Протрити думи
Категория: Общество Посещения: 2324
Както дрехата от прекомерна употреба се протрива на определени места, избелява и оръфва, така и думите от много честата им употреба се изхабяват и губят смисъла. Старата и овехтяла дреха я предпочитаме защото сме свикнали с нея и тя ни е удобна, така и с думите. Дори да им търсим заместител те пак ни трябват в общуването.
Та мисълта ми е за думите като „социално включване”, „достъпност”, „интеграция”, „инвалид”, „геноцид” и много други. Използваме ги често с повод и без повод, но не заради това да се намираме на приказка, а да превлечем внимание за решаване на проблемите.
Хората, които си въобразяват, че тези проблеми не се отнасят за тях, казват „аман” и „писна ми”, но както казва г-н Петко Бочаров, „Да, ама НЕ”. Човек никога не знае дали няма по време на инцидент или болест да мине от нашата страна на бариерата. Дори един миг невнимание стига напълно здрав човек да се превърне в човек, ограничен от недостъпните пространства, заради нехайството на неговите „здрави” съграждани.
Затова обичам да казвам „Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб”. Нашият вопъл за достъпност, интеграция и зачитането ни като личности е не заради друго, а защото не искаме да бъдем третирани като „паразити”. Не искаме на нас да се гледа като на хора „консуматори”. Винаги съм го твърдял и още го твърдя, че ние сме можеши, способни хора, които искат да се докажат. Стига обаче да ни бъде даден шанс. Давам си ясната сметка, че заради уврежданията не можем да упражнаваме определени професии, но други можем. Ето например аз много искам да имам кола, да имам шофьорска книжка и да пътувам до места, до които ми хрумне. Може дори да искам да стана таксиметров шофьор, но уви това няма да стане никога. Никога няма да мога да карам самолет. Никога няма да мога карам камион, защото съдбата така е отредила. Но ви уверявам, че аз мога много неща, които други не искат да правят. Аз, мога да мисля и да се боря, защото вярвам, че смисъла на живота е в отстояването на позиции и борба за място под слънцето. Но по-висше от това да задоволиш потребностите си е да се бориш и за другите. Ето пак ще се върна на овехтелите думи като „достъпност”, „интеграция” и „социално включване”. Човекът е обществено животно – така го беше определил един мислител. Аз съм съгласен с него. Ние не можем да съществуваме само като индивиди и сами за себе си. А осмисляме съществуването си в общото, в цялото.
Кой има интерес хората с увреждане да са в изолация?
Кой има интерес хората с увреждания да изнемогват?
Кой има интерес хората с увреждания да „оцеляват”, вместо да „живеят”?
Атанас Митев
обикновен човек