Категория: Институции Посещения: 2748
Ако не беше трагично, щеше да е много смешно, сюжет за комедия: на един от тв кадрите тумба полицаи, снимани в гръб, върви по улица в Сотиря (Според медийното съобщение „Издирването на Мартин Трифонов продължава и към момента от служители на Полиция, Жандармерия, Военна полиция, Планинска спасителна служба, екипи на Горско стопанство. В дейностите са включени хеликоптер и кучета.“) Колко общо са ангажираните в „акцията“, не знам – може би към 200. В същото време Мартин хапва в дома си. Малко по-късно един овчар го залавя, че даже го и връзва... Все пак акцията завършва успешно – в този случай.
Роднини на убитото момиченце, възмутени жители на Сотиря и на Сливен, скандират „Смърт“. Искат да разкъсат убиеца, после искат да се мъчи до живот. Нещастното, видиотено момче Мартин, което няма съзнанието че е извършило престъпление, а съжалява, че заради стореното ще трябва да носи последствия. Друг известен Мартин – Карбовски, коментира в социалната мрежа: „Във всяко село по един изрод отгледахте“. О, не само по един, не само по един – казвам, превъртайки в паметта си петнайсетгодишния си опит като член на Местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.
Та, като член на тази комисия, почти всеки месец посещавам Сотиря (село, прекрасно с местоположението си, непроменяло името си през вековете, с останки от различни култури, част от Сливенската „Света гора“). В кал и сняг съм се катерила до най-горните бордеи на хълма „Попенец“, влизала съм в тях, поставяйки в неудобство обитателите им. Но проблеми не съм имала и винаги съм се учудвала на въпроса: „Ама ти как не се страхуваш да ходиш по ромските махали“ (още повече като чувам, че полицаите не смеели по големи празници, Гергьовден примерно, да влизат в ромската махала „Надежда“ на Сливен). В крайна сметка всичко зависи от отношението и начина, по който „влизаш“. Но тук не отварям въпроса за „цигани и българи“, макар че в голямото училище на Сотиря българчета няма. Отварям въпроса за бъдещето на тези деца.
Винаги съм се учудвала, че престъпността в България, особено в българското село, все още е толкова малка (моля, не ми възразявайте, защото предпоставките са за много по-голяма престъпност). Отивайки в поредното сливенско село (не само Сотиря), обикновено виждам тумба младежи от дванайсет до към трийсетгодишни, които се повъртат на определени сборни места. Наистина си е за чудене какво прави и как избива енергията си млад, здрав 16-17-годишен циганин (или българин), който не учи, не работи и няма никаква идея за бъдещето си. Тази безперспективност е в резултат на закриляното от държавата латифундистко земеделие. Някой си Октопод в Северна България обработвал над един милион декара земя, други – също толкова внушителни площи с пшеница, което не изисква неквалифицирана работна ръка и което обрича на бавна смърт повечето български села. И не само политиката в земеделието допринася за безперспективността, а и в образованието, в социалната сфера, сферата на сигурността и за която още сфера на живота се сетите...
Връщам се към моите приятели от „Попенец“. До закриването на Сливенското сметище край селото, голяма част от тях живееха върху него и се препитаваха от него. Сега разходите им се увеличиха. Всяка сутрин десетки семейства – по-преуспелите с автобус, някои с каруца, а някои пеша, изминават разстоянието до Сливен (6 км), за да обикалят градските контейнери. (Част от градските роми в летния сезон пък са в Бургас, където боклукът бил „по-хубав“.) С единия или двамата родители са по-големите деца, малките остават вкъщи на самообслужване. (Дали тези хора стигат средната за Сливенски окръг месечна заплата от 800-900 лв., те си знаят, но едва ли статистиката ги отчита, защото част от тях нямат и документи.) Някои от семействата получават социални помощи, други не, тъй като по различни причини са изгубили правото на тях. Но никое от техните деца няма да се влее в „развиващата се българска икономика“ (пак по Националния статистически институт). Блянът на тези деца е големият телевизор, евентуално уредба с мощни тонколони и мобилният телефон – какъвто убиецът Мартин е нямал. Та, като казвам, че не съм имала проблеми, посещавайки сотирските къщи на децата-крадци, често блудстващи или физически посягащи на учители, сама се учудвам на какво все още се крепи въздържанието от по-големи престъпления. Защото често срещам озлобени погледи и съм сигурна, че ако ги срещна на по-усамотено място, ще искат да погледнат и в чантата ми.
Напоследък се увличам по един от водещите визионери – израелецът Ювал Ноа Харари и ми се струва, че част от пророчествата му вече се сбъдват – поне това за ненужните хора, създадени от развитието на технологиите и изкуствения интелект. Една от линиите, по които може да тръгне светът е, че тези хора все пак ще бъдат необходими като потребители, като в същото време, сърфирайки в смартфона си например, те ще имат достатъчно ниво на самоудовлетвореност и чувството, че времето им е рационално запълнено. Е, България създаде тези ненужни и невписващи се в обществото хора, само че не може да създаде необходимия обществен продукт за тяхната издръжка. В Дуисбург някак си по̀ успяват...
Откъде тръгнах, докъде стигнах. Но думата ми е, че Мартин от Сотиря не е единствен – психопат или не, той е продукт на създадените условия, така че няма как да е изключение. Ами забравихте ли вече оня баща от Сотиря (2012 г.), който уби тригодишното си дете затова, че посегнало да вземе късче от салама, с който си замезвал? А днес, впрочем, след Негован, има ново съобщение за намерени човешки останки – този път край село Градешница, Врачанско...
Йорданка Раданчева