Възрожденски идеали в новоосвободения Сливен
Категория: Култура Посещения: 2231
/от страниците на вестник „Българско знаме”/
Мария Кирова – РИМ Сливен
На 10 февруари 1879 г. в Сливен излиза от печат брой първи на вестник „Българско знаме” – „вестник за политика и книжевност” – почти година след подписването на мирния договор между двете воюващи империи – Русия и Турция и съвсем наскоро след злополучния за цялата българска нация Берлински конгрес. За Южна България, за Сливен и сливенци Освобождението като политическа реалност се „отменя” до септември 1885 г. Те остават в пределите на определената като нарицание от граф П.А.Шувалов „недоволна България”. Макар и във видоизменена ситуация, новият печатан орган е задължен, /при това се справя впечатляващо добре/, да бъде естествен продължител на възрожденските традиции, съответстващи все още на моралните конструкти в един патриархален свят, но вече съобразно настъпилите промени в тогавашните обществени потребности.
За краткото време на съществуванието си, това издание успява да намери своето място и да покаже доколко е неоспорима истината, че борбата за осъществяване на националното единство представлява доказано продължение на българския възрожденски процес./1/ Без възможност за изчерпателност, седмичникът става трибуна на най-радикално настроените кръгове в Сливен и губернията, респектира със своята последователност, убедителност и достоверност при отразяване на най-съществените проблеми. Дистанциран категорично от позицията на пасивно съзерцание, редакционният екип „воюва” чрез познатите до Освобождението методи – със силата на информацията, на убежденията, в името на аналогична доосвобожденска цел – извоюване на окончателната независимост от властта на Султана и обединяването на българските етнически територии.
Неоценимо е значението за град като Сливен да има свое актуално издание, още по-важното е, че с „правенето” на вестника се заема екип от доказано интелигентни и авторитетни личности – д-р Георги В.Миркович, д-р Начо Н.Планински и Добри П.Минков. Макар и с неголям журналистически опит, те са известни със своята ерудиция и високо за времето образование – първите двама са медици, а последният защитава докторат по право в Брюкселския университет, по късно става един от съзидателите на българската правосъдна система, висш магистрат. Впрочем, още като ученик в Робът колеж в Цариград, Д.Минков изпраща своите дописки до „Дейли нюз”, свързани с обстановката в Сливен по време на Освободителната война. Издател на вестника е д-р Г.Миркович, а редактор – Добри Минков. Не ще да е пресилено да се каже, че това са представители на един интелектуален и патриотичен елит, формиран в последните десетилетия преди Освобождението и поставен в активна позиция веднага, щом става ясно, че принудително влиза в действие дипломатическата постановка за „така наречената Източна Румелия”.
Особено важно е, че при подготовката, още при изграждане концепцията на вестника, заедно с тримата е Петко Р.Славейков. Няма съмнение относно заслугите на П.Р.Славейков по идейното, редакционното, та дори по техническото създаване на в. ”Българско знаме”. Обстоятелството, че този бележит българин е в Сливен, макар за няколко месеца като сътрудник в канцеларията на руския губернатор, му дава възможност да създаде своя „екип” и да реализира един ценен замисъл. С неговото съдействие в града е пренесена техниката от Цариград, закупена от обявената в несъстоятелност печатница на П.Карапетров. Заедно с нея пристигат словослагателят Иван Дочков и редакторът Генко Голчев.
Затова съвсем не е случайно, че наред с основните си политически задачи, вестникът обявява: „…колкото за разните новини, толкова и за развитието на книжевността, решава са дето от днес да са издава вестник в Сливенската Губерния под название „Българско знаме”!” А в официалното „Обявление” по този повод в брой 1, издателят д-р Г.Миркович заявява: „Журналистиката е била в всичките епохи и между всичките просветени народности първата точка, чрез която те си са осветявали – било то за тяхното развитие и техният напредок, било то за тяхното предпазвание от някои гибелни следствия; с едно слово – тя е огледалото, чрез което народите, като са водят, са стремят толкова към развитието си и благоденствието си, колкото и към защитата на своите общи интереси.” /2/ Появата на сливенския вестник е събитие не само за града, но и за младата българска журналистика в Южна България. Пловдивският вестник „Марица” веднага отбелязва това: „С благодарение видяхме първий брой на „Българско знаме”, вестник, който начена да се издава в Сливен. Желаем добра сполука на наший побратим!” /3/
Сред сътрудниците на вестника са учители, духовници от цялата тогавашна сливенска губерния, дейци на Сливенския и Ямболския апелативен и окръжен съд: Васил Вичев, Панайот Минков – дългогодишен председател на сливенската градска община; Иван Минтов и др. С претенциите на хора, запознати в задоволителна степен с принципите на политическата история, философия, социология, създателите на вестника могат да си позволят характерния за цялото издание критичен тон към откровено антинародните прояви на европейските правителства, достигнали връх с решенията в Берлин през юли 1878 г.
Водещите редакционни статии, още в първите броеве на в. ”Българско знаме”, определят основната политическа линия на вестника – либерален, с определена проруска насоченост, с претенции за прецизност и правдивост. За авторите му, без съмнение и за читателите му, решенията на Великите сили на европейския конгрес в Берлин през м.юли 1878 г. са плод на „изкуствени комбинации”, „несъгласни с естеството на обстоятелствата”. Те са определени обективно като „дела, които са срам за цивилизацията” до степен, „щото человек поченва да се сумнява, че европейската дипломация…вместо да отива напред и да са осъвършенствува според общийт закон на развитието, тя назаднева и губи значението си като изкуство!”/4/ Неслучайно вниманието с тревога е насочено към работата на международната комисия в Пловдив, с ясното съзнание, че на този етап европейските комисари са само безличен инструмент за политиката на своите правителства. Особено безкомпромисно е отношението на вестника към съществуването на „най-нелепо наречената Източна Румелия” – „тази част от общото ни Отечество, която биде произволно отцепена на берлинский ареопаг.” /5/ За четящия става ясно, че не само „Румелия” като изкуствена административна формация е поставена в сферата на отрицанието, но и самите претенции на европейската дипломация за справедливост и още по-малко за хуманност.
Неоспоримият принос на редакционния екип е фактът, че доразвива и актуализира идеята за държавността – която е една от водещите в българската национална стратегия през Възраждането, добила своето реално измерение след Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., но за жалост над твърде малка част от националната ни територия. За земите на юг от Балкана е важно да не престане своето съществуване изобщо стремежът към осъществяването на тази идея в обозримо бъдеще. Такава значима цел – обединена България с основание се представя пред читателите на вестника като фактор от първостепенно значение за консолидацията и подема на българската нация в нейната общност, но вече с претенциите за съизмеримост спрямо останалите европейски такива. Неслучайно една от водещите теми за периода на съществуване на вестника – първата половина на 1879 г. става степента на зависимост между широко прокламираната теза за „европейската цивилизованост” и потъпкването на „человеческите права” в българските земи, чрез налагането на Берлинския диктат. /6/
Безспорен факт е, че при изграждане на българската нация през Възраждането водещ конструкт е национално-освободителният. Затова и непосредствено след Берлинския конгрес очакваните ответни реакции на тема „независима Южна България, Тракия и Македония” се характеризират със своята обоснована категоричност и непримиримост. Когато някои политически среди в Западна Европа достигат до друга крайност – обвинения към Европейската комисия, че вместо да остави Източна Румелия изцяло под властта на Султана, тя и е изработила дори Органически Устав, реакцията на в. ”Българско знаме” е категорична: „Ний можем да уверим тези господа, че в нас любовта към свободата и стремлението към културно развитие съществуват в значителен размер и че ний имаме намерение честно да приложим положението „Законът е равен за всички!”, че ний не мислим да се ограничаваме с фрази, а верно и честно ще съблюдаваме свободата.” /7/
Включването на официални представители от Южна България в работата на Учредителното събрание в Търново е въпрос, който често се разисква по страниците на вестника, както и подготовката на българската делегация до европейските столици, с молба за ревизия на „трактата” от Берлин./8/ Още по-остра е реакцията, изразена в специалното „Писмо” на „населението на град Сливен и Сливенский округ” до Европейската комисия в Пловдив: в обобщаващ план са изразени мрачните прогнози, относно т.н. „Източна Румелия”, в случай, че не се променят основните положения в „Берлинския трактат”. Предупреждението е недвусмислено: „Да не станат някои катастрофи, за които като имами да скърбим, но съвестно оставями пак отговорна Европа за следствията!” Специално се подчертава и несъгласието от „неофициалното участие” на представители от всички български земи в работата на Народното събрание в Търново, факт, от който „всякой българин е наранен!” /9/
Цитираното дотук от публикации е в пряка връзка с все по-високото народностно самочувствие, основано на съзнанието за принос в извоюваното Освобождение: от съществено значение например за читателите на „Българско знаме” е да знаят, че българската делегация от Източна Румелия не е намерила очакваната подкрепа в столицата на Франция за своята кауза /да не навлязат турски войски в родината. От Париж нашите пратеници са отпратени с безпрекословното становище, че там не могат да слушат оплаквания против Берлинския договор./ Този детайл, отбелязан мимоходом, всъщност цели да предизвика ответната реакция на българите и реално постига целта си. Тази цел стои в основата на самочувствието на една млада нация, убедена, че е дала достатъчно значими доказателства, за да отвоюва своето право на държавност.
В пряка връзка с основната линия в концепцията на вестника е и защитаваната нееднократно позиция от страна на Иван П.Славейков, един от синовете на П.Р.Славейков. Като учител по литература в сливенската мъжка гимназия, той е активист сред организаторите на тукашното гимнастическо дружество. Макар и за кратко време в Сливен, Иван П.Славейков също се включва в екипа на вестника. Написаното от него намираме в началните броеве на „Българско знаме”, впечатляващо с ерудицията и със своя образен стил. За него „нашата главна нужда днес е да поучаваме днешното изпаднало, унижено, изнурено, стъпкано, умаломощено поколение, да го повдигнем колко год на по-висока степен…, додето новите и по-достойни поколения да поемат делото!” Повод за тези съждения дава едно значимо за Сливен събитие – създаването на Народното гимнастическо стрелково дружество „Лев” през м.февруари 1879 г., а целта на автора – да се насърчат подобните прояви в цялата губерния. Тук не само се изразява отношение към подобни формирования, но се обръща внимание на нещо особено съществено – българите се доказват като способни войници и „следователно у нас има едно поне от необходимите условия за независим и силен народ”, а това качество е само част от цялостната ни народностна характеристика. /10/
С възрожденския призив „Кръст честни и свобода златна”, /този път заимстван от черногорците/, дейците на следосвобожденска България са убедени, че започва новото време, не по-малко решаващо за съдбините на нацията. Твърде убедително звучат публикуваните декларации и наставления, свързани с предстоящата динамика в политически план, но наред с това вече се поставя и друг, особено важен въпрос: „нашите водители туй трябва да сторят, покрай материалното си приготовление, трябва да се приготвим и нравствено!” /11/
Порасналото самочувствие на „румелийците” от Чирпан, Хасково, Ямбол, Сливен /поставен впоследствие в обсадно положение от руските власти като наказателна мярка - б.а./, дава повод за твърде големия дипломатически скандал – известната „афера Шмит”, когато сливенци, в знак на протест, не позволяват на финансовия директор на провинция Източна Румелия да направи ревизия на касата на Сливенска губерния. Без да се спираме на известното, можем да потвърдим, че по това време вестникът с основание прокламира тезата: народното недоволство е напълно основателно, освен това е израз на решимостта за противодействие още при първоначалните стъпки в мисията на Европейската комисия в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Всъщност многобройните дописки и коментари доказват, че всеки административен акт на това натрапено управление се възприема от българите като очевидно нетърпимо вътрешно вмешателство.
В уводната статия на броя, свързана с положението в южнобългарските територии, Петър Иванов, един от редовните сътрудници на вестника е убеден, че трябва да се действа – благоразумно, но същевременно категорично и неотстъпно. При тревожната перспектива /настаняването на турски гарнизони, на турска администрация тук/, авторът е убеден, че това неминуемо ще се отрази пагубно върху сигурността и най-вече върху самочувствието на народа. В този смисъл той намира, че действия, противопоставящи се на натрапената по дипломатически път ситуация са вече наложащи. „Друг изход няма за нашето народно съществование – българинът трябва дълбоко да е проникнат от святото чувство за свобода. Стегнем ли душите си с такова самоотвержение, ний можем да се надяваме на блестящ успех. Ако и да не надвием врагът си, то покрайний мер ще се покажем, че сме хора, а не бездушна материя, която е играчка в ръцете на по-силний.” Така П.Иванов изгражда своята теза за народностното ни самочувствие, поставено в основата на радикални, макар и „благоразумни” действия спрямо силите на Европа. Същевременно, като човек с твърде богат житейски опит, той намира за наложително такова стечение на обстоятелствата, при което българите да съумеят да заемат своето достойно място сред балканските народи: „Иначе не може да бъде; срам би било за нас, след толкова блестящи примери на самоотверженост и юначество,…ний слава Богу, се мислим за нещо друго в света; защото доста бяхме подигравка пред съседни нам народи, че нас не ни бива за друго, освен за орало. От агнета, …трябва за време да станем левове!” /12/
В тази връзка вестникът обръща внимание и на най-дребните детайли, свързани с националната ни културно-религиозна традиция, алармира за всичко, което би застрашило нейните устои. В качеството си на издание, пряко свързано със Сливен като център на голяма епархия, се обръща специално внимание на църковните дела. В статия от неизвестен автор /подписан „Х.П.”/ се разглежда въпросът „За порядокът в нашите черкви”. Освен „за порядокът” в прекия смисъл на думата, вниманието на читателя е насочено към длъжностите на свещениците, на учителите, на богословието като наука, която се определя „като ключ към другите науки”. /13/
Известно е, че Сливен е един от големите български градове, понесъл големи материални щети по време на Освободителната война. Търговията и занаятите – водещи за селището и за региона дотогава, са съсипани от грабежи, пожари, от неизплатените огромни заеми, наложени пряко от турското правителство. След войната само абаджийският еснаф предявява иск към него в размер на 292 460 гроша…А в големия пожар на 31 декември 1877/1 януари 1878 г. изгаря централната част на града – унищожени са над 800 от около 1 000 дюкяна в прочутия Аба пазар, в Тюфекчийската, Еминджийската, Темната чаршия, Житния пазар и пр. Изгорени са повече от 100 къщи, подпалено е и Централното класно училище, където огънят поглъща богата му сбирка от книги и ръкописи, дарения от д-р Ив.Селимински, д-р П.Берон и др. сливенци, живеещи в европейски градове. Затова в първите месеци и години след Освобождението, изправено пред нови стопански и политически условия, населението бедства. Съвсем закономерно е да се търси изход от ситуацията – липсата на възможности за развитието на „мирната гражданска деятелност”, утежнена от условията на едно изкуствено наложено политическо, стопанско и културно разделение. Вестник „Българско знаме” поставя на преден план и този неимоверно тежък проблем, още повече, че намирането на такъв изход е от огромно значение и се отнася не само за Сливен, но и за преобладаващата част от южнобългарските земи. И затова, когато воюва за реализирането на еднонационалната идея – обединението на земите ни, вестникът всъщност дава трибуна на цялостните, напълно адекватни претенции на нацията. Нейният стремеж е да не бъде повече обект на несполучливи политически трансформации и експерименти, а да се включи съвсем закономерно в европейската стопанска и културно- политическа система.
В една от водещите статии отново се изтъква не само правото, но и традициите на българите като народ, който въпреки вековното робство, „пак е можал при толкоз тиранически препятствия да направи прогрес в цивилизацията…Затова „питаме сега Европа, в име Божие справедливо ли е един страждуищ народ и народ, достоен за напредък да бъде осъден в Берлин от дипломацията?” Авторът на това „Писмо до редакцията”, е подписан само с инициали, но се предполага, съдейки от стила, че това е д-р Начо Планински. /14/
Относно бъдещата политика на българската държава, вестникът защитава тезата за самостоятелност, в рамките на възможните дипломатически параметри. В редакционен коментар, насочен към това, че българите трябва да обърнат очи освен към Русия и към Западна Европа, се настоява следното: „Покровителството, благоволението на силните е желаемо, защото в много случаи и то помага и много върши; но трябва да знаем, че и то всичко не свършва, а всичко свършва за себе си един народ, както и един человек, с достойнството си, с постоянно домогвание и неуморно старание да работи сам за себе си и сам да си помага!” Подчертава се, че покровителството от страна на Великите сили най-често достига до нежелана крайност, като се цитира статия на в. Голос: „Тези закъснели подмилквания…спрямо българите /ще бъдат/ дотогава, докато българската интелигенция разбере, че от Западна Европа България няма какво да очаква, освен опити „да експлуатироват в политическо отношение новосъздаденото княжество!” /15/
Още по-смущаващо за националната ни кауза е обстоятелството, че пренебрегвайки общоизвестни политически реалности, европейската дипломация целенасочено поощрява предварително обречената на провал перспектива – запазване на статуквото на Балканите във вида до Сан- Стефанския мир, по отношение на Тракия и Македония като подвластни провинции на Високата порта. В този смисъл е ответната като реакция статия във в. „Българско знаме” , изградена на тезата, че „Европейските държави не виждат очевидното – невъзможността Високата порта да прояви така желаното от тях: опит и мъдрост, за да осигури просперитет на своите провинции и поданици! Вместо обещаните реформи и „въдворение на порядок, те получават свирепства и разорения”. И затова българската позиция се заключава само в едно – недоумение от факта, че „се приказва с особено почитание за главното управление на турците…като сила, която може да извърши чудеса! При всичко, че тази сила никога не са е потвърждавала…!” /16/
Обяснима е съпричастността, с която са съпроводени всички съобщения във вестника, свързани със съпротивата в Македония – „Прокламации” от Централния Македонски комитет, с призиви за помощ и съдействие на македонските четнически акции и пр. По страниците се изразява искрена тревога и се проследяват поредицата изстъпления на турските власти над сънародниците ни в Одринско, около Лозенград, Узун-Кюпрю и др. С оттенък на задоволство и надежда се оповестява, че точно грижата за „своята националност” стои в основата на първите начинания на „Сливенското благотворително дружество”. То се създава на 1 октомври 1878 г. /б.а./ и една от първите му стъпки е решението да изпрати свои представители в Кърклисийско /Лозенградско/, с цел да убеждават християнското население да не се изселва и така да се предотвратят „лошите последствия за българската територия и нация”. Пратениците от Сливен са двама: войводата Панайот Хитов и авторитетния сливенски учител Михаил Икономов. При все, че мисията им не донася желания резултат, те полагат огромни усилия, за да я изпълнят. Икономов успява дори да се представи официално на одринския валия Реуф паша, запознава го с мисията и… поне на думи среща подкрепата му. Очаквано се оказва впрочем, че тази подкрепа е неслучайна – в унисон с интересите на фиска, съвсем наскоро Реуф паша е принуден да се намеси. В издадената „Прокламация” към жителите на вилаета, се известява волята на Султана да се въдвори порядък в провинцията и основно – да се спрат масовите изселвания на християните от там. /17/
От всички статии с външнополитическа насоченост, с отношение към разделението на България, става ясно, че редакционният екип следи ревностно дипломатическата кореспонденция по проблема, а това дава поводи за последващите във вестника коментари. Споменатата реплика: „от най-новите европейски вестници, които получихме” изяснява предположението ни, че в Сливен, вероятно в читалище „Зора” и по лични абонаменти се получават много европейски периодични издания. /18/ В сравнителен план ще посочим, че в навечерието на Освобождението само в сливенското читалище пристигат: 3 френски списания, 1 немско, 4 руски и няколко чужди вестника. /19/ Затова не е необичайно, че във вестник „Българско знаме” непрекъснато се цитират в. Дейли Нюз”, „Таймс”, „Голос”, „Новое время”, „Алгемайне цайтунг”, „Економист” и др. Преводите очевидно са правени от редакторите, както и от Илия Йовчев, М.Икономов и др. възпитаници на руски и западноевропейски университети, които със сигурност имат достъп до голяма част от публикациите в чуждата преса.
„Английски интриги” е реакцията, която съзираме в коментар на вестника по повод становището на търновския кореспондент на в.”Таймс”. Последният предизвикателно нарича южнобългарските депутати „румелиотски господа” и откровено призовава да напуснат старата българска столица, тъй като пречат на тези от Княжеството да „осъществят благодеянията, които Берлинский трактат постави в ръцете им.”
Във вестник „Българско знаме” доста често се цитира бележитият английски публицист и историк Едуард Фрийман, при това най-често като критик на Балканската политика на Великобритания. Подобна политика – счита той, като морал е чужда на същността на християнството, освен това е недопустимо човечеството да се „явява само като една маловажна жертва, която може разумно да ся принесе на жертвеникът на всеуправляющийт интерес…” /20/
Заслужава да се отбележи и стремежът за обективност по страниците на изданието, постигната с цената на опити за един по-задълбочен и безпристрастен анализ на фактологията. В брой 2-ри от 17 февруари 1879 г., е поместено стихотворението на П.Р.Славейков „Към Англичаните”, посветено на паметта на княз Владимир А.Черкаски. Категорично изразеното отношение към официалната политика на Англия е: „На християнството в укор/ Да държите нас в окови/ В стыд на кръста и позор!” Същевременно поетът изразява дълбокото си уважение и признателност „от всичкий Българский народ” към „онези човеколюбиви души и истинно благородни синове на Албион, които не се посвениха да изобличат криволчивата и своекористна политика на някои от държавните си мъже.”/21/ Същата прецизност и разграничение в позициите на английските политически кръгове съзираме и в статията на П.Иванов, изпратена от Ст.Загора. Написаното, което очевидно не е повърхностен памфлет, потвърждава разделението, по което се отличават ”европейските благоразумни люде от „твърдосърдечните лордове”, които не признават правото на славяните на свободен живот, „тъй както латинските и тевтонските племена”. Като защитава правото на българите на самоопределение, авторът определя, че това е техният път „по естествения ход на своя напредък.” /22/
Макар, за съжаление да не са съхранени всички броеве, краткият досег с вестник „Българско знаме” дава основание да се направят някои обобщения: преди всичко изданието се базира на твърде динамичната обществена атмосфера, пренаситена с емоционална енергия, но същевременно с ясно изразени нагласи за градивно и мирно гражданско развитие /възможност, която очевидно ще липсва за огромна част от българите на юг от Балкана, поне до септември 1885 г., без да засегне тези в Тракия и Македония/. При това поставените проблеми далеч не се разглеждат едностранчиво – със стремеж само към териториална интеграция, а провокират нагласата за една многопластова перспектива в развитието – в политически, стопански и културен аспект на бъдещата обединена България.
Вестникът заявява своята позиция на своеобразен коректив на общественото мнение, очакван и уважаван „съдник” на настоящите, толкова непредвидими реакции, съпътстващи изпълненото със събития ежедневие в новоосвободените български територии. Като успява да заеме и утвърди позициите си на първи печатан орган в Сливен, в. „Българско знаме” става достатъчно търсен. Неговият тираж – 2000 бройки надхвърля значително този на други вестници, издавани тогава при други условия в Княжество България. В цялостен смисъл той е естественият продължител на възрожденската журналистическа традиция и неотстъпно воюва за исконните народни права. До впечатляваща степен съумява да представи източнорумелийското обединително движение като естествено продължение на национално-освободителните ни вековни стремления, макар и в контекста на една нова балканска реалност. И да покаже основателната си загриженост и надежда за предстоящото пред българите като съзидание и стремеж към напредък, а не като заплаха за Балканското статукво.
Б Е Л Е Ж К И
1. Д.Дойнов, Комитетите „Единство”. Второто комитетско десетилетие 1878-1885 г., С.,2006, с.145;
2. Вестник „Българско знаме”, /Б.знаме/, г.І, бр.1, 10 февруари 1879 г., с.1;
3. Вестник „Марица”, бр. 57, /13.ІІ/ 1879, с.7;
4. В. „Българско знаме”, бр.2, /17.ІІ./, с.1;
5. Пак там, бр.2, с.1;
6. В.”Българско знаме, бр. 7, /24.ІІІ./, с.1;
7. В.”Българско знаме”, бр.21, /30.VІ/, с.2;
8. В.”Българско знаме”, бр.5, /10.ІІІ./, с.2;
9. В.”Българско знаме”, бр.7, с.2;
10. В.”Българско знаме”, бр.2, с.4;
11. В.”Българско знаме”, бр.10, /14.ІV./, с.1;
12. Пак там; П.Иванов - сътрудник на вестника от Ст.Загора,
учител в Сливен по френски език през 1872 г.;
13. В.”Българско знаме, бр.6, /17.ІІІ./,с.1;
14. В.”Българско знаме”, бр.22, /7.VІІ./, с.1;
15. В.”Българско знаме”, бр.1, с.3;
16. В.”Българско знаме”, бр.11/21.ІV./, с.1;
17. В.”Българско знаме”, бр.4, /3.ІІІ./, с.4;
18. В.”Българско знаме”, бр.7, с.1;
19. З.Киров. Исторични бележки за българското народно
читалище „Зора” в Сливен. В.Юбилеен сборник на
българското народно читалище „Зора” в Сливен, С.,1910, с.46;
20. В.”Българско знаме”, бр.12, /28.ІV./, с.1;
21. В.”Българско знаме”, бр.2, с.3;
22. В.”Българско знаме”, бр.7, с.1-2.