Той се ражда на 27 август през 1949 г. като единствено дете в семейството на известния сливенски винопроизводител Стефан Михайлов-Зарчин. Завършва гимназия „Добри Чинтулов“, след което и тогавашния Висш селскостопански институт „Георги Димитров“ в столицата.

   Зооинженерът Михаил Михайлов започва работа в Селекционния център в Сливен и работи там 30 години, като 12 от тях е директор на центъра. Участва в колективите по създаването на породите овце Родопски цигай и Синтетична млечна линия, също в комисията по признаване на Дунавската тънкорунна, Карнобатската тънкорунна порода и Българската бяла млечна коза. Като директор реализира проект за развитие базата на Националното изложение по животновъдство в Сливен, което трябваше да заработи и като тържище, също и за Лабораторията за окачествяване на сурово мляко. Създава зайцеферма за развъждане на Белгийски великан, създател е на породната група зайци Веселина. Под негово ръководство започват работа Станцията за изкуствено осеменяване на свине за личния сектор, както и Депото за преценка на бичетата по продуктивност.

   Михаил Михайлов е един от хората, които стартират първата работеща развъдна асоциация в страната – Регионалната организация на млекопроизводителите. Участва в създаването на първия за България Съюз на говедовъдите. Един от създателите е на „Геномика“ ООД – фирма с важна роля за развитие на говедовъдството в България.

   В момента Михаил Михайлов е Изпълнителен директор на Националния съюз на говедовъдите в България. Заедно с партньорката си в живота и в работата Таня Димитрова издава два сайта – „Говедовъд“ и „Овцевъд и козевъд“ – които, по общоприетото мнение, дават най-добрата специализирана информация.

   Той е човек с много приятели. С едни от тях често сутрин си пие кафето в село Злати войвода, с други се среща на сливенския пазар, трети наобикаля по Гърция, Македония, Румъния. Ако се задържи в офиса си на ръководител на съюза на говедовъдите, който офис впрочем е в родния му дом, посетителите са един след друг, та му се налага да говори едновременно и с тях, и по телефона. Там, на първия етаж на красивата къща, протича и нашият разговор, накъсван често ту от фермер, дошъл по работа, ту от приятел, търсещ раздумка.

   – Г-н Михайлов, какви са най-ранните Ви спомени – от родната къща, от Сливен, от хората около Вас?

   – Самото си раждане, разбира се, не помня, но нека кажа, че родилният дом е бил само на стотина метра от къщата на семейството ми, в сградата, в която впоследствие беше детската градина „Тончо Савов“, а сега в двора е ресторант „Фантазия“. Наричал се е родилен дом „Септемврийче“. Цялото ми детство мина в тази къща, в която живея и сега, на тази улица, по която тогава за цял ден минаваха две-три каруци и една лека кола и на която непрестанно се играеше футбол. Само от един до три часа следобяд, когато възрастните почиваха, за да не вдигаме шум, сядахме на сянка срещу нашия дом, на стълбището пред къщата на зъболекарката Пенка Тодорова. Събирахме се там да си приказваме, но понеже стопанката също искаше да си почине, от време на време лисваше изпод вратата една кофа вода, намокряше задниците и стъпалата ни, уж да се махнем, но то ни действаше по-скоро като разхлаждане. Повечето деца бяха момчета. Имаше само две момичета, на които не им оставаше друго, освен да се включват в момчешките игри. 

   В Сливенска област вече няма живи участници във войните, стана ясно на днешната отчетно-изборна конференция на Областната организация на Съюза на ветераните от войните на България. И дано така да остане, защото някои напират да произвеждат нови ветерани. Но тази неправителствена, непартийна организация ще продължи да съществува, за да продължи родолюбивата си дейност и да опазва паметта за нашите славни предци. Областната организация на съюза понастоящем има 44 члена – някои колективни, като ученическите клубове „Памет“ и „Млади възрожденци“, други са потомци на ветерани.

   Норайр Арам Нурикян е бивш състезател по вдигане на тежести, треньор, двукратен олимпийски шампион. Роден е на 26 юли 1948 г. в Сливен. Учи в Техникума по текстил в родния си град и първоначално тренира баскетбол. За щангите е открит от Иван Абаджиев (1965). Студент във ВИФ (1967) и състезател на ДФС „Академик“ (София) в категория до 60 кг.

   Нурикян печели първия олимпийски медал за българските щанги на летните олимпийски игри в Мюнхен (1972), когато става шампион. От 1975 г. се състезава в категория до 56 кг и печели втора олимпийска титла на летните олимпийски игри в Монреал (1976). Той е единственият български щангист с две олимпийски титли. В същите години и градове (Мюнхен и Монреал) става световен шампион, а в Берлин през 1976-а – и европейски шампион. Притежател е на 27 златни, 14 сребърни и 14 бронзови медала, на четири световни рекорда за мъже, както и на стотици други в отделните движения и възрастови групи.

   След прекратяването на спортната си кариера е помощник-треньор (1976) и старши треньор на националния отбор на България (1989-1993). Като треньор Нурикян има 4 медала (1 златен, 2 сребърни и 1 бронзов) от олимпиадата в Барселона през 1992-ра. Генерален секретар на Българската федерация по вдигане на тежести (1995-2004). Вицепрезидент на Международната федерация по вдигане на тежести (2001-2005).

   Норайр Нурикян е носител на званието „Герой на социалистическия труд“ и на ордените „Георги Димитров“ и „Стара планина“ I степен (2008) за изключителния му принос за развитието на физическото възпитание и спорта. Заслужил майстор на спорта и заслужил треньор, той е и почетен гражданин на Сливен. През 1994 година е приет в Залата на славата на Международната федерация по вдигане на тежести.

   Прочутият ни съгражданин-спортист се оказва човек, с когото се говори леко и приятно. При него няма следи от звездомания, напротив, има голяма доза самоирония и чувство за хумор, насочен най-често пак към него самия. Все още  е такъв жив и нетърпелив, какъвто го описват съотборниците му от времето на активна състезателна дейност. Обиколил света, Норайр Нурикян е останал и сливналия повече, отколкото мнозина от живеещите днес в града.

   – Г-н Нурикян, определят Ви като „железен“ човек. Доколкото съм чела, в рода Ви има и други силни хора – баща Ви например...

   – Какво значи силен човек – баща ми беше дребен на ръст като мен, беше хлебар, работеше цял ден, не е спортувал... Но беше силен, да, защото си спомням, че като правехме къщата в Сливен, аз, който вече бях спортист, като носех тухли с количката, се изморявах след втория-третия курс, а той си работеше равномерно, без да спира. Беше свикнал на физически труд.

   – В кой квартал беше къщата Ви?

   – Близо до центъра, към улица „Раковска“.

   – Арменците са известни с това, че са по „тънките“ занаяти – занимават се с култура, изкуство, часовникарство, златарство – Вие май сте изключение...

   – Ха-ха – има още един герой на труда, миньор от Перник... Въпреки вица, че арменец миньор няма... Запознахме се с него навремето на една сбирка по арменска линия... А иначе спортисти в България има и други от арменския етнос.

    Покрай 90-годишнината на големия ни съгражданин Дамян Дамянов и гостуването в Сливен на съпругата му Надежда Захариева, се наканих да свърша нещо – да разровя старите семейни албуми и да покажа детски снимки на поета. Не знам дали и доколко те са запазени и в други стари албуми, може би са известни на г-жа Захариева.

   Снимките е запазила майка ми, Руска Раданчева, която като ученичка в гимназията (тогава Руска Георгиева Кънева), е живяла на квартира в дома на Дамянови. Беше малко повече от 3 години по-голяма от него (родена е в края на 1931 г.) и винаги говореше с много любов за „Дамян“. Гордееше се с това познанство, казваше, че тъкмо по него време е прописвал и едва ли някой е подозирал, че ще стане един от големите поети на България.