In memoriam: митрополит Йоаникий

baraban.bg

In memoriam: митрополит Йоаникий

   Тази сутрин е починал Сливенският митрополит Йоаникий. Той беше втори след патриарха в йерархията на българските православни отци, а ние го познавахме като мъдър и начетен човек, добър пастир на своето паство. Да почива в мир!

   Светла му памет!

 

 

    Светското му име е Иван Георгиев Неделчев. Роден е на 2 март 1939 г. в с. Пет могили, Новозагорско. Четиринайсетгодишен, постъпва в семинарията в Черепиш, Врачански окръг, и я завършва през 1958 г., след което отбива военна служба. От 1960 г. до 1964 г. следва в Софийската духовна академия „Св. Климент Охридски“, която завършва с отличен успех. През 1966 г. приключва и с аспирантура в Москва, след което е назначен за протосингел в Сливен, а от 1968 до 1972 г. е протосингел в Стара Загора. По предложение на Старозагорския митрополит Панкратий е изпратен на специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн, Швейцария. От 1972 до 1975 г. отново е протосингел в Сливен. Междувременно, още през 1961 г. е подстриган за монах с името Йоаникий. Малко по-късно е ръкоположен за иеродякон, иеромонах и архимандрит. На 20 април 1975 г. е ръкоположен за епископ с титлата Велички в храм „Св. Александър Невски“ в София. На 23 март 1980 г. е избран за Сливенски митрополит.

   Днес митрополит Йоаникий е старши член в Светия синод, втори по сан в Българската православна църква. Автор и преводач е на много книги, основно с богословска тематика. Отличен е с ордена на Светия синод „Св. Йоан Рилски", с "Преподобни Серафим Саровски" (II-ра степен) на Руската православна църква, с медала „Свети Филарет Московски” (I степен) на Московската духовна академия, с орден „Св. св. Кирил и Методий“ и други отличия. Носител е на наградата на Община Сливен „Д-р Иван Селимински“. Уважаван и обичан от сливналии заради красноречието, мъдрите и поучителни слова по различни поводи.

 

   От предишен разговор с дядо Йоаникий (както повечето ни съграждани го наричат) си спомням разказа му как след като се уволнил от казармата, дошъл в Сливен. Застанал на площада, до храма „Свети Димитър“ и пред паметника на Хаджи Димитър, погледнал Балкана и разбрал, че мястото му е тук...

 

   – Да, това беше на 27 септември 1960-а година. Предния ден, на 26-и, бях се уволнил от казармата. Качих се на автобуса от Нова Загора за Сливен и рано-рано се озовах на площад „Хаджи Димитър“. Беше Кръстовден по старому, камбаните на храма „Свети Димитър“ биеха и ме обзе едно чувство на благоговение, на благодарност и признателност. Божиите съдби са неизследими – не че съм го мислил в него момент, но явно е така. Не влязох тогава в храма, защото бях още с военната си униформа на ефрейтор. (Бях уволнен малко по-рано от сънаборниците си, след като получих пет-шест телеграми, че като отличник от семинарията, съм записан за редовен студент в Духовната академия.) Камбанният звън ме e умилявал и преди това, в Черепишкия манастир, където се носеше от пет-шест камбани и трогваше душата така, както може да я трогне и умили някоя песен, слово или красива картина. Човекът е създаден чувствителен... Но да, обичам Сливен още от младите си години.

 

   – Ваше Високопреосвещенство, Бог или Вие сте определили съдбата си доста по-рано, още в детска възраст – кои са податките, които са Ви насочили към духовно поприще?

   – Баща ми беше този, който ме насочи. И аз му благодаря сега, защото един седмокласник едва ли е имал ясна представа какво иска да прави с живота си. Но сигурно и дядо ми Неделчо, който беше силно религиозен човек, е повлиял на моя избор.

 

   – Разкажете, ако обичате, за родителите си...

   – И двамата произхождат от многодетни семейства. В семейството на баща ми е имало девет деца, на майка ми – седем деца. Хора земеделци... Малко накриво ни гледаха управляващите тогава, тъй като през 1951 г. баща ми не влезе в ТКЗС-то. Влезе по-късно, през 1956 г. Беше тракторист, комбайнер, механик, автомонтьор, рационализатор...

 

   – Какви бяха детските Ви игри?

   – Детските години пораждат златни спомени, които са неповторими. Но нашите детски години минаха повече в труд, отколкото в игри. Цяло лято сме били по полето – с воловете, кравата, пролетта пък с овцете. Нямаше телевизия, радио, то нямаше и електричество... Мисълта ми е, че детството на нашето поколение беше много по-трудно, но пък имаше общност: селото бе пълно с хора, които се уважават, обичат се, помагат си по седенки, преденки, тлаки. И беше весело, въпреки тежките моменти. Какви хора̀, какви свирни! Това сплотяваше. Имаше уважение между съселяните. И да Ви кажа, когато съм ходил с баща ми да му помагам, да пущам слънчоглед или царевица в браздите, въпреки че е било през март и още студено, но така ми е било приятно – чиста природа, въздухът свеж, птиците пеят... 

   А игрите ни бяха съвсем скромни и ограничени. Играчки нямаше, изобщо нови неща рядко получавахме. Още си спомням как цяла нощ не можах да спя от радост, когато през 1950 г. получих автоматична писалка – знаете, имаше едни, които с буталце издърпваха мастилото в резервоарче. Каква радост ми донесе тя! Представете си с колко малко сме се задоволявали. Но за сметка на това ние много четяхме. В клас имаше такава дисциплина, че муха да бръмне, ще се чуе. И като правя сравнение с днешния ден, се поражда една скръб в душата ми – че онова ниво на възпитание го няма. Не може и не трябва да отричаме доброто в онова време, преди Десети ноември. Сега децата и младежите са други – искат да имат всичко и веднага. А е добре да се научиш в един момент да се ограничиш, да спестиш...

 

   – Разказваха ли се в семейството Ви любопитни истории за Вашите предци? Кои от тях са най-интересните личности?

   – На почит в рода е бащата на баба (майката на моя баща), Панайот Георгиев, който е бил опълченец. Той е извършил нещо, което не знам дали аз бих могъл да направя и колцина други биха могли – бил е на 24 години в онова напрежение на старопланинския връх, по време на Освободителната война. И понеже убиват един от командирите, който е бил начело на сто души, прадядо ми Панайот му съблича дрехите, облича ги и почва да ръководи хората. Някои биха казали – самозванец... Но е било необходимо в онзи момент. И оттам му излиза прякора Панайот Стотника. Вижте, българската история е много богата и аз имам голям пиетет към военните. Ако сте слушали някое от моите приветствия към войската, сигурно сте го усетили. Бащата на майка ми, Мария Миланова, пък е убит в Одрин по време на Балканската война, на 26 март 1913 г. Баба останала вдовица с малки деца, не се омъжила повторно, но успяла да ги изхрани и отгледа.

 

   – Кое е най-голямото препятствие, което трябваше да преодолеете в онова войнстващо атеистично време, за да стигнете до семинарията? Имаше ли хора, които се опитваха да Ви попречат?

   – Не, не ми попречиха. И макар че, както казахте, в ония години семинарията вече не беше на мода, кандидатстваха над 200 ученици. Тогава все още нямаше техникуми, а това беше училище с традиции.

 

   – Във времето, когато учите в нея, Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” е „заточена“ в Черепиш – какви бяха условията там?

   – Не беше лесен животът в семинарията – храната оскъдна, завивките изтъркани, а зими големи. Голям студ и сняг имаше през 1953/54 година... В снега бяха проправени по една пътека до училището, до църквата и до спалното помещение. В колона по един, доста дълго се извъ̀рвяхме по тези пътеки. Имаше печки с въглища, които сутрин и вечер зареждаха служителите, тъй че и те се измъчваха. Но така се калява човек. А когато е закален от живота, той после, мисля, става и състрадаващ.

 

   – Спомняте ли си някои от Вашите преподаватели? Имахте ли духовен наставник?

   – Да, моят личен изповедник беше епископ Герасим, тогава архимандрит, Царство му небесно. Той беше преподавател по етика – православна християнска етика, както и по богослужение (катехизис). По него време в програмата на училището бяха вмъкнати и повече светски предмети – математика, физика, химия. И по някои от тях трябваше да учим много сериозно. Например нашият преподавател по анатомия и хигиена (така се водеше предметът) д-р Константин Йорданов беше толкова строг, като че ли щяхме да ставаме лекари. Много сериозно учехме история, с големи подробности: Англия през ХV век; Франция през ХVI век, Германия през ХIII век... Нямам думи да изкажа възхищението си от тези преподаватели. Много взискателни бяха и даваха едно солидно образование. А ние, макар ученици в духовно училище, все пак имахме малки грехове – да подскажем на другаря си, примерно. Не ни наказваха, само ни предупреждаваха. Но да преписваме, не сме си позволявали.

 

   – Чела съм, че по традиция всеки випуск на семинарията забивал по един кръст в стръмните скали, надвиснали над Искър – имате ли такъв спомен?

   – Нямам такъв спомен, може да е било в по-предишни години... Запомнил съм как тържествено предавахме знамето на следващия випуск и пеехме химна на семинаристите:

Напред, след знамето Христово,

напред след Христа ний да вървим,

със Неговото свято слово

ний целий свят ще победим.

 

Със злото ще се борим вечно –

със злото, тоя страшен враг,

с дела и думи най-сърдечни,

ще сеем чистий Божий зрак.

 

Това съм пял през 1958 г., близо шейсет години оттогава.

 

   – Красивата сграда на семинарията и черквата „Св. Климент Охридски“ в местността Черепиш днес са изоставени и се рушат... Какво държавата или църквата не са направили за тях?

   – Да, като споменах за камбаните на този храм, сега си мисля – те бяха толкова големи, не си представям как са ги свалили и откраднали. Но аз не знам точно чия собственост са сградите – на Врачанската епархия или на друг и не съм сигурен кой следваше да се погрижи за тях. А грижа трябва да има, защото освен духовно, още от времето на българското Средновековие, това е и исторически свято място. В Черепишкия манастир се съхраняват кости на загинали от Ботевата чета. Знаете българите с какво свързват този манастир – с разказа на Иван Вазов „Една българка“.

 

   – Какви са спомените Ви от военната служба – къде я отбивахте? Споделяте ли мнението, че тези задължителни тогава две години са били благотворни за превръщането на момчетата в мъже?

   – Военната си служба отбих в Кърджали. И там дисциплината беше много висока – ставане в 5 ч., обличане за 20 секунди, след което половин час бягане по пътя за Ардино – зиме, лете, без изключения. И цял ден беше много натоварено – учебни часове, огнева подготовка, физическа подготовка... Вечер бяхме толкова преуморени, че си тътрехме краката към спалното помещение. И да, мисля, че е било полезно за закаляване и на тялото, и на духа. Без такава военна подготовка и надъхване с патриотизъм на много набори момчета поред не биха били възможни бойните победи на българската армия. А и в мирно време имаше полза – мои съученици-семинаристи например служеха в трудовите войски, които изградиха половин България. Направеното добро трябва да признаем и да го похвалим.

 

   – Имахте ли проблеми заради религиозния си „уклон“, да го наречем...

   – Имаше войници, които ме подиграваха, че съм завършил семинария, но офицерите ни бяха мъдри хора – и сега им помня имената... И от старшините не съм видял лошо, напротив, защитаваха ме. Спомням си, имаше проверка на оръжието и проверяващият офицер каза: в цевта като че ли виждам малка драскотинка. А старшината ме защити с думите: Не! Редник Неделчев ми е най-добрият войник, това той не може да допусне. Вярно, някои от старите войници прекаляваха по отношение на новобранците, но общо взето, изпъкваше положителният ефект от казармената подготовка.

 

   Наистина, като че ли най-вдъхновени са словата на митрополит Йоаникий, които той всяка година посвещава на войската и воинската доблест. Ето един пример: „Драги войни! Обичате ли нашата земя плодородна? Обичате ли нашето българско небе? Обичате ли нашата сладка българска реч? Ако е така, радвайте се! Вие сте се украсили с истинска храброст, с похвално мъжество, със завиден героизъм, с пламенна любов! Вие сте достигнали до висотата на патриотичното чувство. Вие сте пили от чистите извори на българския дух. Вие сте достигнали до върха на войнското величие! Защото войнският венец не увяхва! Войнската песен не заглъхва! Войнската слава не се помрачава! Войнският блясък не залязва! Войнският дух не отслабва! Войнската чест не пада!

   Къде се крие успехът на войнските победи? – В мъжеството!

   Между добродетелите най-похвално е мъжеството. То лежи в основата, движи напредъка, увенчава края и на другите добродетели. Никой не може да започне или да продължи каквото и да е дело без мъжество.“ (Приветствие по повод Деня на храбростта, Сливен, 1993 г.)

 

   – Значи, освен най-добрият семинарист, сте били и най-добрият войник. Споменахте вече, че като отличник на семинарията сте записан без изпит в Духовната академия... Висшето духовно образование в България търпи доста трансформации – през 1951 г. Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е превърнат в Духовна академия, издържана от Светия Синод. Според някои, това цели лишаването на Българската православна църква от добре подготвен клир за в бъдеще. Какви спомени пазите от годините на обучението си в академията?

   – Много добри спомени пазя. Когато отидох там, първата година бях клисар в църквата на академията. Много четях – и не само аз. Всеки професор ни задаваше десетки книги, затрупваха ни с литература – четем, четем, няма научаване. Спомням си вече в трети курс колко бях преуморен – особено по история на православните църкви хиляди дати трябваше да се запомнят. Освен ученето, сутрин и вечер имаше богослужения. Но така или иначе, студентските години са незабравими. И колкото и да бяхме отделени от държавата, поне на 24 май се включвахме в големите общонародни тържества – все пак Кирил и Методий са били духовници, така че нямаше как да ни изолират от манифестацията в тяхна чест. Изживявахме тая радост... Спомням си, когато в България бе дошъл руският патриарх Пимен, Царство му небесно, му напомниха, че църквата е отделена от държавата. На което той отговори: Да, църквата е отделена от държавата, но не е отделена от народа.

 

   – Това са и годините на подстригването Ви за монах – нямахте ли колебания, пристъпвайки този праг? Какво бихте казали за изкушенията пред младия човек – сигурно сте ги имали?

   – Дадох монашески обет на 1 април 1961 г. в Мъглижкия манастир, в манастирската църква „Св. Николай“. Тогава получих от моя духовен отец името Йоаникий и веднага го приех така, все едно цял живот съм го носил. И не – не съм имал колебания за тази стъпка. Аз ви загатнах, че още в семинарията, когато камбаните биеха, изпитвах особено светло чувство... тези камбани духовно ми повлияха и някак си ме заангажираха. Чувах сякаш един зов. Разбира се, духовната борба е сложна борба и продължава до края на живота, но все пак когато с ревност и желание си поел по този път, нещата са различни.

 

   – Как близките приеха монашеството Ви?

   – Сестра ми беше тази, която ме разубеждаваше. Сега я питам защо и тя ми казва – защото мама и тате ме караха. Разбирам ги... Майка ми е родила шест деца, като преди мен три момчета са починали. Останали сме аз и две сестри.

 

   – Стигнали сте далеч в църковната иерархия – кои са моментите в този Ви път, които за Вас са паметни?

   – Всички са паметни, но най-паметна е хиротонията ми за епископ. Това е третият обет, който съм давал – така наречения епископски обет: че ще си верен, че ще служиш, ще бъдеш проповедник... и още много неща.

 

   – Има ли човек, от когото сте се учили или сте имали за пример?

   – Учил съм се от Свети Антоний Велики – той е велик Божи угодник. И той се е учил, като от един вземал кротостта, от друг смирението, от трети – нестежанието, целомъдрието и пр. Вземал е положителните черти от различни хора и така се обогатил. А иначе моят духовен наставник, както Ви казах, беше епископ Герасим.

 

   – Радетел сте на добрите ни взаимоотношения с Руската православна църква, получихте и признание за Вашия духовен принос в поддържането на братските връзки между нашите две църкви – орден "Преподобни Серафим Саровски" – това пристрастие само на пребиваването Ви в Москва, докато следвате аспирантура, ли се дължи?

   – Безспорно и на това.Там е започнало това мое отношение с руското православие. Две години живях в град Загорск, Московска област и да, обикнах руската православна църква и руския православен народ. (Според Уикипедия, през 1991 г. Загорск е възстановил свое по-старо име – Сергиев Посад. В центъра на града се намира най-големият мъжки ставропигиален манастир на Руската православна църква – Троицко-Сергиевата лавра, архитектурен паметник на културата и изкуствотов Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, средище на книжовния и културния живот на Средновековна Русия и център на духовното образование. В манастира е и Московската духовна академия – б.а.) Почувствах вярата на руската душа, дисциплината ѝ. Въпреки многото изпитания, и сега те са много по-вярващи от нас. Да, подчертавам – русофил съм.

 

   – Повечето хора, които в 70-те години на ХХ век са специализирали в Западна Европа, са подписвали декларация за „верноподаничество на социалистическата държава“ – ако можем да го наречем така. Вашата регистрация в ДС е от по-късно, когато вече сте ръкоположен за епископ – свързано с пътуванията Ви ли беше?

   – Не мога да кажа, аз не съм наясно с това. Прекарах няколко месеца в известния Старокатолически богословски факултет на университета в Берн. Там, разбира се, трябваше да се съобразявам с разликата с православието... Трябваше да положа доста усилия, бях като ученик – изучавах езика, посещавах лекции. Във факултета имаше хора от различни страни – от Индонезия, от Израел, от Турция, Венецуела, Колумбия, Япония и още други... И понеже сме и от различни вероизповедания, много за вяра не говорехме. Изучавахме католическото богословие и догматика на два езика. И сигурно са ме следили какво правя... Но аз много се пазех – гледах да не се сближавам с никого от чужденците. Имаше там един католишки свещеник-поляк, например, който прие швейцарско гражданство и остана. Но според мен и двете – Вяра и Отечество – са важни задължения. Аз не бих могъл да ги разделя.

 

   – Когато приехте Архипастирското служение през 1980 г. какви бяха отношенията Ви с комунистическата власт, имаше ли опити за вмешателство в църковните дела?

   – След 10 ноември някои журналисти ме питаха защо съм се срещал с председателя на Окръжния народен съвет Георги Данчев. Е, не може ние да сме държава в държавата. С тези партийни ръководители сме се срещали, защото те ни помагаха за някои работи – като например блока с 50 апартамента за служители на църквата. Ако не беше Георги Данчев, нямаше да го построим.

   И по времето на социализма имаше болести и страдания. Търсили са ме хора за утеха и подкрепа, но тайно ставаше това, не смееха да го афишират. Викали са свещеник за освещаване на дома, но с условие да иде дотам цивилен. Криеха се. И това беше голяма грешка на властта, защото църквата подкрепя народа. Но истината е, че Православната църква е оцелявала при всички строеве, минали дотука, защото Бог я пази.

 

   – Времето, през което сте в лоното на църквата, е бурен период за нея като институция. Кога, според Вас, тя е била подложена на повече изпитания – в годините на тоталитарния режим или после, когато по традиция продължи партийното вмешателство в църковните дела и се дойде до т.н. „разкол“?

   – В първите години след 9 септември 1944 г. не съм бил в църквата и не съм се сблъсквал с нейните проблеми, не съм познал големите изпитания. Като дойдох протосингел в Сливен през 1966 г., все още голяма част от погребенията минаваха през църквата. Имаше и търпимост. Все пак зависи и от културата на човека. Задължавали са например учителите по Великден да следят дали ученици ходят на църква, но сега ми казва един от тези учители: Да виждал съм, но никого не съм издавал.

 

   – Възрастни сливналии говорят, че е имало намерение да се събаря храма „Свети Димитър“...

   – Аз не знам за такова намерение, сега от Вас чувам. Но пък тогавашният секретар по културата в Окръжния комитет на БКП Талимка Йорданова два-три пъти ме вика̀ с идеята той да се превърне в музей. Пасивно може би, но се опънах. Говорело се в техните среди, казаха ми после, че Сливенският митрополит нищо не знае, освен да си наведе главата, да отиде в църквата и да се върне. Т.е. че един вид съм консерватор, не съм съвременен, не съдействам на партията... Обидно е, но аз знам, че съм поставен да пазя вярата, не политиката. Църквата беше единствената опозиция на тогавашния режим, но мъдра, разумна опозиция.

   А след 10 ноември 1989 г. положението като че ли стана по-сложно. Самото общество се политизира твърде много и във всичко се търсеше политика и връзка с някоя партия. Десет дни тука сме охранявали сградата на митрополията да не я вземат разколниците. Да, по-големи изпитания сме имали в първите години на демокрацията. А и някои от събратята търсеха сензация във всичко. Например да Ви кажа като куриоз... Когато в тия години в Сливен беше дошла Надежда Михайлова, аз цитирах пред нея един рилски монах, който казал: „Богиня на младостта е надеждата, а богиня на старостта са спомените“. И гледам после, журналистите написали: Сливенският владика нарече Надежда богиня.

 

   – Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие – това е записано в Закона, макар че той дава равни права на всички вероизповедания. Все още болшинството от населението, поне според статистиката, изповядва православието (82,6 % според последното преброяване), но сме свидетели на експанзията на други вероизповедания. В първите години след 10 ноември 1989 г. по нашите земи се активираха протестантските църкви, а в последните години – ислямът. Заплашено ли е православието?

   – Православието не е заплашено, но у някои християни ревността е отслабнала. Когато вярата е твърда, тя не се отклонява към никакво чуждо вероизповедание. Преди повече от хиляда сто и петдесет години България е приела православната вяра. Свети цар Борис е бил мъдър държавник, обръща се към по-близкия център на вярата – Константинопол. Тогава, разбира се, Църквата не е била разделена. Но мисълта ми е, че не може повече от единайсет века да се насажда тази вяра и да избледнее, да няма здрава основа. Църквата е Божия институция с многовековна традиция и като такава е непоклатима.

 

   – А според Вас, заплаха ли е за християнството като цяло и за културата на Европа голямото нашествие на бежанци от Азия и Африка? Как следва да реагират европейските правителства и християнските църкви?

   – Българската православна църква си каза мнението за бежанците: Стоп! Не може да превърнем България в бежански лагер. Ние ги приемаме, съжаляваме и съчувстваме, но трябва да има мярка. Християнството е религия на любовта, на мира, на търпимостта – те са важни задължения на православния човек. Но когато някой иска да измести православието, то ние следва да се противопоставим. Ние сме толерантни, но ако те не са толерантни?

 

   – Знам тезата Ви, че след като църквата е Единна, Свята, Съборна, Апостолска, основана от Иисус Христос и Неговите апостоли, т. е.изначално дадена, не би следвало да се променя. Но в тази си застиналост способна ли е тя да отговори на предизвикателствата на бързо променящия се свят?

   – Католическата църква, за разлика от нашата, е по-възприемчива към нововъведения, но виждаме от събитията в Западна Европа, че това много не е помогнало.

 

   – Папа Франциск призова католици и православни да осъзнаят, че трябва да изличат "греха на разединението". Възможно ли е според Вас? А необходимо ли е?

   – За мен най-ценното съкровище е православната вяра. Ние не отстъпваме от нашите догми и канони, и те не отстъпват. Мисля, че обединението не е възможно, а и този въпрос не е на дневен ред.

 

   – Струва ми се, че Българската православна църква е изгубила мисионерския си устрем... Какво е отношението Ви към малцината български свещеници, изявяващи се като мисионери (отец Боян Саръев, отец Иван от Нови хан – единият кръщава във вярата, другият чрез социалната си дейност привлича хора към православието...)

   – Да, такива хора са много необходими. Аз много уважавам отец Боян Саръев, той върши едно голямо дело – просветно и църковно. Признаваме това дело и му се възхищаваме. И да, донякъде сте права – ние гледаме повече Църквата. А мисионерството е нещо важно и в това отношение има какво да работим, има какво да ни пожелавате. Защото мисионерът трябва да е много подготвен, да е много убеден и да има вътрешния пламък, който да излъчва към хората, да привлича.

 

   – Защо в квартал като „Надежда“ в Сливен има няколко протестантски църкви и джамия, но няма православен храм? Изгуби ли Българската православна църква циганите като свое паство?

   – За съжаление, някои роми отиват при оня, който им дава пари. А в сравнение с другите вероизповедания, Църквата ни е финансово бедна. Наистина, в квартала няма храм, но Сливен не е голям град. Който си е православен, той ще намери православната църква. Познавам жени от този квартал, които са православни, синовете им са православни, идват редовно в църквата.

 

   – В първите години след 10 ноември 1989 г. имаше „мода“ сред политиците да се показват с големи свещи в ръце на църковни празници. Тя като че ли попремина, но дали не премина и интересът на хората към църковните служби, като към нещо дотогава забранено? Вашето впечатление какво е – намаляват или се увеличават вярващите?

   – Не знам, не мога да твърдя повече или по-малко са вярващите – никой не знае какво има в човека, какъв е духът, който живее в него, както казва апостол Павел. Дълбоко вярващият християнин никога не парадира, а застава смирено със свещ в ръка. Свещта има своето духовно значение. Нейният пламък говори за нашата вяра. Да, вярата има и външен израз, но той не е достатъчен... Някой може да държи свещ, да се кръсти, да се покланя, но трябва да има искрена вяра...

 

   – Говорили сме с Вас, че не е достатъчно човек да е кръстен в православието, за да се смята за християнин. Какво не достига на повечето българи, за да се броят за добри християни?

   – Не им достига познание за силата на православната вяра. За съжаление, православната просвета не е достатъчна. Църквата има и тази задача – да разпространява знание, да издава литература, да я предоставя безплатно, да убеждава, че православната вяра е истинската вяра... Трябва да научим хората да различават доброто от злото. Сега всички се възмущават от злото, но никой не ги учи как да се откажат от него, как да станат по-добри. Всички търсят правна помощ, спешна помощ, пътна помощ, малцина търсят духовна помощ.

 

   – Какво бихте казали на човек като мен, който – дали поради липса на религиозно възпитание и традиции в семейството, дали поради образование, поставено на други основи – е стигнал до атеизма?

   – Ще кажа, че Бог е създал човека със свободна воля. Тя му дава правото да избере да вярва или да не вярва. Но по-добре е да вярва. Когато подгонят едно малко дете, то бяга към майка си да го защити, като към по-силна и можеща да му даде подкрепа. При многото изпитания пред съвременния човек, Вярата може да го подкрепи, защото да вярваш, значи да се надяваш. Когато човек чувства силата на вярата и е убеден в любовта на Бог, той е силен и безстрашен пред изпитанията.

 

   – Много често свещениците и други служители на църквата се оплакват от липса на средства, за да поддържат в добър вид храмовете и да конкурират с добри дела останалите вероизповедания. За какво бяха предназначени парите (близо 1,3 млн. лв.), които Сливенската митрополия бе депозирала във фалиралата КТБ? Успяхте ли да си върнете някаква част от тези пари?

   – Много тежко изживявам тази загуба... Парите на Сливенската митрополия бяха предназначени за манастири, за ремонт на стари църкви и за строителство на нови. Ние защитаваме духовното, но не отричаме и материалното – не може без храна, без дрехи... Аз трябва да осигуря заплатите на свещениците. Върнаха ни 200 000 лева. Казаха, че ще ни върнат още 140 000 лева. Ако тези пари дойдат, с тях искам да направим приемна за гости и поклонници в манастира в Чинтулово, за друго няма да ги ползваме. Много пари още ще трябват и за строежа на храма „Св. Петка“ в Сливен.

 

   – Автор сте на много книги, предназначени да напътстват вярващите. Какво още не сте написали, а искате да оставите в наследство?

   – Повечето ми книги са преводни, да, имам и авторски, но да Ви кажа, напоследък желанието ми е не толкова да пиша, колкото да бъда по-близо до хората – да контактувам с тях, да ги приемам, да ги утешавам. Мисля, че книгите ми с послания, слова и речи по различни поводи сочат, че владиката не е отделен от обществото. Той е, който е длъжен да се моли, да благославя и да помага, колкото е възможно. Може би най-важното е да дадеш някому надежда.

 

   – Като човек, посветил живота си на Сливен, макар че не сте роден в този град, вярвам, че се смятате за сливналия – ще ме поправите ли?

   – Аз се чувствам част от град Сливен. Обичам Сливен. И неслучайно, когато се върнах от Московската духовна академия, насочих стъпките си насам. Обикнах историята на този град, жителите му – всичко. Дойдох много млад, 27-годишен, неопитен като протосингел, т.е. заместник на владиката – това е една много отговорна служба. Както детето расте бавно, така и опит се добива бавно, но постепенно натрупах този опит, опознах града и неговите потребности.

 

   Митрополит Йоаникий обикновено посреща гостите си в приемния салон на втория етаж в сградата на Сливенската митрополия, където са портретите на петимата му предшественици: Серафим, Гервасий, Иларион, Евлогий и Никодим. А в заседателната зала, с дълга маса по средата, е и неговият портрет, рисуван от руския художник Михаил Малецки. Атмосферата би била строга, ако не беше живото, непринудено присъствие на домакина. Неговите непосредствени впечатления са от митрополит Никодим и той ги споделя многократно по различни поводи.

   „Дядо Никодим беше благороден човек, скромен, тих, приветлив. Той беше като пълен житен клас, който примамва с тайната си, с кротостта и мъдростта си. Драго беше да го срещнеш. От погледа му струяха лъчи на доброта. Изречената пък дума вливаше ведрина в сърцето като свеж полъх на пролетно утро. В беседа с него имаше и приятност, и поука, и полза; беше като истинска наслада. Голямото знание, което красеше челото му, той бе поставил на нравствени и духовни коловози, насочваше го по пътищата на доброто и любовта между човеците. А езикът на любовта търси онова, „що служи за мир и взаимно назидание“ (Римл.14:19). Такъв беше и покойният митрополит – деен миротворец в сърцето си, радетел за разбирателство и блага воля между хората.“(Слово по повод девет години от блажената кончина на Митрополит Никодим, Сливен, 14 януари 1989 г.)

 

   – Участвате активно в обществения живот – какво в Сливен и в живота на сливенци не одобрявате, смятате, че е в разрез с християнските ценности?

   – Аз съм човек контактен и съпричастен към живота. Одобрявам, когато хората влизат в църква да се помолят, да се изповядат и причестят, когато са добри. Одобрявам и когато са търпеливи, защото днес търпението е много важно качество в живота. Виждам какво става по пътищата, когато пътувам с колата. Шофьорите бързат, натискат клаксони, ругаят. Така не може. Това напрежение е пагубно за човека. Вярващият човек следва да принася добри плодове. Не може да си вярващ, а да вършиш зло – това е несъвместимо. Възможно ли е да си вярващ, а да излъжеш, да откраднеш? За мен – не. Така че християните трябва да бъдат образец, добрият пример за Човек.

 

   – Струва ми се, че най-вече хората, които ръководят държавата, не са добър пример за истински християни...

   – Какво да Ви кажа... Не е нормално малко хора да са много богати, а около тях да е мизерия. Тука при мене постоянно идват хора, дето за ток нямали пари, за дърва нямали пари... но и ние нямаме много възможности да помагаме. Имаме голям проблем и с продажбата на свещи... Не знам дали е вярно, но в социалистическо време, казват, че Георги Димитров се бил разпоредил Църквата да се самоиздържа от продажба на свещи, иконички, кръстчета, църковна литература – т.е. дал е монопола над тези стоки. Сега това нещо го няма. Ако не продадем свещи, няма заплати. А свещи вече продават мнозина частни търговци. Може би не всички си дават сметка, но Църквата има големи разходи – докато Духовната академия беше отделена от Софийския университет, е плащала заплати на професорите, на учителите от Софийската духовна семинария, в която учениците са на пълен пансион осем-девет месеца в годината... Сега приходите ни са намалели. Свещениците получават ниски заплати, да не говорим, че много от тях живеят твърде бедно.

 

   – Какво дава и какво отнема духовното поприще? Чувствате ли се ощетен в някакъв аспект?

   – Никак не се чувствам ощетен, удовлетворен съм. От какво да съм ощетен? Да, сигурно има хора, които мислят обратното. Спомням си например, някъде през 60-те години, като студент в Духовната академия, отивах към Драгалевския манастир – пролет, птички пеят, природата цъфти. Срещу мен отгоре слизаха две млади жени. Изгледаха ме и изрекоха на висок глас: Нещастник! Аз обаче и тогава, и сега се чувствам щастлив. Щастието за мен е в спокойствието, в тихата радост, в доброто, което се стараеш да предадеш на други. Чувствам се неудовлетворен, когато не мога да помогна. Измъчва ме, че грехът вече се приема за нещо нормално. Искам да помогна на обществото – ако няма крадци и лъжци, ако всички приемат християнските ценности, животът ще бъде по-искрен, по-честен, по-добър. Това искам.

 

   Усилията на Сливенския митрополит са високо ценени от Българската православна църква и от Българския патриарх Неофит, който в словото си в сливенския храм „Свети Димитър“, където дойде на 5 ноември 2014 г. по повод юбилейната 75-та годишнина на духовния си събрат, каза: „От въдворяването си на митрополитския престол до днес Вие залягате да се представите пред Бога достойно. Безукорен работник, който вярно преподава словото на Истината и неуморно във всяко време и на всяко място призовавате клир и народ към живот по евангелските заповеди – към търпение, благочестие, мир и съгласие. Носейки смирено архиерейския омофор, Вие при всички обстоятелства в живота и при най-тежките изпитания, се стремите да бъдете образец на вярата и християнските добродетели за поверените Ви люде, като постъпвате свято, праведно и безукорно и работейки денем и нощем, проповядвате благовестието Божие, та и те да дерзаят и постъпват достойно за Бога, който ни призова във своето Царство и Слава. Вие неизменно се стремите във всичко да бъдете образец на добри дела, показвайки чистота в учението, почтеност, непоквареност, слово здраво, безукорно. Отдавате всичките си сили, за да проповядвате спасителните евангелски истини, та да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век и да очакваме да се сбъдне блажената надежда и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос. Подвизавайки се с ревност, Вие се стремите с делата си и с целия си живот да свидетелствате на нашите съвременници за Христовото учение, за преобразяващата сила на вярата, която действа чрез Любов...“

 

   – Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много?

   – Както знаете, следвал съм в Швейцария, която все давам за пример, но от България по-хубаво място не съм видял. Аз съм патриот – всичко българско и родно е дълбоко в душата ми, залегнало е там от много години и няма да се поклати никога.

 

   – Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?

   – Този въпрос е повече към областното и общинското ръководство, към Общинския съвет, защото те са двигателната сила за прогреса на региона. Не може владиката да иска да се отворят фабрики и то да стане. Настоящото положение на Сливен и областта следва да ни насочи към размисъл, но от този размисъл да има и плодове. Жалко е такъв голям град с традиции да западне. Моралът е много важен.

 

   – Кой е сливенецът, когото почитате най-много?

   – Този въпрос за мен е труден – би трябвало да помисля... Защото имаме много хора, в които преобладават добрите качества. Но те трябва и да бъдат изявени. Каква полза от скрито съкровище и потаена мъдрост? Аз по принцип ценя най-много хората, които са се посветили на просветата.

 

   – Кое е първото нещо, което Ви идва наум, когато чуете „Сливен“?

   – Войводи, възрожденци, поети, композитори...

 

   – Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?

   – Научил съм винаги да предпочитам моралния човек – той може и да не е толкова образован, но щом е морален, щом мисли и върши добро, щом помага на ближните си, е истинският образ на Човека. Моралът сияе, привлича и поучава.

 

Юли 2017

   Йорданка Раданчева (от книгата "Сливналии", част I)

 

baraban.bg ©

Top Desktop version