Неделен гост
Категория: Общество Посещения: 2783
Муса Вели, защото е избрал да постига целите си с добро
„Всеки човек сам преценява как да постига целите си и затова аз съм избрал пътя, по който да оставям възможно най-малко наранени хора зад гърба си. И ако всеки един се придържа към това, България би станала една страна с все повече щастливи и успели деца. А именно те – децата, са бъдещето на страната и затова тяхната закрила е от първостепенна важност.” Така завършва есето си Муса Вели Молла, спечелил конкурса на тема „Насилието?!... Може би и аз съм част от него...”, обявен от комисията за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните в Сливен. Когато писа есето, той беше единайсетокласник, сега вече е в ХІІ клас на природоматематическата гимназия „Добри Чинтулов”.
Всъщност участва в конкурса защото темата те интригува или защото в училище те накараха?
- По принцип обичам есето като форма на изразяване и ако темата ме заинтригува, винаги ще се включа. А темата за насилието е много актуална в днешно време. А пък и миналата година бях отговорник на класа, а нали отговорниците за всичко отговарят...
Разбрах, че си печелил и други литературни конкурси?
- По-скоро олимпиади по литература, на областно ниво...
В есето си пишеш, че специално във вашето училище няма насилие – съмнявам се, че е така...
- Физическо насилие със сигурност няма. Определено гимназията е едно от най-добрите училища, бих казал в страната. Въпреки това, насилие в някакъв по-широк смисъл, има. То обикновено е насочено към различните. Може да е под формата на майтап - за облекло, за обноски, на сексуална основа, към хора от малцинствените етноси - но зависи как го възприема и този, към когото е насочено. Но насилието не зависи от конкретното училище, защото човек не живее само в училището, нито дори от социалната среда. Според мен, зависи основно от семейството. Ако се наблюдава насилие в дома, то по някакъв начин, в някаква форма, рефлектира и върху детето.
Ти самият си с мюсюлманско име – усетил ли си различното отношение?
- Специално в моя клас не съм усетил различно отношение. Имало е разбира се, подхвърляния на тази тема, но съм го приемал с усмивка, защото знам какви са съучениците и приятелите ми и знам, че не става въпрос за лошо чувство. Докато от мои връстници от турския етнос от родното ми село Ябланово, които учат в други училища и в други градове съм чувал, че не се отнасят добре с тях. Това обаче може би зависи и от конкретния човек, от успеха, който постига в своята дейност.
Да, когато опознаят човека, отношението може да е адекватно на неговите качества. Но когато отиваш в учреждение или на друго непознато място и казваш различното си име, не се ли усеща и различно отношение?
- Зависи от човека отсреща, но определено всеки си има едно на ум – поне аз така мисля и усещам. Но това да запазя името, което ме идентифицира с едно малцинство, е избор на родителите ми и мой личен избор. Защото без проблем мога да стана Мирослав, Младен и т.н., но аз мисля, че и с настоящото си име съм достатъчно добре интегриран в българското общество и не трябва да се срамувам от името си, а е добре да го запазя.
Човек може да се окаже различен по много начини – и името е най-малкото от тези различия... И в крайна сметка обществото е, което следва да свиква с различията.
- Така е, защото като гледам мюсюлманите от Рибново например, имат по-различен бит и езикова среда и са доста по-различни от масовото българско население. Докато в Ябланово, езикът в семейството може и да е турски, но училището е едно от най-големите в България и е много добро, повечето деца отиват да учат в Котел или другаде и езиковата бариера обикновено не е пречка за интеграцията. И отново важно е семейството, което да те насърчава не само в изучаването на езика, но изобщо към по-високо образование.
Приобщаването несъмнено е път да се парират конфронтацията и произхождащото от нея насилие. Но ако се върнем към темата за насилието в чистия му вид – кой, според теб, е най-виновен за него – държавата, родителите?
- Мисля си, че на 5 – 6 години, когато е най-податливо на влияние едно дете, то едва ли има понятие от държава, законност и т.н. Мисля, че моделът за подражание, който има пред очите си, е най-важен. Възпитанието е в основата.
А учителите прилагат ли насилие над учениците в някаква форма? Тормозът също е форма на насилие...
- Бих казал, че е обратно, учениците по-скоро тормозят учителите. Но това зависи и от подхода на учителя. Има учители, които пишат оценки за присъствие и поведение, други само заплашват да го правят.
Това не превръща ли оценките в съвременното училище повече в оценки за поведение, отколкото за знания?
- Да, затова и мисля, че е добре да има отделна оценка за поведение.
Йорданка Раданчева