Категория: Общество
Муса Вели, защото е избрал да постига целите си с добро
„Всеки човек сам преценява как да постига целите си и затова аз съм избрал пътя, по който да оставям възможно най-малко наранени хора зад гърба си. И ако всеки един се придържа към това, България би станала една страна с все повече щастливи и успели деца. А именно те – децата, са бъдещето на страната и затова тяхната закрила е от първостепенна важност.” Така завършва есето си Муса Вели Молла, спечелил конкурса на тема „Насилието?!... Може би и аз съм част от него...”, обявен от комисията за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните в Сливен. Когато писа есето, той беше единайсетокласник, сега вече е в ХІІ клас на природоматематическата гимназия „Добри Чинтулов”.
Всъщност участва в конкурса защото темата те интригува или защото в училище те накараха?
- По принцип обичам есето като форма на изразяване и ако темата ме заинтригува, винаги ще се включа. А темата за насилието е много актуална в днешно време. А пък и миналата година бях отговорник на класа, а нали отговорниците за всичко отговарят...
Разбрах, че си печелил и други литературни конкурси?
- По-скоро олимпиади по литература, на областно ниво...
В есето си пишеш, че специално във вашето училище няма насилие – съмнявам се, че е така...
- Физическо насилие със сигурност няма. Определено гимназията е едно от най-добрите училища, бих казал в страната. Въпреки това, насилие в някакъв по-широк смисъл, има. То обикновено е насочено към различните. Може да е под формата на майтап - за облекло, за обноски, на сексуална основа, към хора от малцинствените етноси - но зависи как го възприема и този, към когото е насочено. Но насилието не зависи от конкретното училище, защото човек не живее само в училището, нито дори от социалната среда. Според мен, зависи основно от семейството. Ако се наблюдава насилие в дома, то по някакъв начин, в някаква форма, рефлектира и върху детето.
Последно обновена на Неделя, 05 Януари 2014 12:40
Посещения: 2837
Категория: Общество
Мярката е едно от най-важните неща, е нашето дълбоко убеждение (а и на много по-умни хора). Известна е и сентенцията, че както работим, така се и веселим. (Виж, тя в България май не е в силата си.) Обаче, дайте все пак по-умерено. И да не влизаме в тона на Сливенския драматичен театър, защото той може да спечели, ако под покрива си приюти и погребално бюро, но драмата остава за нас.
Повече за инициативата на сливенските мелпоменци (от която желаем да ви предпазим), четете в блога на Доброслав Иванов: тукПоследно обновена на Неделя, 05 Януари 2014 12:40
Посещения: 2254
Категория: Маршрути
Скътало се е Катунище встрани от главното шосе за Котел и понеже не се виждат хора, прилича на застинал пейзаж. От едната страна го къпе реката, от другата планината го пази в сигурната си прегръдка. Гушнали са се къщите по малките дворове, с мъка се крепят дървените им чардаци и поскърцват от времето и вятъра. По стръмните, застлани с калдъръм улички, ако се виждат хора, то те са избрали припека и приказката им се върти все около трудното битие.
Така видях Катунище, а вече мечтая за следваща среща! Тъжно ми е, че на портите висят тежки катинари. Заключено! Чудни дървени къщи с изсъхнало мушкато, буренясали дворове. Остаряват хората…
Гледаш вратите – редом с пожълтели некролози се белеят и нови. Някои стъкла вече са потъмнели от тъжната самотия, голи рамки гледат безжизнено, саксии с мъртви цветя вече не чакат никого. Овехтелите греди трудно понасят тежестта на времето, пропуканите керемиди процеждат дъждовната вода, която като сълзи се стича в празните осиротели стаи. Бяло плетено перде потрепва от вятъра през счупеното стъкло и сякаш търси навън човешката топлина. Стопанката гледа на света от некролога…
И една добра бабичка ми вика: ”Ела, чедо, да ми видиш дантелите!” А те греят, като че са сътворени от мечтата за съвършенство. До тях в старовремско панерче няколко дюли, червени ябълки…”Вземи си, чедо!” Гърлото ми е свито, като че е заседнало нещо тежко, тъмно – като потъмнелите къщи, които ме заобикалят. Празни и самотни. И камбанарията стърчи самотна, крепи на снагата си оръфаните от времето стъпала, камъните са зеленясали и пътеката отдавна е обрасла с трева. Черквата е унесена в дрямка – чака някой да удари клепалото й на умряло. Тук деца вече не се раждат. Затова и реката е самотна, няма ги малките детски краченца да цопат из бистрата й вода.
Последно обновена на Неделя, 05 Януари 2014 12:40
Посещения: 3156