Референдумите, които дебнат отвсякъде   

   Броени дни преди 3 март нови освободители дебнат България. Почти едновременно две политически

партии – РЗС и „България на гражданите”, както и една неправителствена организация, вече подготвят разквартируването на своите подразделения от доброволци по градовете на страната. Този път на прицел не е властта, а институциите – Конституционния съд, съдебната система, Народното събрание и местната власт.

   Точно в деня на Освобождението РЗС ще открие своите пунктове в София и другите големи градове на страната. Мотото е „Да освободим България от некадърните депутати”, а целта – референдум с искане за намаляване на броя на народните представители.

   По-сериозен е набегът, планиран от Движение „Модерна България” на Института за модерна политика, оглавило коалиция от стотина неправителствени организации. То започва подписка за конституционна промяна, чрез която да бъде въведен така наречения императивен мандат и право на избирателите да отзовават чрез гласуване своите избраници – депутати, кметове и общински съветници. В допълнение инициаторите настояват за конституционно уреждане на право българските граждани лично да сезират Конституционния съд за нарушени конституционни права и също като РЗС поставят въпроса за намаляване на броят на членовете на парламента.

   Най-мащабна е акцията на Движение „България на гражданите”. На неотдавнашната софийска среща лидерът на партията обяви ангажимента да бъде в основаната на бъдещо допитване до народа, чиято цел е свикване на Велико народно събрание. Освен предложенията, застъпени от РЗС и Движение „Модерна България”, партията настоява за реформа в съдебната власт, за прехвърляне на повече правомощия от централната към местната власт, за премахване на длъжността заместник-министър, за конституционна гаранция за защита на българската природа.

   Шегата настрана, но новите освободители на България може да бъдат посрещнати с хляб и сол от изстрадалите български избиратели. Не за друго, а защото всяко едно от предложенията цели ограничаване на властта на омразните политически партии и разширяването на гражданското и политическото участие. На практика всяка от трите организации има съвсем реални шансове да събере необходимите 500 000 подписа. Още повече, че в българското законодателство няма ограничения върху това в колко подписки може да участва едновременно българският гражданин с избирателни права. Ако трите организации бъдат последователни в своите намерения, теоретично погледнато, в навечерието на предизборната кампания, в пленарната зала на Народното събрание може да се озоват три успешно преминали през ГРАО подписки. И съответно да настане най-голямата възможна олелия в държавата за целия изминал преход.

   Но нека оставим технологията и да надникнем в същността на тези предложения, особено често коментирани в социалните мрежи.

   Предложението за намаляване на броя на депутатите печели все повече привърженици у нас.  Основният аргумент – защо да храним толкова много депутати, когато сме малка страна – буквално мачка всеки опит за съпротива. Макар че аргументи срещу това предложение има предостатъчно. С приблизително нашето съотношение население и народно представители са например Чехия, Дания, Словения Унгария и Литва. Но не това е най-важното. Инициаторите на това предложение не си дават сметка за силната централизация на властта и наличието на само едно поднационално ниво на управление – общините. Ето защо никой не свързва намаляването броя на народните представители с разширяване и въвеждане на регионално самоуправление. И съответно разтоварването на парламента от детайлното нормотворчество и уклона към стандартизация без оглед икономическите, демографските и културните характеристики на отделните райони. На никой и през ум не му минава, че в една страна нормотворчеството не се свежда само до актовете, които произвежда Народното събрание. Тъкмо поради липса на регионални власти и съответно на правомощия те да управляват своите дела, примерно в сферата на образованието, социалната политика, пътната мрежа, земеделските ресурси и пр., българският парламент е претоварен, а депутатите ни са принудени да приемат пространни и детайлни законодателни уредби, приложими за толкова различни по своите характеристики краища на страната.

   Този въпрос е донякъде подсказан в предложението на Движение „България на гражданите” за прехвърляне на правомощия от централната към местната власт, но не е обвързан и аргументиран с предходното искане за намаляване на броя на народните представители.

   На принципа „всяка коза за свой крак” е и предложението за индивидуалната гражданска жалба към Конституционния съд.  И тук липсва дебатът, при който неизбежно биха излезли на преден план и други практики в европейски страни – сезирането на Конституционния съд с подписка от определен брой граждани, правото на местните общности, Църквата или други институции също да се обръщат към тази висока инстанция.

   Истинска драма пък е популисткото предложение за императивен мандат – от горе-долу, т.е. от общинския съветник и кмета, до народния представител. Куриозното в случая, че този тип отзоваване е взаимствано от практиката в бившите комунистически страни, което само по себе си не е добър атестат. В близкото ни миналото правото на отзоваване е уреждано на двата пъти, съответно в чл. 4 от Конституция от 1947 и чл. 7 от следващия основен закон, изработен и наложен от комунистическия режим през 1971 г. Трудно могат да бъдат намерени аргументи за тази практика и в съвременното законодателство на европейските страни. Като разновидност за императивния мандат в тях е разпространена единствено рядко използваната практика да бъдат прекратяван предсрочно мандата на съответния парламент с всенародно допитване.

   Впрочем, общото между всички предложения е, че придвижени към гласуване, повечето биха предизвикали  ефекта на доминото. Още повече, че някои от тях изискват по дефиниция свикването на  Велико народно събрание. А изработена единствено по конюнктурни съображения Конституция от 1991 година, създава еднакви възможности за набези, както пред потенциални освободители, така и пред най-обикновени популистки предложения.

   Но какъв е изходът, може би ще запитате? Какво трябва да се случи, че гражданският натиск да  бъде смислен? Отговорът би трябвало да е ясен на всички ни. Обществото едва ли ще натовари една или друга партия да прокара своите предложения, или да обедини предложенията на другите. Инициативата за референдум за свикване на Велико народно събрание има своя смисъл, само ако преди това е налице проект за нова Конституция на страната. А това изисква не само консолидация на инициаторите на различните предложения.

   В случая е необходимо те да се доверят на гражданско експертно представителство, на независима комисия, която да отсее многобройните предложения и да разработи проекта за нова Конституция, така както го изисква действащото ни законодателство.

   А това е далеч по-сериозно изпитание, отколкото самият референдум за Велико народно събрание.

  Пламен Даракчиев