Катунище
Категория: Маршрути Посещения: 3019
Скътало се е Катунище встрани от главното шосе за Котел и понеже не се виждат хора, прилича на застинал пейзаж. От едната страна го къпе реката, от другата планината го пази в сигурната си прегръдка. Гушнали са се къщите по малките дворове, с мъка се крепят дървените им чардаци и поскърцват от времето и вятъра. По стръмните, застлани с калдъръм улички, ако се виждат хора, то те са избрали припека и приказката им се върти все около трудното битие.
Така видях Катунище, а вече мечтая за следваща среща! Тъжно ми е, че на портите висят тежки катинари. Заключено! Чудни дървени къщи с изсъхнало мушкато, буренясали дворове. Остаряват хората…
Гледаш вратите – редом с пожълтели некролози се белеят и нови. Някои стъкла вече са потъмнели от тъжната самотия, голи рамки гледат безжизнено, саксии с мъртви цветя вече не чакат никого. Овехтелите греди трудно понасят тежестта на времето, пропуканите керемиди процеждат дъждовната вода, която като сълзи се стича в празните осиротели стаи. Бяло плетено перде потрепва от вятъра през счупеното стъкло и сякаш търси навън човешката топлина. Стопанката гледа на света от некролога…
И една добра бабичка ми вика: ”Ела, чедо, да ми видиш дантелите!” А те греят, като че са сътворени от мечтата за съвършенство. До тях в старовремско панерче няколко дюли, червени ябълки…”Вземи си, чедо!” Гърлото ми е свито, като че е заседнало нещо тежко, тъмно – като потъмнелите къщи, които ме заобикалят. Празни и самотни. И камбанарията стърчи самотна, крепи на снагата си оръфаните от времето стъпала, камъните са зеленясали и пътеката отдавна е обрасла с трева. Черквата е унесена в дрямка – чака някой да удари клепалото й на умряло. Тук деца вече не се раждат. Затова и реката е самотна, няма ги малките детски краченца да цопат из бистрата й вода.
Катунище, какъв катун си ти? Рай си! И планина има, и чудни дървени къщи, които ревниво пазят дъха на сушени плодове, билки и червено вино. Там небето е синьо, бездънно като като човешката мечта и водата е по-чиста, и цветята са по-дъхави. Като в приказка сътворено и като съня примамливо. Накъдето и да се обърнеш, все има нещо, което да те плени и да му оставиш част от себе си с едната надежда – твоята душа да вдъхне живот на замлъкналото село. А бабичката пак ме подканя : “Виж ми стълбата към горните стаи!” И не желанието да видим стълбите ни води горе, а това да раздвижим застоялия безмълвен въздух, да трепнат вратите и дървените фигури върху тях да се усмихнат, да докоснем другото време..
Катунище, Катунище, каква ли ще е съдбата ти?…
Латинка Минкова, 1994 г.