Доскоро преди избори чувахме с какво ще ни ощастливят бъдещите ни избраници. В Сливен например – с пречиствателна станция за питейната ни вода, още подобрения на ВиК-мрежата, че да спаднат загубите на вода поне под 90%, гладки улици в Речица и гладки тротоари в Сливен, ТЕЦ-а да не ни трови с токсично гориво и пр., и пр., отделно общонационалните щения за високи пенсии и заплати, по-евтин ток – кой каквото поиска. Не че ходя по предизборни събрания, но като че ли изчезнаха тези обещания. Сега само ни обещават да влязат в това заветно място – парламент. Ама и избирателят вече знае какво да очаква. Като моя приятел бай Иван.

   Пускам ви тук неговата история от новата ми книга „Десет (не толкова) смешни + десет (не толкова) тъжни разказа“:

Българинът бай Иван  

   В селото имаше един българин и му викаха бай Иван Циганина. Така го бяха прякоросали аверите му от града, където отиваше в петъчен ден да продава лук и марули, а през лятото и някой и друг корнишон.

   Преди години селото си беше като повечето села – българи, българки и малки българченца, тук-там по края някоя и друга циганска къща с цигани, циганки и малки циганченца. Постепенно българите се изселиха – кой в града, кой в още по-далечен град, че и в столицата, а по-напредничавите в чужбина. Комшиите на бай Иван кое тръгнаха с изселниците, кое измряха, а къщите им заеха нови, по-мургави хора – някои платиха по нещо на предишните собственици, някои просто се нанесоха. 

   Бай Иван нямаше нищо против новите си комшии, а и те го уважаваха. Само дето дворищата около него се оголиха. Първо изсякоха овошките, после и асмите. Бай Иван се почуди какви ли дърва за огрев излизат от тях, ама си затрая. Ширналите се поляни се заселиха от коне, кобили и малки конченца и животът закипя отново. Вярно, повече бяха женурята и децата, щото мъжете тръгнаха и те по печалбарство – сезонно уж, пък сезонът дълъг. Повечето от жените бяха кльощави, но виж, Гута, дъщерята на Лекото, сякаш беше взела и от тях каквото ѝ трябва, за да впечатли всеки мъж, пък дори и бай Иван. Мишо Лекото беше съученик на бай Иван и беше грамотен. Някога работеше в стопанството и имаше пенсия. Дъщеря му ходѝ почти до четвърти клас, ама отдавна беше забравила буквите, а двете ѝ момчета – Марио и Винченцо, още не бяха тръгнали на училище. Да, бяха на девет и десет години, но пет години по-рано Гута беше заминала с тях и мъжа си в Италия, да го види що работи и седя там доста време. Казваше, че децата уж били ходили в италианско училище и някой ден пак ще идат там да доучат. Сега Лекото гледаше внуците, а Гута повече навестяваше бай Иван, щото той комай беше вторият човек в селото с пенсия. А и в двора си отглеждаше зеленчуци. Сядаше на сянка и го гледаше как се щура край вадите – полива, прекопава, плеви. Надвечер ѝ откъсваше по нещо от лехите. В петък не идваше, щото бай Иван рано-рано вземаше – според сезона – или две кошници с марули и зелен лук, или кашон с корнишони, или чувалче с картофи и хващаше сутрешния рейс към града. Туй му беше и печалба, и развлечение. По едно време синът и снахата се научиха да го търсят на пазара, за да се снабдят с малко зарзават – ако идели с колата до село щяло да им излезе по-скъпо, отколкото да го купят, ама бай Иван ги отряза.

   Другото развлечение не само на бай Иван, а на цялото село, бяха изборите. Добре че бяха честичко, та имаше веселба, а и някой лев падаше. Той и кметът беше българин, ама не живееше в селото, само се водеше жител. И за последните  избори взе, че се отказа. Едно, че беше се пенсионирал, второ – завъдил внуци човекът, не му се пътувало вече. Погледите се насочиха към бай Иван, ама и той даде заден ход. 

   – Не е за мен тая работа, Кольо – думаше той на председателя на общинската централа на партията, която открай време държеше властта в селото. – Таман съм се куртулисал, не ща на баир лозе – да ми се качат на главата стотина женуря, всяка да ме врънка за нещо. 

   – Ти не щеш, ама циганите ще завземат властта – ей го, няма кой друг. 

   – Че те като са завзели селото, все едно са взели и властта... 

   – Не е тъй то. Ама като не щеш, ще сложим за кандидат едно момче, сега е безработно и се води тукашен жител. Ти ще си председател на избирателната комисия, ще гледаш да не стане нещо да го прецакат. 

   И така, за кмет на селото се явиха четирима. Председателят Никола Шилев доведе кандидата си – слабовато момче с очила, наскоро завършило политология. Кандидатира се и Милан, единственият циганин с диплома за средно образование. Е, и други бяха учили в града, но до тапия не бяха стигали. Двамата братя Мето и Киро се явиха напук един на друг, щото крамолата за бащиния им двор не донесе преднина на никой от тях. 

   Почна се предизборната надпревара. Отвориха пенсионерския клуб и там се настани Петър, партийният кандидат. Идваше сутрин с раздрънканата си колица, сядаше вътре и през отворената врата наблюдаваше живота, опознаваше го. До къщата на майка си, отдавна изоставена в единия край на селото, не стигна. То там и нямаше твърде хора за агитиране, животът вървеше през площада. В отсрещния магазин пристигаха жени с по две-три дечица и излизаха с торби с хляб и каквото още можеха да вземат, защото там се разпореждаше майката на Милан и пишеше вересии, които всички се надяваха да бъдат опростени. Партията на Миланчо беше известна с щедростта си. Петър ги пресрещаше и тъй като ръцете на жените бяха заети, даваше шарената си агитация на малчуганите. Децата се радваха. Гледаха картинките, на които се бе прострял черен асфалтов път, какъвто бъдещият кмет ще им направи, една хубава шарена сграда с всякакви катерушки отпред, в която те припознаваха очуканата си детска градина, но най-много се радваха на усмихнатата кака, която им сочеше нанякъде и която те вземаха за певицата Зара, дето звучеше едновременно от няколко тонколони, изнесени пред къщите. От време на време бай Иван минаваше през клуба и съветваше кандидата: 

   – Виж сега, Петьо, пробвай да се сближиш с хората, говори с тях, питай ги от какво имат нужда, в къщите им иди. 

   Петърчо се поотпусна, взе да купува по три-четири кафета от кафе-автомата пред магазина и канеше кой де хване. Мъжете влизаха в клуба, но повечето жени поемаха кафето и продължаваха да тътрят торбите към дома си. Само Гута се научи всеки ден да сяда вътре – пиеше по две-три кафета и пушеше от партийните цигари.  Колкото до братята Мето и Киро – те разчитаха на пряката агитация. Името на двете местни коалиции, от които се явяваха, никой не запомни, но всяка вечер пред двете съседни къщици се разстилаше софра, ехтеше гласът на Зара, а одобрителните за съответния кандидат гласове ехтяха до късно след полунощ. 

   В неделята преди изборите пристигнаха Никола Шилев и още двама-трима от града, с тях и една жена с голяма чанта. Направиха събрание. Дойдоха доста хора – кое да чуят обещанията, повечето – да не пропуснат нещо. Е, имаше защо. Още преди събранието председателят дръпна бай Иван настрани, бутна в ръцете му няколко едри банкноти и не му остави шанс да протестира: 

   – Приеми го като аванс. Ти си нашия човек тука – и председател, и застъпник,  и наблюдател. Ние ще направим каквото трябва, но и ти трябва да се постараеш. 

   Вечерта като се прибираше, бай Иван срещна Милан. 

   – Всичко е празни приказки, бай Иване – каза му той. – А това село трябва да се управлява. Дисциплина му е майката и нагаждачество към силните – знаеш кой държи парите. За тези, дето ще спечелят в града, трябва да се хванем. Ако дойде някой лев за селото, оттам ще е. 

   Та, дойде и мина изборният ден. Чуваше отпосле бай Иван, че Кольо Шилев много му се канел, ама нямаше как да го накаже, че и член на партията не беше. Но в петък като отиде на пазара и ей го, застана пред масата му. Стиснал устни, начумерен. 

   – Голям срам, Иване. То и другаде изгубихме изборите, ама такъв срам не беше се случвал. Ние да имаме председател на секционната комисия, а да нямаме един глас в селото. И ти за Милан си гласувал. Що тъй, бе, Иване? 

   – Е, Кольо – пристъпи от крак на крак бай Иван. – Всичкото цигани тъй, и бай Иван тъй.

                                                                                                    Йорданка Раданчева