Будители – странна дума. Хора, които будят някого заспал дълбоко. Вероятно само в нашата страна има такъв ден. Ден на хората, които се опитват да събудят заспалата ни душа, душа потънала в сладката дрямка на апатията, на безразличието и безчуствието към случващото се около нас.
Кое ни направи такива? Беднотията, алчността, завистта или добрата стара максима „Това мен не ме засяга”. А всъщност ни засяга, но ние се правим че не сме от този свят и от тази планета.
Когато срещнем човек с увреждане цъкаме с език, пускаме няколко въздишки и отминаваме и бързо забравяме, улисани в нашите битовизми и дребнавости. Много пъти съм се питал „Къде отиде родолюбието?”, „Къде отиде патриотизма?”, „Кой съм Аз?” и „Какво ще оставя след себе си?”. Много често се питам защо забравихме да бъдем милосърдни, да бъдем съпричастни, да даваме без да очакваме, че ще получим.
Ден на народните будители – толкова хубаво звучи, но защо само 1 ден. Защо нямаме будители всеки ден, които да държат очите и сетивата ни отворени за болката на другите, за страданието на болните, безпомощните и огорчените? Този ден предизвиква в мен буря от въпроси и единствено ме утешава, че от време на време се намират хора като Чинтулов, за да напише „Стани, стани юнак балканскиот сън дълбок се събуди...”
Утеха в мен предизвиква това, че все още срещам хора, които се раздават като отец Иван от Нови хан, като многото безименни хора които даряват и последните си пари за да помогнат на деца за операция. На тях искам да кажа, че тяхната награда е отредена и доброто им е забелязано.
Наближава денят на