на самодейци, не всичко е догледано с оглед на историческата правда. Срещат се например в Сливен паметни плочи с невярно или неточно съдържание, като тази на стената на големия евангелистки клуб до квартал Комлука. Когато тръгнах да разпитвам за нея, никой не знаеше от кого е поставена, т.е. няма съгласуваност. След дълго търсене разбрах, че е поставена от Областната управа. На нея пише, че през Балканската война 7-ма Рилска дивизия разбива 27-ма турска дивизия. Нещата стоят по-различно. При Булаир само два полка от състава на 7-ма Рилска дивизия (13-и и 22-и пехотни полкове) разбиват три турски дивизии (27-а, прочутата Мюретебска и Ескишехирската), втората от които елитна, при това началник щаб на тези войски (40-хиляден корпус, без да се брои флотата), като млад генерал, е бил Бащата на турския народ Мустафа Кемал. Това е, което трябва да се пише, за да се гордеят наистина потомците ни. Или друг пример – плочата, която беше поставена в сляпата уличка срещу църквата „Света Богородица“, където е била родната къща на Христо Топракчиев. Човекът, който си е направил там нова къща, е прибрал плочата в мазето си и при моето посещение ми каза: Нека дойдат от музея да си я приберат... Надявам се поне все още да е в мазето му. А Христо Топракчиев е човек, когото следва да помним. Неговият живот е достоен за игрален филм – той е първата жертва на българската военна авиация. Загива 25-годишен, красавец, а неговата годеница полудява и години наред, в дъжд и сняг, го чака да се върне на едно площадче в Сливен. (Уикипедия: Христо Топракчиев и Симеон Петров първи в света разработват специална методика за кацане със спрял двигател. Тя влиза в програмата на Луи Блерио за обучение на пилоти. Във Франция е издадена пощенска картичка с образа на Топракчиев.)
– Кой, според Вас, е археологическият обект в Сливенско, който следва да се социализира, за да се превърне в туристически обект?
– За крепостта Туида край Сливен вече е направено... Други подходящи обекти са Сайганското кале в района на с. Кипилово и Злото кале (Чобанбунарското, Високото кале), на 4 км западно от с. Седларево, върху билото на Гребенец планина, в което е и най-голямото известно в България водохранилище от античността и средновековието. Там има и второ водохранилище, зидано, с променящ се профил – отгоре започва като квадрат, към дъното продължава като цилиндър с диаметър 3,40 м. Тези обекти, макар и трудно, и в момента могат да се посещават, но там трябва да се правят мащабни разкопки. Интересна е и крепостта в местността „Комина“ (след последните долапи, между Бостанлъшката и Новоселската река), която, когато съм я посещавал и заснел, имаше зидове при кулата на височина над 2 м и се виждаха двайсет и три реда тухли. Това говори за един скъп защитен градеж, ранновизантийски, каквито има в София, Пловдив и Хисаря. В кулата ѝ (отвътре по стените и пода) има и хидрофобна замазка, т.е. използвана е и за водохранилище (щерна). Сега чувам от хора, които са ходили там, че височината на зидовете е останала на половин метър, т.е. иманярите са унищожили и този ценен обект. Сравнително добре запазена голяма крепост има и на Карандила, на десния бряг по течението на Кушбунарската река, която напълно отговаря на описаната през XIII век от византийския поет Мануил Фил крепост Камена, още повече, че местността под нея и сега носи същото име.
– Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много?
– Като изключим традиционните туристически държави като Италия, Гърция, Турция, паметниците на културата много добре се опазват в Чехия (наблюденията ми са по-скоро от някогашната Чехословакия). Много ме е впечатлил замъкът „Карлщейн“, с прекрасното съчетание между строителство и теренни форми. Но веднага трябва да кажа, че това, което ние имаме, те го нямат – имат Средновековие, и то късно, но нямат античност. Техните земи започват да се развиват с ускорени темпове точно по времето, когато ние попадаме под османско господство. И специално в чехословашките земи развитието се дължи на немския строителен гений... славяните това не го умеят – нещо, което, разбира се, не се казва официално. Чехите са възприели от немците всичко хубаво, но и всичко лошо.
– Защо толкова често посещавате Сливен? Какво все още Ви свързва с този град?
– В Сливен идвам всеки месец. Твърде много неща ме свързват със Сливен и Котел: приятели, обстановка, природни дадености, срещи с единомишленици... Когато пътувам с влака за Сливен, още от Твърдица усещам, че въздухът край мен се променя.
– Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?
– Текстила. Все още има съхранени кадри. Да се търсят упорито, на всяка цена, инвестиции отвън. Трябва да се развива туризма: Карандила, Даулите, Абланово, Долапите. В това отношение полезна е инициативата на фондация „Стария бряст“ да организира планински маратон покрай крепостите над Сливен. Подкрепям желанието на сливенските граждани да се възстанови балнеолечението на Сливенските минерални бани. Някъде 70-те – 80-те години на миналия век, когато един от архитектите на Сливен беше мой роднина – арх. Елин Бонев, с него имахме идеята да се организира един туристически пръстен около града, даже почнахме да работим по това. Маршрутът минаваше покрай църквата „Св. София“ и взаимното училище, къщата на Панайот Хитов, Хисарлъка (крепостта Туида), оттам покрай Новоселската река до тепавиците (тогава имаше четири много атрактивни валявици, наредени непосредствено една над друга), по него време се почиташе и мястото, където е била комунистическата тайна печатница. Оттам да се прехвърли височината и да се иде към Тодоровата аязма (понастоящем прекрасен обект) и Маринино градище, после фабриката на Добри Желязков, заедно с училището, текстилния музей, да се слезе към къщата на Добри Чинтулов и Етнографския музей. Междувременно, Елин Бонев беше убит в Правец – случай, за който тогава съобщи само радио „Свободна Европа“.
– Подобна идея продължава да битува в града, но докато за Туида бе направено нещо, то тепавиците, например, вече са унищожени...
– Така е... И ако трябва да говорим за упадъка на града, той е заложен отдавна, много преди 1989 г., когато сливенските ръководители са отказали (или поне не са направили необходимото да го има) висше учебно заведение с оправданието, че „липсва сграда“ за това – по времето когато такова нямаше в Стара Загора, а в Бургас и Велико Търново то едва прохождаше. Пак по времето на социализма е отказан заводът за изкуствена прежда, която по-късно стана известна под името ямболен. То е може би и поради факта, че начело на града стояха хора, които не са от Сливен, а също и от управници, на които интелектът не съответстваше на високите постове, които заемаха. Още преди това пък на развитието е попречило охулването, игнорирането и изгонването на фабрикантите Калови, Саръиванови, Белчеви, Хощерови, Стефанови, Сахакян, Хаджигенчеви, Маринкеви и др., които бяха предприемчиви, иновативни, с нюх и пиетет към индустриализацията на града. Всичко това се натрупва.
– Кой е сливенецът, когото почитате най-много?
– Хаджи Димитър с неговата и на четниците му саможертва. Всички те са били наясно, че не могат да срутят империята, с която и друга империя, като Русия, трудно се преборва. Когато четата се събрала в мушията на сливенеца Михаил Колони във Влашко, Хаджи Димитър ги строил и им казал в прав текст: „Ние не отиваме да освободим България, ние отиваме да умрем за нея. Който иска, нека остане.“ Всички обаче тръгват. Този подвиг гениално възпява и повтаря Христо Ботев осем години по-късно. Други особено почитани от мен сливенци са Добри Чинтулов с огнената му поезия и патриарха на българското осъзнато хайдутство Панайот Хитов.
– Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?
– Часовниковата кула над общината, Стария бряст, Сините камъни и ... бурния сливенски вятър.
– Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?
– Научил съм да не се предоверявам. Също така – да не се вторачвам в пропуснати ползи и възможности, а да върша това, което е необходимо и да гледам напред.
Март, 2019 г.
Йорданка Раданчева