Ние, социалните…
Категория: Общество Посещения: 2379
За хората от градските центрове, мургавите ни съграждани са тези, които осъществяват разделното събиране на отпадъците и правят местата около контейнерите същински ад, защото изхвърлят всичко, което не отговаря на личния им бизнес-план.
В такава трудова дейност засякох майка и син. Величка е на 24 години и заедно с най-голямото си дете Костадин, на 10 години, съсредоточено отбираха из нечии стари дрехи всичко, което според тях е годно. Двамата си приличат по това, че сапунът и водата не са първите им приятели, а дрехите, които носят, не само че са от кофите, но и не са прани с месеци. Лъщят от мрьсотия, както и бузите на момчето. Но пък иначе е изрусено на кичури. Приличат си и по очите – черни като маслини. Момчето ме гледа подозрително, а жената се усмихва, защото вижда, че не съм с празни ръце. Подавам и старателно опакована хартия и я предупреждавам да не разкъсва пакета. Опитваме се да разговаряме, защото жената не е много добре с българския език. Величка ми казва, че е от “социалните”.
- Каква си? – уж не разбирам начина и на препитание.
- Ами социална съм, дават ми помощи, защото съм безработна. А ти имаш ли да ми дадеш нещо? – въпросът за нея е напълно естествен.
После с голям зор търси думи за да ми обясни, че не й давали работа, ама тя и не можела нито да чете, нито да пише. Не е ходила на училище един ден! Но мъжът и бил учен, знаел буквите и чете! По тая причина тя настоява Костадинчо да ходи на училище, че и той да е грамотен. Има три деца и явно, че опитите им няма да свършат с тях.
- Мъжът ми кара каруца, знае буквите и аз ще пращам трите си деца да се учат, да са като него, а не като мен прости и неуки.
Костадин казва, че ходи на училище, не знае с колко е минал, но пък и аз не му вярвам, че наистина заляга над четмото, защото ме гледа неразбиращо. През това време Величка чевръсто сортира изхвърлените от някого дрехи.
- И какво ще ги правиш тия парцали?
- Ами ще ги продам на някоя бабичка от махлата, тя пък ще шие калъфки и ще ги продава. Ние социалните сме много зле, затова събираме от казаните. Пари нямааа, къща нямааа, дърва нямааа. Не дават! На нас нищо не дават! Вярно ли е, че на циганите в София им дават къщи? Защо и на нас не дават? И ние сме социални!
След малко по пътя се тътри друга циганка. Яка, с развлечени и мръсни дрехи, тя влачи два огромни чувала с хартия. Давам и два снопа с вестници. Тя е толкова зле с българския, че почти нищо не й се разбира. Казва се Зоя, на 36 години, но вече има пет деца и четири внука.
- От сина три и от дъщерята две! – хвали се Зоя и веднага си идва на думата – Дай ми дрехи!
- Ами ти какво ще дадеш за тях? Ще ми пометеш ли двора? – тая оферта е на шега, защото получих очаквания отговор.
- Не мога, ма душа! Болна съм, едва вървя! На мене дрехите дай! Кога да мина?
- А защо правите толкова деца, като не можете да се грижите за тях?
- Ми кво да правим, няма работа. Нали на мен ще дадеш?
Зоя иска, Величка иска и е убедена, че е ощетена откъм даването. Вероятно има предвид онези цигани, станали известни като “Гетото в кв. Възраждане” в София, защото с оскъдния си речник се оплаква, че други някъде имали “мези” (сещам се, че става дума за мезонетите в Пловдив) и колкото и проста и неука да е, тя си е научила урока. “Що на нас не дават?” Иска повече социални, иска къща, иска някой да й плати тока, водата, да се вози без пари, иска да яде, да им даваме дрехи.
- А колко си работила, Величке? – питам я, въпреки че знам отговора.
- Хич! Няма работа, не ни дават на нас.
И това сигурно е чула, но не може да изрече думата “дискриминация”, иначе щеше да се оплаче, че я дискриминират, защото е черна (но то е повече от мърлявост). Хич не й минава през ума, че не е годна за труд в началото на ХХІ век и че животът я е поставил там, където й е мястото. А това е лошо, много лошо, но най-лошото е, че за да стигне дотам, държавата е виновна, защото тя ги приучи да получават без да работят и понеже все не стига, те хленчат и се оплакват от лошото си положение и циганския си произход и го правят толкова добре и силно, че чак евродепутати ги жалят.
Величка мечтае Костадин да се изучи, да знае буквите, да не е като нея. Мисли си, че това е голям шанс в живота и дава предимство и възможност за работа. И през ум не и минава, че този критерий е бил плюс преди два века. Вероятно децата й ще израстнат с мисълта, че обществото е длъжно да ги издържа, да им осигури мезонети и добри социални, пък кой знае, може би думата “социален” за тях е вид професия. Засега ние им плащаме сметките, защото от Европа може да кажат, че ги дискриминираме.
Дискриминирани били циганите? Затова, че не им стигат парите, които получават без да се трудят, че живеят, без да се интересуват кой ще им плаща сметките. На колко българи построиха жилища за нечий хатър, на кого плащат сметките? На нас държавата няма да ни прости и една стотинка.
Историите около кофата за боклук с Величка, Коста и Зоя, разбира се, не слага под общ знаменател всички цигани. Сигурно всеки си има мургав приятел, с когото е ял и пил, работил и делил радости и несгоди. Такъв човек всеки уважава и цени. Тук думата беше за онези “социални”, които тежат на врата на всички съвестни работещи данъкоплатци и които държавата е крайно време да вкара в релси, ако счита, че има закони и всички сме равни пред тях.
Латинка Минкова