Кой знае защо, тези дни, покрай световните новини, се сетих за един епизод от войнишкия живот на съпруга ми, т.е от древността, от 70-те години на миналия век. Той го разказва с гордост, а аз винаги най-картинно си го представям и ме напушва на смях...

          Та, на войниците от Карловско поделение им се налагало да конвоират към пристанище Бургас влакове с най-конвертируемата ни още от тия древни времена стока – тежко въоръжение за платежоспособни клиенти. Обикновено приемането, придвижването и предаването на тежката композиция отнемало десетина дни. Това ставало лете, но и зиме. А зимата, както се знае, е студено. На конвоиращите се полагал т.н. конски вагон, предназначен за осем коня или четирийсет войници. Така че за  четиримата войници във вагона имало място да се пообзаведат – с повечко одеяла, дюшеци, а най-оправният намерил и печка. Друго си е в този ветрилник да има огънче. Проблемът бил, че печката няма капаче – онова, което запушва горния отвор и принуждава пушекът да се насочва по тръба, а не да се кълби в затвореното пространство. Опушили се няколко дни, напушили се, но добре че старшият войник-ефрейтор бил на мястото си, отговорен за здравето и добруването на подопечните, а и носител на черкезка жилка от сливенското село Жельо войвода. Като спрял влакът на малка селска гаричка, скочил от вагона, втурнал се в гаровата чакалня, където няколко местни старчета протягали ръце към бумтящата  печка, с приготвената отнапреж ръкавица грабнал нагрятото капаче на печката и излетял обратно. Тъкмо скочил във вагона и влакът потеглил. Подчинените му останали силно впечатлени от тази геройска постъпка, възхвалили го заслужено. А мен смехът ме напушва заради онези старчета – представям си ги с цървулите и кожухчетата, протегнали ръце и изкривили врат да проследят с ококорени очи и отворена уста този екземпляр, който им отнася капака на печката. Но, като се замислиш, демокрацията го е изисквала – едно е да изпълняваш отговорна общонародна мисия и да конвоираш влак с оръжия, друго е да си грееш ръцете безплатно и безотговорно.

          Та и сега като се сетя за венецуелците, ме напушва смях.

Йорданка Раданчева