Неделен гост
Категория: Общество Посещения: 3025
Блогът на Иво Инджев
Бездната между Бузлуджа и Шипка
Между партийното сборище на връх Бузлуджа и бедния му роднина връх Шипка има една морално-финансова бездна. Да сте чували за превозването, озвучаването, хоноруването, изхранването и облекчаването по нужда на десетките хиляди другари и другарки, които всяка година демонстрират колко са много на връх Бузлуджа, да има проблем с финансирането?
Не така стои въпросът с връх Шипка- светилището, което бележи върха на българското самоосвобождение, където ораторите винаги би трябвало да припомнят фактологично безспорния контрааргумент на русофилското натякване за руската роля в освобождението на България: ако не бяха българите на Шипка, Русия със сигурност щеше да претърпи поражение. Нейната война е била зле подготвена, демонстрирала е изостаналостта на Русия ( дори спрямо румънската войска, чиято помощ императорът първоначално отхвърля с презрение, но бива принуден да приеме и дори да повери командването румънския крал Карол, за да избегне военната катастрофа край Плевен, вещаеща разгром на Русия).
Българите спасяват на Шипка със своята саможертва не само бъдещето на свободна България ( замислено иначе като руски анклав на безпрекословно подчинение на Русия), но и надутия руски авторитет на военна сила, упълномощена впрочем за тази война от Европа пак поради събитие с чисто български корени: ако не беше Априлското въстание, нямаше да бъде свикана в Цариград конференцията на потресените от трагедията тогавашни големи европейски сили ( от които днес сред „големите” отсъства само Австроунгария). Нямаше да има ултиматум на европейските сили към султана да даде права и свободи на заявилите воля за свобода българи и Русия нямаше да получи мандат да нападне Турция в случай, че не изпълни ултиматума.
Това кратко припомняне на известните факти „неизвестно” защо така и не получава в България своята българска интерпретация. Тук от десетилетия се повтарят руските пропагандни клишета, набити в наведената пред съветския сърп и чук българска глава.
Дни наред сред новините в българските медии се коментираше ще го бъде ли честването на Шипченската епопея тази година. Нямало пари за нея. Намериха се защото се намериха и дарители, все пак.
А кои са дарителите за безпроблемното събитие на Бузлуджа, където всяка година неизменно биват събирани десетки хиляди български граждани, за да славят началото на нещото, което Петър Младенов отчете в края на 1989 г. като „апокалипсис” след рекапитулацията на „неспирния възход” на социализма?
Припознаваните като врагове на споменатите другари и другарки по идеологическа линия в България биват притискани от репресивната машина на държавата – да споменем само шумно разгласения одит на Българския Хелзинкски комитет или опитът да бъдат запушени устите на журналисти именно от в. „Капитал”. Червената пропаганда и всякакви нейни адепти под прикритие непрекъснато ползват публични трибуни да заклеймяват „протестърите”, т.е. някакви прозападни български врагове, че получават финансови инжекции от Запад. Разни суми, къде достоверно, къде явно измислени, се споменават в тази връзка най-редовно.
И пак да попитам: да сте чували подобен въпрос изобщо да се повдига в публичното пространство за потоците руски субсидии за поддържане и задълбочаване на руското влияние в България? Поне за една сумичка, отпусната от Москва за безбройните явни и прикрити промосковски организации и структури в България да се чували?
Това е държавна тайна в държавата, командвана от путинофилите и дори въвлечените в пропагандната война като обвиняеми прозападни субекти дума не обелват по въпроса: най-малкото нямат достъп до грижливо охраняваното безобразие на чуждото проникване в дълбините на българския суверенитет, в сравнение с което конвенционалния шпионаж е пренебрежим проблем за националната ни сигурност.
Да, не всичко се измерва с пари, което обаче не е контрапункт на написаното по-горе, а е констатация, която го допълва. Един пример.
Не е било много скъпо към създадения от българския комунизъм паметник на подводничарите, обучени и доставени на българския черноморски бряг край устието на Камчия като диверсанти от СССР срещу България, която е поддържала пълни дипломатически отношения през цялата Втора световна война (до вероломното им скъсване от Сталин на 5 септември 1944 г.) , да бъдат добавени две думи с „мягкий” знак на края: „Вечная память”. Колко малко, но с какъв голям ефект!
Паметникът на практика е (пре)взет демонстративно под руска опека- почти като Крим. Добавката означава: ако някой тук постави под съмнение съветско-руската интерпретация на историята, според която Москва е имала право да праща диверсанти срещу България, а България не е имала право да противодейства, ще си има работа с нас.
Внушението на всесилието си има своето демонстративно материално изражение. Навсякъде другаде по българския бряг в сезона е забрана строителната дейност. С очите си видях обаче в една юлска събота това лято огромен бетоновоз да разтоварва най-спокойно посред бял ден съдържанието си за укрепване на оградата (и на добре подПЛАТЕНАТА „дружба”) на руския анклав в същия този резерват, превърнат в руски анклав. Той расте и старее, но няма кой да зададе със задна дата как така беше узаконено строителството му в защитена (уж) от закона срещу строителство територия в уникалната зона на камчийската зона.
„На българския суверенитет и правосъдие-вечная память”, ни казват руските инвеститори, чийто успех в превземането на българската земя беше похвален изрично от руския външен министър Сергей Лавров при посещението му в София на 7 юли.
Случаят с руското дописване на българския комунистически паметник напомня на детския виц за заека, който предизвиквал на бой в купето на влака вълка, лисицата и прочие хищници, след което те изчезвали в коридора, докато накрая мечката отворила вратата на купето и попитала с ръмжене дали има още желаещи да се бият с нейния дългоух приятел.
Ако тази шегичка не стига, ето още една аналогия- с анекдота за реакцията на американския президент, на когото докладвали, че руснаците боядисват в червено луната, но той не се впечатлил. Накрая, когато му донесли вестта, че луната вече е изцяло червена, президентът наредил: „пращайте нашите хора да напишат с бяла боя „Кока кола”!
България отдавна е вапцана в червено, а бялата боя ни стига само за бялото знаме. Време е да добавим зеленото, за да се развее тук българския трибагреник, а червената майка на съветофилите („нас червеното знаме роди ни”, казват другарите, нали!) да бъде пратена в музея на Веждирашидовото изкуство.
За целта обаче историята трябва да бъде разказана в истинския й вид. Там е работата, че на шумния пропаганден фронт няма нищо ново- цари разбирането за равноправието на червеното (ако не и за неговото право да дефилира на първо място в българското съзнание), което непрекъснато получава безкритичен зелен светофар в медиите и така се избелва окървавената истина за самата същност на това минало.
Ако написаното дотук ви звучи като някакво безпомощно крякане в блатото, където керванът на Андрешко си върви…прави сте. Докато „ручаме жабетата” примирено, така ще е.