Той се ражда на 27 август през 1949 г. като единствено дете в семейството на известния сливенски винопроизводител Стефан Михайлов-Зарчин. Завършва гимназия „Добри Чинтулов“, след което и тогавашния Висш селскостопански институт „Георги Димитров“ в столицата.

   Зооинженерът Михаил Михайлов започва работа в Селекционния център в Сливен и работи там 30 години, като 12 от тях е директор на центъра. Участва в колективите по създаването на породите овце Родопски цигай и Синтетична млечна линия, също в комисията по признаване на Дунавската тънкорунна, Карнобатската тънкорунна порода и Българската бяла млечна коза. Като директор реализира проект за развитие базата на Националното изложение по животновъдство в Сливен, което трябваше да заработи и като тържище, също и за Лабораторията за окачествяване на сурово мляко. Създава зайцеферма за развъждане на Белгийски великан, създател е на породната група зайци Веселина. Под негово ръководство започват работа Станцията за изкуствено осеменяване на свине за личния сектор, както и Депото за преценка на бичетата по продуктивност.

   Михаил Михайлов е един от хората, които стартират първата работеща развъдна асоциация в страната – Регионалната организация на млекопроизводителите. Участва в създаването на първия за България Съюз на говедовъдите. Един от създателите е на „Геномика“ ООД – фирма с важна роля за развитие на говедовъдството в България.

   В момента Михаил Михайлов е Изпълнителен директор на Националния съюз на говедовъдите в България. Заедно с партньорката си в живота и в работата Таня Димитрова издава два сайта – „Говедовъд“ и „Овцевъд и козевъд“ – които, по общоприетото мнение, дават най-добрата специализирана информация.

 

   Той е човек с много приятели. С едни от тях често сутрин си пие кафето в село Злати войвода, с други се среща на сливенския пазар, трети наобикаля по Гърция, Македония, Румъния. Ако се задържи в офиса си на ръководител на съюза на говедовъдите, който офис впрочем е в родния му дом, посетителите са един след друг, та му се налага да говори едновременно и с тях, и по телефона. Там, на първия етаж на красивата къща, протича и нашият разговор, накъсван често ту от фермер, дошъл по работа, ту от приятел, търсещ раздумка.

 

   – Г-н Михайлов, какви са най-ранните Ви спомени – от родната къща, от Сливен, от хората около Вас?

   – Самото си раждане, разбира се, не помня, но нека кажа, че родилният дом е бил само на стотина метра от къщата на семейството ми, в сградата, в която впоследствие беше детската градина „Тончо Савов“, а сега в двора е ресторант „Фантазия“. Наричал се е родилен дом „Септемврийче“. Цялото ми детство мина в тази къща, в която живея и сега, на тази улица, по която тогава за цял ден минаваха две-три каруци и една лека кола и на която непрестанно се играеше футбол. Само от един до три часа следобяд, когато възрастните почиваха, за да не вдигаме шум, сядахме на сянка срещу нашия дом, на стълбището пред къщата на зъболекарката Пенка Тодорова. Събирахме се там да си приказваме, но понеже стопанката също искаше да си почине, от време на време лисваше изпод вратата една кофа вода, намокряше задниците и стъпалата ни, уж да се махнем, но то ни действаше по-скоро като разхлаждане. Повечето деца бяха момчета. Имаше само две момичета, на които не им оставаше друго, освен да се включват в момчешките игри. 

   Нека отбележа, че на нашата улица живееха много известни хора. Тя тогава се казваше „Максим Горки“. Не знам защо демократите я преименуваха, след като улици в Западна Европа носят името на този писател. Някакво основание за това все пак е фактът, че в единия ѝ край беше къщата на известния Мишо Тодоров, чието име носи сега. Срещу неговата къща, също на ъгъла, беше къщата на Станка Пенчева, която живееше с майка си. Брат ѝ, художникът Георги Пенчев, живееше в София и него по-рядко съм виждал. Интересното за тяхната къща е, че навремето баща им взел на чифлика си за помощник едно момченце-сираче, на което по-сетне, след смъртта на майка си, Станка Пенчева продава къщата за символична сума. (Сега в нея живее зъболекарят Росен Манолов.) Веднъж, когато играехме мач, поетесата излезе и ни почерпи с бонбони, за да се изместим към другия край на улицата, тъй като трябвало до два часа да довърши стихотворение, което ѝ било поръчано.

   В съседната до нашата къща живя генерал Кирил Косев, началник на щаба на тогавашната Трета армия. Тук е живял също сливналията генерал Панайотов, който дълги години беше адютант на Добри Джуров, а след това стана командир на Втора армия в Пловдив.

   Вече Ви споменах за зъболекарката Тодорова, която беше завършила в Съветска Русия, и доколкото имам информация, е първата българка с членска книжка от Комунистическата партия на Съветския съюз. За тази работа на къщата ѝ имаше хубава метална табела, която, разбира се, изчезна. Тук живееше и д-р Улев, както и Неделчо Марев, който дълго време запази килимарската работилница в къщата си, която накрая почна да произвежда родопски одеала, докато я затвори заради шума от машините. Тук живя и създателят и първи директор на бившата фабрика „Елпром“ Митко Милев, който, за съжаление, остана в спомените на сливенци със застрелването на жена си и сина си. В моите детски спомени той е   човекът с борша – всяка седмица правеше един голям казан с борш и ние, децата, отивахме с по една тенджерка, в която ни отсипваше. Тук живееше и фамилията Хаджийорданови, които произвеждаха домашно кисело мляко. Имаха овце. Млякото се подквасваше в едни метални легени, които се разнасяха с кабриолета, сигнализиращ за преминаването си с тромба.  Да не забравя, че на нашата улица живя и майсторът на спорта, шахматистът Димитър Карапчански.

 

   – Знаменита улица...

   – Да. И да допълня още за нравите на това характерно сливенско общество, обитаващо нашата улица... Всяка събота или неделя, един от двата дни, семействата носеха гювеч, направен с всичките му атрибути, на фурната. На нейното място сега стърчи сградата на бившето НТС. Когато поотраснахме, пращаха нас, момчетата, да вземаме гювеча. Възрастните се събираха редовно по някакви поводи, имаше песни – най-вече стари градски, особено шеговитите – дето за целувки и любов всеки е готов, за бръмбара, който седнал на трънка и др.

   Повечето семейства консумираха черен хляб,които струваше 15 стотинки. Добруджата беше 26 стотинки, а белият хляб рядко се купуваше – струваше 34 стотинки.

   По него време в къщите почти нямаше бани. Ходеше се веднъж седмично на градска баня. Ние ходехме в така наречената Кон баня, която се намираше до настоящия хотел Кредо, срещу БИЛА-та. Беше си направо кеф за децата, защото имаше легла, на които можеш да се излегнеш след банята, а и задължително ни купуваха лимонада. Това беше едно от развлеченията ни, тъй като малцина от нас имаха детско колело, сигурно е нямало по магазините. Аз карах колелото на баща ми, една МИФ-а. Летните кънки, тротонетките – това беше само мечта. Леката кола за семейството пък си беше химера. На нашата улица имаше само една кола – „Шкода“, която беше атракция. Но ние си имахме други игри, за които сегашните деца не са и чували. Може би за тях е останало „Не се сърди човече“ и „Черен Петър“, но играехме още на стражари и апаши, на гелнички, на жоменка, а момичетата – на въже, на ламади и бире.  

 

   – Баща Ви е известният винопроизводител Стефан Зарчин. Доколкото знам, в някогашния Сливен името му е било нарицателно за този бизнес. Предполагам, че Зарчин е псевдоним или прозвище, да го наречем, идващо от изчезналия днес сорт грозде? Но само с винопроизводство ли се занимаваше той?

   – Нека започна от дядо си, Михал Стефанов Михайлов, който е бил кожухар. Някъде в началото на миналия век, около 1900 година, на пазара са вървяли кожусите, кожите, както са се търсели все още и шаяците. Но като навлизат по-фините вълнени платове, кожите постепенно излизат от употреба. Идва и Първата световна война и той съответно фалира. Тогава баща ми и чичо ми Петър започват да се занимават с бахчеванджийство, да отглеждат зеленчуци (в семейството им са три деца, имам и леля). Земята им била до Речица. Работили що работили, но скоро разбрали, че от тая работа няма да забогатеят. Осъзнали, че с някакво производство трябва да стигнат до краен продукт. Ориентирали се към лозарство, за да могат от гроздето да правят вино и ракия, да имат кръчма и да продават. В тия следвоенни години България е била добре в стопанско отношение – успели да направят стотина декара лозя по хълмовете около Минералните бани. Спазвали са всички известни тогава лозарски технологии. В избата ни все още има купища списания по лозарство и винарство от тяхно време. И почнали да правят вино и ракия. Произвеждали ги в старата, дядовата къща в квартал Клуцохор. Направили две кръчми – едната е била точно до тогавашното кино „Дядов“, на мястото на което сега е ДКЦ-2, другата – на мястото на сегашните градинки и бензиностанция до пазара. Тая работа продължила и малко след началото на социалистическото време, но през 1956 г. национализирали лозята. Оставили им по един декар, а инвентарът, който са имали – коне, каруци и пр., влязъл в създаденото ТКЗС „Хаджи Димитър“ – Сливен, чиито стопански постройки са били там, където впоследствие е построен настоящият женски затвор. Спомням си, че на кооперативните членове даваха в неделя да ползват кон и кабриолет, и баща ми всяка неделя ходеше хем да си види коня, хем да се разкараме с кабриолета. Като човек с опит татко стана бригадир на лозарската бригада в ТКЗС-то. Тогава почнаха да създават лозя от новия за него време тип „на кордон“ (дотогава си бяха „на кютюци“). Декарът лозе, който баща ми получи за ползване, беше в ДЗС-то (Държавно земеделско стопанство – земята и средствата за производство са собственост на държавата. В Сливен земята на стопанството е на изток от града – б.а.) и там той направи едно от най-модерните лозя. Беряхме по тон и половина грозде. Бях малък, но си спомням, че от една лоза съм пълнил две щайги. От това грозде баща ми продължи да прави вино в тази вече къща, в която сме сега и която всъщност е правена като винарска.

 

   –Като става въпрос за къщата... Тя е една от красивите стари къщи, доста  голяма. Предвид и кръчмарското минало на баща Ви, учудвам се, че и тя не е била национализирана.

     

    Улица „Мишо Тодоров“ в Сливен впрочем е интересна не само със жителите си, за които говорѝ събеседникът ми, но и с архитектурния облик на повечето къщи по нея. Част от тях, макар и с поразвален вече фасон, представят знаменитата архитектурна школа BAUHAUS и са по проект на архитект Захари Илиев. Родната къща на Михаил Михайлов на № 5 е една от тези, които привличат погледа, но е с по-различна архитектура, с белези на романтизъм, характерни за богаташката градска къща от началото на миналия век. Според арх. Петър Чернинков във вида ѝ могат да се забележат и някои елементи на сецесион, а фризът с чепки грозде под балкона на втория етаж и другаде потвърждава казаното от Михайлов, че къщата е строена като винарска. За съжаление, стопанинът не знае името на архитекта.

 

   – Специално нашата къща, може би защото баща ми влезе в ТКЗС-то и стана бригадир, не беше национализирана, но в нея бяха настанявани квартиранти с нормиран месечен наем от 22 лв. и 70 ст., което, да кажем, е някъде 2 лв. по днешни цени. Ние нямахме право да ги избираме, градската управа ни ги изпращаше.

   Тук като квартирантка например живя някогашната главна редакторка на в. „Сливенско дело“ Анка Банова заедно с мъжа си Илия Урумов. Живя Васил Николов, секретар на Окръжния комитет на БКП – беше дошъл от София. Доста полковници се изредиха. А тази стая, в която сега говорим, беше обитавана от капитана на футболния отбор „Млада гвардия“ Стефан Димитров. Това е военният отбор и смятам, че той е най-добрият отбор на Сливен за всички времена. Дълго време беше в А група. В него играеше и моят приятел Иван Василев (по-сетне съпруг на известната гинеколожка д-р Денчева). Като футболист Иван съм го запомнил как обикновено си стоеше, сложил ръце на кръста, но от тази стойка на буква Ф стигнеше ли до него топката, обикновено  вкарваше гол. Два гола вкара на ЦСКА, три гола на „Левски“ – изобщо, голям голмайстор беше. Синът му, Денчо Василев, играеше в отбора, вече „Сливен“, спечелил Купата на България през 1990-а, а внукът му сега играе в националния отбор на САЩ. Поамериканчено се казва Индиана Василев.

 

   – Вече ми разказахте историята на придобиването на тази къща, чела съм и спомен на писателя Камен Васевски за впечатлението му от посещение в избата под къщата заедно с група културни дейци...

 

   Сигурно Михаил Михайлов, който е чудесен разказвач, и на други е обяснявал как фамилията му се сдобила с красивата къща. Тя била построена за сливналия, който се занимавал с пипиниерство, т.е. производство на лозички за разсаждане и в дълбокото подземие всъщност има две изби – една с кадуси и огромни бъчви за виното (сега там има маса за тенис, на която г-н Михайлов играе с внука си) и друго помещение, в което е зимувал лозовият разсад. В една от годините стопанинът подготвил голяма партида вкоренени лозички за износ в Гърция, но когато отишли там, оказало се, че растенията са заразени – явно ще да е било времето, когато по нашите земи шества филоксерата. Човекът фалирал и през 1939 г. обявил къщата за продан. По него време вече кръчмарите братя Михайлови „парите ги биели по джоба“, както казва техният наследник, и те седели обикновено в друга, още по-известна кръчма – ресторант „Зора“. Отбил се там загрижен техен познат и споделил, че тръгва да събира пари, защото иска да купи къщата, която собственикът обещал да му пази до същия следобед. След него братята се спогледали, отишли и направили сделката за къщата, пак седнали в ресторанта, а техният познат дошъл по някое време омърлушен, че не можал да събере парите. Поканили го да го почерпят и вече развеселен, той разбрал, че го черпят за новата си къща. В нея заживял по-малкият брат Стефан, а големият останал във фамилната къща в Клуцохор.

   Писателят Камен Васевски разказва за посещението си в избата на Стефан Зарчин вече по социалистическо време, през 1963 г., когато, както стана ясно, той правел вино в по-ограничено количество. Описан е и стопанинът – „висок сливенец, с дълги ръце и дълги нозе, добродушен и благ донемайкъде“, когото различни окъснели компании имали навика да будят посред нощ, за да опитат от неговото вино.

   „Избата на Зарчин изглеждаше като в приказките – голяма, с висок таван, с великолепни каменни зидове, на няколко места в които бяха врязали могъщите си снаги грамадни бъчви и стояха там неподвижни. И разбира се – високо, само предната им част, откъдето можеше да тръгне струята на виното, комай беше по-лесно достъпна. Черти от такава картина бях сглобявал за себе си на младини, когато четях с наслада неповторимото стихотворение „Стихии“ на Елисавета Багряна, ала сега за първи път се потапях във въображаемото истински, и то от главата до петите, слисан и омагьосан.“

   Васевски припомня и строфата на Багряна, извикана на живот от нейните сливенски спомени:

            Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

            в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

            на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“

            в избите студени, каменни, завещани от дедите ни

            в родния ми град?

            (Камен Васевски, „Предишна памет“, книга първа, 2018 г., с.635-636)

 

   – Нека да допълня тука, че мазето на къщата е дълбоко четири метра, градено с големи каменни блокове. Много пъти съм мерил температурата в него. През зимата е 12-14 градуса, а през най-горещите летни дни е 18, като достига до 22 градуса. Подобна температура е най-добрата за ферментация и развиване на виното.

   Та как ставаше цялата процедура, която съм запомнил... Гроздето се носеше с каруци, през прозорче в задния двор се спускаше в мазето в шарапана и един  циганин почваше да го тъпче. Междувременно в пералното помещение майка ми и леля ми варяха шара, с която сгъстена шара да се подсили алкохолният градус. По него време не е било допустимо винар да сложи захар, отделно пък че е било забранено от държавата поради ограниченото ѝ количество. Като се сложи в съдовете варената цял ден шара, след 24 часа този материал завираше като по учебник. Аз също съм правил за себе си вино и знам, че е така, без значение какво е времето отвън. След осем дни спира бурната ферментация, започва една по-„тиха“ и ти остава единствено да източиш виното, да го сложиш в бъчвите и да чакаш. Така че за тогавашното време избата беше решаваща част от технологията. Тя осигуряваше най-добрите условия за узряване на виното. Тогава се даваше разрешение на някои хора да правят и да продават вино, но до 500 литра на година. Струва ми се, че за останалите, които нямаха такова разрешително, ограничението беше до 120 литра.

   В целия този процес моят ангажимент беше преди гроздобера да ме вкарат с една четка в голямата каца, която беше 500-600 литра, за да я изтъркам хубаво отвътре да се измие.

   Както казах, виното се правеше по всички правила, но хит на избата беше пелинът. За него също мога да разкажа като свидетел на производството. Той беше хубав, защото всичко в него беше натурално. Някъде през месец септември баща ми купуваше ябълки, дюли, подходящо грозде, понякога и круши. Всичко това се качваше на тавана, нареждаше се върху вестници да чака.

   Пелинът задължително се прави от старо вино. Всяка година татко затапваше по две бурета и ги държеше цяла година, дори и да е свършил останалото виното и каквито и клиенти да дойдат. През есента горният капак на бурето за пелин се махаше, пълнеше се с плодовете, плюс двайсет и два вида билки – поне така се казваше – идваше един майстор на каци и отново слагаше дъното. През дупката вече почваше да се пълни виното. Чакаше се доста време и почваше да се точи за големите празници около Нова година и Коледа. След Йордановден и Ивановден течното съдържание обикновено свършваше. Отново се отваряше капака, сваляха се нови плодове от тавана, пълнеше се наново с тях и се наливаше вече от новото вино, което междувременно беше станало старо.

   Та идваме и до спомените на г-н Васевски. Разбира се, частните заведения тогава са забранени, но в мазето при виното, ако поканиш приятели, никой не може да те спре. Баща ми беше сложил едно буре като масичка, малки буренца като столчета и се събираха вътре приятели. Специално Елисавета Багряна знам, че е идвала, Никола Фурнаджиев – също. Много още културни дейци са идвали по много пъти и баща ми често ги е оставял и отивал да си легне, защото е било среднощ. Давал им една пахарка, за да си точат от бурето, чието вино са си харесали, като теглели по една тебеширена черта за броя на пахарките. Разбира се, нарязвал им и мезе, тъй като пастърма винаги имаше. Чести гости са били актьорите – баща ми беше много близък с Християн Русинов, също с Иван Раев, с режисьора Желчо Мандаджиев. Като казвам чести – след всяка премиера задължително. Обаждат се по телефона: „Бай Стефане, не знаем къде ще бъдем, но при тебе заключваме.“ Идват посред нощ, пият що пият, удрят ключа на мазето и се разотиват сутринта.

   Футболистите, млади момчета, на които не им беше разрешено да пият, също идваха тука. Баща ми им даваше само по половин чашка. Покрай тях са идвали и много футболни идоли – Христо Илиев Патрата, големият треньор Никола Ковачев...

   Има един интересен случай, който баща ми е разказвал, но и аз си го спомням. Дошли една вечер пак културтрегери. Не знам какво е било времето – студено ли, топло ли, но пожелали да седнат на двора. Към три-четири часа сутринта се разпяли, развикали и както вече казах, отсреща живееше полковник Панайотов, който им направил забележка. Те в приповдигнатото си настроение не му обърнали внимание. Той им се представил като висш военачалник и се заканил на следващия ден да вземе мерки. Поизтрезнелите на другия ден актьори се притеснили, но баща ми обещал да оправи работата. Купил едно агне, опекли го и се събрала пак същата компания, като поканили и полковника. Той, като руски възпитаник, много хубаво свиреше на мандолина. Събудих се към два-три часа през нощта от песни и провиквания, в които основно участие вземаше полковникът.

 

   – Доколкото знам, в Сливен е имало и други известни винари освен баща Ви...

   – Да. То във всяка махала имаше по един-двама винари и кръчмари, които си имаха и кръг от почитатели. Чичо ми Петър беше в Клуцохор, известно име е Мирьо Драгията, който делеше къща с д-р Виранов, още двама-трима – в Комлука и другаде, на които не си спомням имената, не са били толкова известни.

 

   – Не уточнихме обаче за това име – Зарчин, което баща Ви носи почти като фамилно...

   – Да, спомням си, че в ранни години той се подписваше Стефан Михайлов-Зарчин. Правилно споменахте, има такъв сорт грозде, но името баща ми придобива от името на фирмата си, която носи същото име. Фирмата пък явно е взела името си от гроздето. И все още съжалявам, че един-единствен път в живота си в някакъв магазин видях грозде с етикет „Зарчин“, но не си купих. Той е къснозреещ червен винен сорт, първичен, с малки добиви. Не е така известен както например Сливенската шевка, отглеждал се е в ограничени региони и вероятно е изчезнал.

 

   – Г-н Михайлов, нека все пак се върнем малко и към Вас, към Вашите детски и ученически години...

   – Начално образование изкарах в училище „Васил Левски“, след което трябваше да продължа в Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“. Карах два-три дена там, след което вкъщи дойде една учителка и каза, че при междуучилищното райониране, точно от нашия номер 5 натам, къщите са в района на Пето основно училище и ме прехвърлиха в него.

   Това, което е останало най-ярко в паметта ми от училищните години, беше голямата дандания и тържества, които се организираха, когато Гагарин хвръкна в Космоса (1961 г. – б.а.), както и спортната площадка в двора, която непрестанно беше заета от играещи деца. Участвах в баскетболния отбор. Капитан ни беше Митко Баев (настоящият лекар-инфекционист д-р Баев – б.а.). По него време капитан на градския баскетболен отбор беше Норайр Нурикян (за баскетболните си години големият ни щангист разказва в първата книга „Сливналии“ – б.а.). Играеше се непрекъснато, все имаше някакви турнири.

   Спомням си интересна случка от една училищна екскурзия. Когато станахме пионери, ни заведоха на Шипка. Заизкачвахме се по стълбите към храм-паметника, но отрядният председател, когото вече бяхме избрали, застана пред вратата на храма, разпери ръцете и каза: „Никой да не влиза, ние сме пионери!“.

   Последва гимназията, много яката гимназия „Добри Чинтулов“ с известния директор Иван Апостолов. Всички учители бяха много добри, но за мен най-трудният предмет беше литературата. Учителка ни беше госпожица Божанка Топалова, пред която замръзвахме за два часа. Респектът беше голям.

 

   – Не казахте нищо за майка си...

   – Майка ми, която се казваше Мария, също е родена в Сливен. За разлика от мен, тя имаше големи заложби по литература, но не е могла да следва поради липса на средства. До края на живота си беше литераторката на пенсионерското дружество. Отдаваше ѝ се всичко – от готвенето, сладката, до гоблените. Ушила е вероятно над 50 гоблена, като преподаваше уменията си и на десетки приятелки. В началото в България нямаше специалните качествени конци и при всяко мое излизане в чужбина изпълнявах поръчки по номерата от конкретния модел.

 

   – Обяснете обаче как Вие – потомък на търговска и винарска фамилия, се ориентирахте към животновъдството. Имахте ли интерес към животните?

   – Казармата изкарах в Ямбол, в една десантна рота. Тогава станаха чешките събития. (Т.н. Пражка пролет през 1968 г. е период на масови протести и политическа либерализация в Чехословакия – б.а.) Закараха ни на турската граница, където прекарахме два месеца, като копаехме окопи и какво ли не в пълно бойно снаряжение, с автомат и четири пълнителя, като единственото разрешено нещо беше за през нощта да се разхлаби коланът и да се развържат връзките на обувките. Цял ден тренирахме, задължително беше на ден да изстреляш 150 патрона. Бяхме млади, никой не мислеше, че може да го гръмнат. А нашите офицери ни инструктираха, че началото на войната с турците ще бъде сигнализирана със зелена ракета – да почваме да се бием. Като ги набием, ще бъде хвърлена червена ракета, след която ще трябва да се съберем на един хълм, който ни посочиха. Едва след време почнах да разсъждавам върху безсмислието на тези указания. Тогава съм ги приемал за чиста монета. След тези ни погранични двумесечни подвизи тържествено с цветя и фанфари ни посрещнаха в Елхово.

   По него време, докато бях в казармата, кандидатствах във Висшия селскостопански институт „Георги Димитров“ в София – учебно заведение, което вече не съществува. То имаше три факултета – аграрноикономически, растителен и по животновъдство. Баща ми, естествено, много искаше да се запиша във факултета по растениевъдство. След приемните изпити се оказа, че съм класиран първо във факултета по зоотехника, както тогава се казваше. Майка ми ме записа. Когато беше второто класиране и очаквах да мина в другия факултет, пак ни изстреляха на едно учение по Варшавския договор – някъде във Варненско беше, никой от близките ни не знаеше точно къде сме. Оказа се, че съм бил приет и в растениевъдството, но не можах да се запиша. Просто така се стекоха нещата, че почнах и завърших зоотехника. Нека отбележим и това, че тогава много трудно се влизаше в университетите, не можеш като сега да се запишеш, където си искаш. Аз например преди да вляза в казармата кандидатствах в МЕИ (днешния Технически университет в София – б.а.), издържах изпита с три и нещо, но не ме приеха. Но, както казват хората, апетитът идва с яденето. След като вече се залових с тая работа и дойдох в Сливен, попаднах на хубаво място. По стечение на обстоятелствата беше свободен най-добрият в селскостопанско отношение район – Новозагорския – за който ми дадоха да отговарям. Тамошните ферми бяха под наблюдение на науката. Почти всеки месец в някоя от тези водещи ферми идваха научни работници – много известни професори, т.н. автори на колективите, които си разбираха от работата и държаха на нея. С тях сме преглеждали овца по овца. Покрай тях можеше да се научи много. Освен това в ТКЗС-тата и после в АПК-то работеха много добри специалисти като Иван Омайников, когото всички журналисти познават. И ако по него време попитахте който и да е бригадир от ферма или дори обикновен гледач на овцете, можеха да изброят поне пет-шест професори по овцевъдство. Сега това е невъзможно. Новите професори са нещо съвсем различно. Те си следят някакви програми, проекти, в които да влязат, да си вземат парите и хонорарите – дотам.

 

   – Но интересно ли Ви беше, докато учехте?

   – Институтът (отначало се казваше Селскостопанска академия, после го прекръстиха на Висш селскостопански институт, а сега това обучение е поето от Тракийския университет в Стара Загора) имаше много хубава база в Суходол. Там всичко ни се показваше, можеше да го оттренираш, а самите преподаватели бяха на много високо ниво. Едномесечният стаж не беше формален като сега, а задължителен. Едната година например спахме в краварника в Попово, другата година в базата на научния институт в Стара Загора. С нас там бяха и двама-трима професори – хлабаво нямаше. И човек се увлича постепенно.

 

   – Разкажете, ако обичате, малко повече. Прочетох например, че една от  овцефермите, за които сте отговаряли – в с. Съдиево – е била рекордьор не само за България, а и за Европа (средна вълнодайност от 10 кг при овцете майки, 12-14 кг от женските шилета, 14-16 кг от кочлетата и над 16 кг от кочовете. Надоено мляко от овца 55 кг и плодовитост 145 агнета от 100 овце). От времето на тези резултати досега броят на овцете в България е намалял повече от десет пъти. Настоящите резултати от новите породи могат ли да компенсират донякъде това намаляване?

   – Като започнах работа в така наречената тогава Инспекция по племенно дело в Сливен (по сетнешния Селекционен център – б.а.), която се занимаваше, естествено, със селекция на животните, ме назначиха в отдел „Овцевъдство“. Оттам насетне следваше да взема специалност – беше задължително. Карах я една година и взех специалност също по овцевъдство. Като се върнах, ме направиха началник на този отдел. Може би моментът е бил щастлив за мен, че не е имало подходящи кандидати с партийни книжки.  

   Както казах, в района, за който отговарях, влизаха най-силните в този бранш села в Новозагорско – Съдиево, Коньово, Каменово, Кортен, Любенова махала. Земята там е много богата. Един австрийски пътеписец, минал през 1914 или 1915 г. и изследвал терените от Сливен до Пловдив, казва за този район, че ако хвърлиш шепа зърно на пътя, и там ще излезе пшеница. Стопанствата бяха много успешни. И да – резултатите на фермата в Съдиево, които цитирате, са факт. По продуктивност на овцете ние бяхме по-добри и от австралийците. Най-големият тогава вълненотекстилен комбинат на Балканския полуостров „Георги Димитров“ се захранваше с вълната от тези овце. И вълната, която сега е стотинки, тогава не беше никак евтина.

   И като казах за участието на науката, нека кажа, че и самите животновъди бяха страхотни. Например във фермата в Съдиево гледачите на овцете бяха българи, към 50-годишни здрави мъже. Аз, като млад специалист, реших една седмица да остана във фермата, да участвам във всички процеси и да опозная нещата. И ето как работеха те: идваха сутрин към 5 ч. с колелета до фермата, нагласяха агнета и каквото друго трябва да се свърши и в 8 ч. вече бяха в кръчмата в селото и пиеха карашик – 50 гр. мента и 50 гр. мастика. Аз си пиех лимонадата. Те си отиваха по къщите, където като във всеки селски двор имаше работа, която си свършваха. Наспиваха се после и към два и половина-три часа следобед следваше да отидат на къшлата. Обаче преди това пак се минаваше през кръчмата за същата порция. След което почваха вече да работят – зареждане, доене, което тогава беше ръчно, обгрижване на агнетата и приключваха към пет и половина-шест. Тогава пак отиваха в кръчмата, вече за по три карашика. И резултатите от фермата бяха фантастични.

   Споменах за доенето... В периода, когато овцете се дояха, се назначаваха подкарвачи – един човек, който да отива сутрин и вечер да подкарва овцете към стъргата. Те обикновено назначаваха жените си – да изкарат някой лев, които пари бяха към 80 лв. на месец. Обаче нито една от тези жени не идваше на фермата. Тези овчари си имаха кучета – казвахме им овчарски, но те си бяха най-обикновени мелези, може би с малко кръв от немска овчарка. Но когато стопанинът му извика „Вляво“ или „Вдясно“, кучето най-интелигентно отиваше и подкарваше овцете както следва и така изкарваше допълнителната заплата.

   На най-отговорната позиция беше един овчар – бай Йорго, бог да го прости – той гледаше кочовете, 110 на брой. Знаеше ги по номера (номерата се слагаха на рогата). Като му кажа: Бай Йорго, № 1526, той само оглежда за момент животните, отива и го хваща за рогата. Веднъж не сгреши! Какви хора бяха! Не са се утрепвали от работа – просто знаеха как да го направят.

   Имаше тогава един интересен случай. Било е вероятно 1974 г. Един наш овчар по времето, когато е била известната битка при Ковачите между партизаните и жандармерията, е бил в този район. (На 25 март 1944 г. в района на сливенското село Ковачите в тежко сражение влизат партизаните от партизанска дружина „Георги Георгиев“, по-късно в състава на отряд „Хаджи Димитър" и части на армията и жандармерията – б.а.) Имало е двама-трима ранени след битката, единият от които овчарят вижда в храстите. Не го издал, а два дена му носил храна. Партизанинът му казал, че като вземат властта, ще му се обади. Обаче минали десетилетия, не му се обадил. По времето, когато се честваше 30-годишнината от тая битка, той пак си пасял овцете край пътя. Спряла една кола, шофьорът почнал да сменя гума. Нашият, нали скучае, отишъл да види. И се оказало, че по тези места дошъл същият партизанин, който междувременно бил станал голям началник в София. И тогава вече той си изпълни обещанието. След един месец овчарят го пенсионираха като борец против фашизма.

   В Инспекцията по племенно дело също работеха много добри специалисти. Директор тогава беше Кирил Василев, който си подбираше хората. Учил съм се от по-възрастните и опитни колеги, но най-много съм взел от една техничка, Янка (и тя вече не е между живите). Отделно, както казах, в централата в София колегите бяха отлични професионалисти и винаги можеха да ти дадат съвет. Сега там няма кого да попиташ.

   Нека кажа и за издигналите се по партийна линия – може всеки от тях да е имал недостатъци, може да са си направили вили на най-хубавите места, да имат хубави апартаменти, но трябва да се знае, че една част от тях работеха за града и окръга. Бяхме водещи в земеделието и благодарение на г-жа Златка Павлова, заместник-председателка на Окръжния народен съвет, отговаряща за селското стопанство – една жена, израснала от село. По нейно време бяхме първенци по новости в този отрасъл. При нея нямаше ‘лабаво... Да те види в работно време по улиците на града – имаш голям проблем. На съвещанията нямаше наши, нямаше ваши. Ако не са изпълнили задача, всичките падаха под ножа. И ако искаш да постигнеш нещо в работата си, все пак имаше някаква алтернатива. Ако не ти помогне секретарят по селско стопанство, отиваш при секретар на ГКП, ако и той не направи нещо, отиваш при другарката Павлова. Все пак тя беше кандидат-член на ЦК на БКП, ако и при нея не се случи, може да отидеш при някое величие по-нагоре. По тая линия имаше и интересни ситуации. Правим например през 1984 г. Национална изложба по животновъдство. Точно тогава, мисля, започна преименуването на българските мюсюлмани. Но пък изложбата, посветена на годишнината... сещате се коя. Трябваше да се боядисат част от съораженията на изложбеното място. Директор беше Кирил Василев, може би човекът, допринесъл най-много за построяването на базата в Селекционния център. Изпрати ме той в София (тогава се строеше НДК) да ми дадат няколко баки с най-добрата боя. След него ме вика секретарят по селско стопанство и ми възлага много важна задача – да ида в ЦК на БКП, да потърся еди кое си лице, то ще ми даде нещо, което трябва да пазя повече от очите си. В ЦК в столицата стигнах до портиера, викат човека, той излиза и ми подава едно руло, увито и завързано (нямаше тиксо тогава). Вземам рулото, качвам се в купето и сядам на ъглово място, за да мога с гръб да пазя това ценно нещо. Пристигам в Сливен към 20 часа вечерта, чака ме кола и нося рулото направо на секретаря в комитета. Той ми вика, чакай да го видим сега. Отвори го и знаете ли какво имаше? Четириметров плакат на Тодор Живков, държащ в едната си ръка червената роза. Този плакат трябвало да стои на входа на изложението и да посреща хората. Не го сложихме, защото започнаха вълненията поради  преименуването. Дълги години този плакат стоя в един ъгъл в склада. Сега съжалявам, че не го взех, когато напусках селекционния център.

   И още много интересни случки имаше покрай работата. През 80-те години трябваше да внедряваме батерийното отглеждане на агнетата-сираци. Извика ме другарката  Павлова и ми каза: „След един месец искам депото в с. Пет могили да заработи и да е пълно с агнета.“ Почваме от положение ливада. Даде ми карт бланш за всичко. Купихме батериите, оборудването, депото готово, агнетата идват. За помощ бяха командировали проф. Иван Маджаров от гр. Твърдица, един от най-добрите специалисти по стреса на животните. Трябваха ни два варела за дезинфекция. В работилницата на селото хората стягаха тракторите и всеки се услушваше да ни свърши работа. На третия ден кандърми нещата се решиха от самосебе си. Един приятел от международния транспорт ми беше дал стар брой на „Плейбой“. За това списание само бяхме чували в провинцията. Отиваме пак в работилницата, професорът пита един от работниците иска ли списанието. Той посегна да го пипне, но Маджаров го скри зад гърба си. Оня тогава хвърли инструментите за трактора и каза: „Елате след обяд.“ Варелът готов, дадохме му списанието. Отиваме на другия ден за втория казан. И петимата механици стояха и чакаха да им дадем задача срещу списание. Ние обаче имахме само едно. Такива работи.

   Бих допълнил и за командировките в СССР. Търговията с животни се извършваше в рамките на СИВ. Отиваш в Москва със самолета, стоиш в хотела една седмица, докато ти дадат документ за пътуване в провинцията. След това чакаш няколко дни за билети за експреса. Следват 24 часа във влака и слизаш някъде след Саратов. Отиваме на фермата, обаче ни предлагат животни от ниско качество. Обаждам се на Петър Козлев, един от легендарните нападатели на футболния отбор „Хаджи Димитър“, а тогава шеф на Външнотърговската ни служба в Москва. Обяснявам му проблема и той ме прехвърля на един от началниците. Казвам, че животните не са добри, а човекът ми отговаря така: „Момче, защо не разбереш, че това е СИВ. Има договор, купуваш и това е.“ Връщам се в Москва, а самолетът ми след седем дни. Отивам пак при тоз началник с молба да ми оправи билета за по-ранна дата. Той ме пита имам ли служебни пари – имам. Казва: „Ами тръгваш по музеите“. Между другото преди десетина години бях във Виена и посетих една подобна служба там. Трябва да Ви кажа, че нищо не се е променило по отношение на манталитета и разбиранията на тези хора, работещи в подобни наши институции. А се смята, че само те могат да вършат тази работа .

   През 1991 г., когато течаха други процеси и съществуваха областите, ме направиха директор, тогава на Областния селекционен център, както вече беше наименованието, и това беше прецедент – че дирекцията е в Сливен, а не в центъра на областта Бургас. При едно от първите ми представяния в областния център председателят на общинския съвет в Бургас, който беше лекар, ми каза: „Колега, да не се сърдиш, но сме пуснали писмо до министъра, искаме да преместим дирекцията на селекционния център.“ Викам му, нямаш проблем, вие командвате. Тогава също бяха много трудни времена. Имам например интересен случай с „острието“ тогава на новите революционери, Ганчо Делев. Идва един ден той и ми носи две листченца хартия в различен цвят – зелено и червено, с думите: „Аз не Ви познавам, но тук, на зеленото листче, има пет имена. До утре искам тези хора да бъдат назначени. А на червеното са имената на други петима, които трябва да бъдат уволнени.“ Взех червеното листче и гледам, на първо място – един от най-добрите специалисти по говедовъдство в България, Дончо Карабелов. Казвам му: „Тоя ми е най-добрия специалист.“ А той: „Моят баща беше най-добрият минен инженер, но комунистите го уволниха...“. Малко след него идва чистачката Костадинка и носи една снимка, която беше поставена в рамка – портала на Селекционния център, с плакат някакъв, но има и една петолъчка. Ганчо заръчал да свалим картината, за да не ми изяде главата петолъчката. Нейсе, отминаха и тези времена. Впрочем и сред предложените ми хора имаше добри специалисти, но явно бяха останали без работа след премахването на АПК-тата и сигурно са ходили да викат по площадите. Но се размина тази работа с уволненията и назначенията. Обадих се тогава на един приятел заместник-министър. А снимката още си стои там.

 

   – В един момент напускате Селекционния център – защо?

   – Ядоса ме генералният директор, тъй като въведоха едни схеми, по които приходите ни – 400-500 хиляди лева на година – трябваше да отиват в София, след което почваш да се молиш за някакви средства. Нека отбележим тук, че Сливенският център е най-големият. Годишно произвеждахме материал от елитни животни на стойност точно толкова, колкото беше продукцията на ЗММ-Сливен. Те примерно произвеждаха стругове за 5-6 милиона, ние – сперма за същата сума. Георги Добрев (директорът на ЗММ-Сливен – б.а.) ми е голям приятели много го ядосваше фактът, че имаме еднакво производство. Но заради тези неразумни решения си хвърлих оставката и с Иван Омайников направихме първата развъдна асоциация в Сливен. Беше 2004 година.

   Скоро след това пък съвсем случайно стана и да отида в Румъния.

 

   – Отидохте да работите там ли? Как стана това?

   – Съвсем случайно. Един приятел ме помоли да отида за един месец във фирмата му в Букурещ, имал проблеми със служител – да го заместя, докато намери друг. Като изтече месецът, той дойде, вика – защо не останеш една година.

 

   – Каква всъщност беше работата?

   – Съвсем различна от моята специалност. Търговска дейност – беше представителство на фирмата му с един служител. Сключвах сделки. Не се заех сериозно да уча румънски – викам си, то за една година, как да е. Мина една година, собственикът ми предостави нови, по-добри условия, та – седем години. От 2006 до 2012 г. Хареса ми – бяхме в центъра на Букурещ, работата ми беше интересна. Но 2011 г. дойде стагнацията и трябваше да приключим дейността в Румъния.

 

   – Казват, че доста си приличаме с румънците, но те дръпнаха чувствително пред нас – каква е причината?

   – Румънците са много прецизни. Например, за да те признае румънецът за приятел, трябва да минат поне две години. А причината да ни изпреварят в развитието си? Първо, там се краде само на най-високо ниво. Имам предвид, че трябва да си на пост поне министър, зам-министър...

 

   – Т.е. краденето не е масов спорт?

   – Пълен абсурд е началник на ниско ниво – ръководител на звено или подобно, да ти поиска пари или ти да му дадеш и той да вземе.

 

   – Значи контролът е по-голям...

   – Не смеят.

   Второто нещо е, че те не са вещомани като нас. Там има повече къщи на глава от населението, отколкото в България, но те не са натъпкани с мебели, с различни нужни и ненужни предмети. По времето, когато отидохме в Букурещ, много по-малко, отколкото в България семействата притежаваха автоматични перални, телевизори и пр. По жените, поне в ежедневието, няма прически, няма модерни дрехи, няма злато. Номер едно при тях са храната и семейството – в смисъл, че повече си седят в домовете, няма го това непрестанно събиране, ходене по кръчми. Това, че не се събират, им е останало от Чаушеску.

 

   – Казвате, че живеят по-икономично от нас?

   – Казвам, че точно тогава почнаха масово да купуват стоки за бита, а това са едни големи обороти – те все пак са 30 милиона. Другото е, че всички централи на големите европейски компании са там, а не в България. Третото нещо е, че имат страхотно лоби в Европа, защото след Втората световна война тяхната интелигенция и техните богати хора са се изселили, а те обичат страната си и много помагат. Освен въпроса с кражбите(не се краде там), са решили и въпроса с циганите.

 

   – Те са свързани тези въпроси и Ви прекъсвам, понеже това е важно – как, например, са решили въпроса с циганите?

   – Както при нас, така и при тях това малцинство или поне една част от него е изолирана. Мерките, които те предприеха и на които аз съм свидетел, са ето какви: тъй като има много изоставени къщи на хора, които са се изселили от държавата, в такава къща задължително се настанява (по линия на нещо като Жилфонд) циганско семейство. И понеже от двете му страни са румънци, трудно си развяват пеша, както се казва. Ако вземат да пускат силно музики, да вдигат дандании, веднага идва полиция. Тези цигански семейства биват асимилирани, т.е. принудени да се съобразяват с правилата на румънското общество. Друго нещо, което стана, докато бях там... В Румъния има 17 цигански клана. Събрани са били тарторите им и на най-високо ниво са предупредени, че ако техните хора крадат или тормозят гражданите по някакъв начин, ще бъдат взети сурови мерки. Имам приятел румънец, който е генерал от полицията. Обяснявал ми е: „Хванем ли някого в първа кражба – нищо, освен малка глоба. При втора кражба го качваме в колата и го бием, преди да стигнем в полицията, където вече има камери. Тази възможност (боят) регулярно се упражнява, като в участъка вече му се налага двойно по-голяма глоба и го пускаме. При трето залавяне в кражба го задържаме (в Румъния срокът за задържане е до 29 дена) и го вкарваме да работи в солните мини.“

   Да Ви кажа, аз влязох в солните мини, след което два дена лежах и се чувствах, сякаш в каналите на костите имам нажежено желязо. Тези мини са на 200 метра под земята, температурата е четири градуса, а солта ти влиза навсякъде. Там са вкарвали да работят политическите затворници. И според моя приятел полицай, който работи 29 дена в тях, като излезе, вече не му е на акъла да краде. По времето, когато в България масово се крадяха леки коли, техният министър председател излезе по телевизията и каза: „Ако на някой му откраднат колата, да се обади лично в моя пресцентър, ще си я получи след 24 часа.“ Аз съм си оставял колата отворена, никой нищо не е откраднал.

 

   – Лично мен в Румъния ме впечатлиха градинките с цветя и зеленчуци пред цигански къщи – това в България не може да се види...

   – Да, така е. Не съм се интересувал, но това може и да е задължително. Докато живеех в Букурещ, пред всеки блок например задължително има градинка, в която чистачът на входа от 9 до 9:30 ч., също задължително, прави уборка на тревната площ. Защото в 9:30 минава общинската полиция и ако намери една хартийка или найлонова торбичка в мястото, налага глоба. Ако се изплюеш на улицата, глобата още през 2006 г. беше на равностойността на 5 лв. Ако минеш на червено –  5 лв. Ако караш колело по тротоара – пак 5 лв. Не дай боже пък да не спреш на пешеходна пътека...

 

   – Това означава, че полицията патрулира непрестанно...

   – Отделно че в последните години заплатите на румънците, съответно и пенсиите, са доста по-високи от тези в България.

 

   – Да се върнем към Вашите превъплъщения. Напоследък сте ангажиран повече с едрото животновъдство – смятате ли, че то е по-перспективно?

   – И в момента съм изпълнителен директор на Националния съюз на говедовъдите, да. Та специалността все пак е една, а пък и моята работа е организационна.

   Но реално погледнато, в момента животновъдството се крепи на сивата икономика. Хората оцеляват единствено затова, че успяват нелегално да продават мляко по ъглите, да правят сирене и да продават – нещо, което в днешния ден си е опасно и за потребителите. Такива хора обикновено не влагат пари в своето стопанство, не плащат данъци, гледат животните в едни мръсни яхъри, т.е. животновъдни обекти, които не са законни. Според новите правила те трябва да бъдат съборени, обаче организациите скачат и почват да ги защитават.

   А по Вашия въпрос – говедовъдството, по принцип е много по-трудно. Там се изисква по-голям ангажимент – сутрин и вечер трябва да доиш, болестите по говедата са много повече, отколкото при овцете. За да правиш млекодайно говедовъдство с добри резултати се изискват специални дажби, изисква се да работиш със специалисти и консултанти. Овцете не са толкова взискателни.

 

   – Въпреки това по Стара планина и другаде вече рядко се виждат овчи стада...

   – Няма, защото, когато няма печалба от отглеждането им, стопаните ги затриват, а има и друго: вгледайте се в стадата и ще видите, че овцете са различни, сбрани оттук-оттам. Рядко се прави селекция, няма грижа за подобряване на стадото. При кравите този период отмина – в новите краварници животните са селектирани, всичко е механизирано. Но хората вече се отучиха от този труд и смешни са приказките на политиците, че щели да ги върнат на село.

 

   – Вече не селото, а фермата е в основата на животновъдството. Какво, според Вас, ще се случи със селата в България?

   – Българските села са безвъзвратно изгубени. Единствено политиците казват, че щели да ги възродят. Дори да им дадат много пари и някой млад човек да отиде да си направи овцеферма, това няма да помогне на селото. Той няма да вземе хора да работят в това модерно стопанство – най-много ще даде сто лева на кмета за един банкет.

   Има два варианта: единият е много добре организирани модерни ферми, в които с малко хора се произвежда голяма продукция – това е гръцкият модел. Те правят ферми с до 500 крави, в които работят поне двама човека от семейството и трима-четирима наемни работници за по-тежката работа. Другият, който е по-сигурно, че ще стане, макар да не е за предпочитане – възстановяването на големите животновъдни комплекси, каквито правят руснаците. Това са мегафермите с по 3-4000 крави. Вече имаме такава в Кортен. В нея работят 15 човека.

 

   – То е като мегастопанствата, които станаха в зърнопроизводството...

   – Там еоще по-лошо, защототе разполагат с модерни машини и наемната работна сила е много малко. Докато в мегафермата може и да има доилна инсталация, но тя все пак се обслужва от няколко човека, още толкова за храненето и пр.

 

   – Чувам сега от овцевъди, че хвърляли вълната – как се стигна до това?

   – В началото на българското текстилно производство са се произвеждали шаяк, гайтани...

 

   – Т.е. използвали са се по-груби вълни...

   – С навлизането на машинното производство хората почват да се обличат с дрехи от габардини и други по-фини вълнени платове. Сега, в новото време, дрехите ни са основно от изкуствени материали, в тях вълната е много малко. Отделно че тази вълна следва да е от тънкорунната порода овце, от която в момента в България имаме само 5000 животни. Когато след разтурянето на ТКЗС-тата раздадоха животните, много хора ги изклаха, защото това са по-специални овце – те на пасище не могат да ходят, да ги юркат по драките. Това е тежка овца, около 60 кг, тя на ден следва да изяде един килограм концентриран фураж. А селянинът е свидлив човек. Тези овце полека-лека бяха премахнати. Където продължават да отглеждат овце, ги замениха с местни, още повече че за автохтонните породи получават по 20 евро субсидия. Така че хубава вълна в България няма. И ако някой Ви е казал, че хвърля или гори вълната, то е, защото тя не става за нищо. Наскоро румънците откриха метод да правят от тази вълна тор, което може би ще я вкара в употреба.

 

   В свои материали за сайта „Овцевъд и козевъд“ Михаил Михайлов е споделял спомени за проведената през 1982 г. Национална изложба по тънкорунно овцевъдство. Тогава един килограм вълна се е изкупувал на цена над 8 лева при десетина кг добив от овца. А добивът на овче мляко в България е бил над 300 хил. т годишно. Но това явно са безвъзвратно отминали времена. (По статистика овчето мляко, постъпващо сега в предприятията, е около 30 хил. т.)

 

   – Коя е била най-трудната Ви битка?

   – За селекцията е била една от трудните ми битки... През 1994 г. излезе един регламент на Европейския съюз, който казва, че дейността по селекцията не трябва да се извършва от държавата, а от организации на стопани. Нашите хора създадоха седем-осем организации, които бяха на книга и не работеха. Разбира се, европейците не са толкова прости – дойдоха, направиха проверка, записаха, че няма работещи организации, и си заминаха. Тогава с Иван Омайников отидохме при заместник-министъра, разбра се, че ние ще сме първите, и ни дадоха 60 000 лева, които за ония години бяха много пари. И в Сливен направихме Регионална асоциация на млекопроизводителите – първата работеща в България. След това тези организации бяха разграничени по породи – примерно Развъдна асоциация за черношареното говедо. Битката беше голяма. Понеже дълги години работих в Селекционния център, после имах лаборатория там. Себестойността на една проба мляко беше четирийсет и няколко стотинки. Отидох в София в ръководството на селекцията, те ми пускат ценоразпис – в същата лаборатория да правя пробите за лев и петдесет, плюс ДДС. Освен това забраниха да контролираме стадата, които бяха под контрол на държавата – т.е. те не могат да минат към нашата асоциация. Ние почнахме да търсим по селата – къде десет, къде петнайсет крави, направихме към 1600 крави под наш контрол. Обяснихме на стопаните как да вършат по-добре работата си и през следващата година контролираните от държавата почнаха да идват при нас. Сега може да се каже, че регламентът се изпълнява за 90 процента от животните. Това беше трудна битка, която спечелихме, но други две битки не можахме. Реализирахме един българо-германски проект за лабораторията за окачествяване на млякото – същата, която се намира в Селекционния център. Един милион марки ни бяха подарени от германските фермери, държавата ни даде 100 000 лева. Тази лаборатория трябваше да бъде собственост на фермерите – така е записано в договора. Държавата обаче не ни я даде. Това е една загубена битка. В момента лабораторията стои и обслужва примерно хиляда проби на седмица, а капацитетът на машината е да прави хиляда проби за три часа.

 

   – Какво е положението сега в Селекционния център, каква е неговата дейност?

   – Продължава да предлага семенна течност – има десетина бика и работят десетина човека. И тая лаборатория, разбира се...

   А идеята беше лабораторията да стане арбитър между фермерите и мандрите – нейна да е последната дума за качеството на млякото. Но понеже мандраджиите са силни и с големи куфарчета, не разрешиха това нещо да се приеме с нормативен документ.

   Другата загубена битка беше за тържището за животни край Сливен. За този проект германците ни дадоха 500 000 марки, държавата отпусна към 160-170 000 лева. Базата се обнови (изложбената площ за животни край Сливен е открита през 1967 г. – б.а.), бе построена тръжната зала с три обора за животните. В документа за обекта официално е записано, че това пазарище трябва да бъде предадено на фермерите. Не стана и сега това място се използва за една-две изложби годишно.

   Впрочем, имам и още един нереализиран проект, с който исках да организираме постоянно действаща изложба на животни на същата изложбена площадка – по няколко екземпляра от всички видове селскостопански животни от повечето породи, като всяка събота да има дефиле на животните, забавления за деца и зали за обучение на средния курс ученици. Това също не се случи.

 

   – Навярно сте имали тежки моменти и в личния си живот –  кой от тях Ви е белязал най-силно?

   – Е, в личния ми живот, разбира се, такъв момент е бил смъртта на жена ми преди петнайсет години. Изключителен професионалист, дълги години тя беше старша сестра на рентгеновото отделение в Окръжната болница, много добра майка и домакиня. Тя също е кореняк сливналийка, дъщеря е на известния в миналото адвокат Неделчо Семерджиев.

 

   – Пътували сте доста по света – кое е мястото, което Ви е впечатлило най-силно?

   – Има много впечатляващи места по света. На мен лично много ми харесва Македония и то в частта около Струмица, където има два-три манастира и други интересни места за посещение, а природата е много красива. Там се разбираш езиково добре с всички, хубаво е също, че в Струмица никой не говори за политика. Имам там приятели и всяка година ходя по четири-пет пъти. Не съм чул някой да ме пита нещо, свързано с политика, или да ми казва нещо за политика. Храната, която предлагат, е на супер високо ниво, с 20-30 процента по-евтина, отколкото в България, можеш да платиш и с български пари. И няма цигани, нито албанци, много е спокойно. В Охрид също е много красиво. Но ако става въпрос да идеш на курорт, най-добре е да идеш в Турция.

   Пристрастието ми към Македония може да се дължи и на факта, че баба ми и дядо ми по майчина линия са македонци. Родени са до Флорина, в едно село, което се казва Върбене. Баба разказваше, че през 1903 г., когато почва Илинденското въстание, те са били четири деца, 14-15-годишни. Хукнали с бохчите да бягат през балкана и повече не се върнали. По пътя, докато стигнат от Македония до Сливен, тя се запознава с дядо ми, момче от същото село, и се женят. От нея знам, че по времето, когато са пристигнали тук, е създавана градската градина и те са били пращани там да работят, за да изкарат нещо и да се прехранват. По-късно дядо ми Васил става предприемач, прави голяма фирма за производство на дървени въглища. Имали са четирийсет катъра за пренасяне на стоката. Очаквало се синът им да наследи занаята. Но станал нелеп инцидент – един катър се подхлъзнал, паднал на крака на вуйчо ми и го счупил. Закарали го в Пловдив и макар че им взели всичките пари и чак ги разорили, той накрая починал. След като и дядо ми починал, баба и леля ми, по-голямата сестра на мама, тръгнали с налъмите да работят на една от фабриките в боаза, в парцаления цех, както му казваха. След това баба ми станала готвачка в една детска градина – като всички македонци, готвеше хубаво. Разказвала ми е, че е написала едно писмо до родното си село, за да получи някаква информация за роднините си. Знаеше, че единият ѝ брат е в Канада, другият в Германия, имала е и сестра. Обаче след десет дни я извикали в милицията, показали ѝ писмото и ѝ заръчали да внимава, защото има деца. Все пак селото ѝ вече беше в капиталистическа държава, в Гърция.

   Аз също се опитах да потърся някаква информация. През 1980 г. – помня, защото беше денят, в който почина Георги Данчев – пътувах из Гърция. Спряхме на бензиностанция край Солун и питахме за селото, което знам, че е на двайсетина километра от Флорина. Обясниха ни, че има гръцко име – казва се Ксено Неро (кисела вода). Баба ми го помнеше като Екши су, което значи същото на турски.  Селото се оказа от две хиляди души и всички говорят македонски. Влязохме в кръчмата, обяснихме кой е нашият род. Сетиха се хората, потърсиха някои от същия род, но те не дойдоха – били заети. Други ни казаха, че като чуят, че сме от България, бягат, защото си мислели, че идваме да търсим нещо от някогашните имоти. Гърчеят се хората – имат право да се пишат и македонци или българи, но им отпадат редица превилегии.

 

   – Сигурно сте имали възможности да напуснете родния си град? Защо не сте го направили?

   – Имал съм възможност, включително и в Канада, да остана. В средата на 90-те години бях на една дълга, шестмесечна командировка и се убедих, че самата държава създава условия за специалисти и ги кани да се заселят. Много българи вече имаше там. Но видях, че някои от тях с нетърпение изчакват да направят 10 години пребиваване и да им дадат канадския паспорт, за да посетят България. Има я носталгията. По-трудно беше пребиваването ми в Румъния, където още нямаше българи и се говореше само на румънски. Българите все още не знаеха, че Румъния е апетитна хапка за бизнес. Там например, като видехме автобус с български туристи, вървяхме с групата, за да можем да си кажем няколко приказки.

 

   – Внукът Ви говори гръцки – означава ли това, че не живее в България?

   – Да, дъщеря ми е омъжена в Гърция. Но внукът ми знае перфектно и български език, може и да пише на български. Баща му, който е грък, никога не го е ограничавал да бъде българин, но средата и различният манталитет си оказват своето влияние... Но пък синът ми се реализира в България. Той е професионален баскетболист и след като игра десетина години в отбора на „Левски“, стана старши треньор на женския баскетболен клуб на Монтана, а от три години е селекционер на националния отбор за жени (Стефан Михайлов – б.а.).

 

   – Кои, според Вас, са основите, на които Сливен би могъл да стъпи и да се развива със свой собствен облик сред останалите български градове?

   – Трудно може да се направи нещо, защото хората, които държат икономиката, нямат интерес да развиват града. Но мисля, че в земеделието имаме напредък – и в растениевъдството, и в животновъдството. Имаме хубави стопанства, хубави ферми. За другото – следва да създадем условия, за да дойдат чуждестранни инвеститори. Имайте предвид, че в момента виетнамците дават милиарди на Русия, за да правят животновъдни ферми там и да си изхранват страната. Но за съжаление, особено у младите хора, не виждам живеца, желанието за напредък. Макар че някъде има проблясъци. Оня ден бях на събрание на овцевъдите. От двайсет човека, десет бяха млади момчета, до 30-годишни.

 

   – Кой е сливенецът, когото почитате най-много?

   – Много са тези хора. Кой най-много, не знам. Трябва да помисля.

 

   – Има ли урок, който смятате, че сте научили в досегашния си живот?

   – Това, което мога да кажа, е, че човек не трябва да се предава – пада, става и продължава. Пари могат да се изкарат с труд, стига да има професионализъм.

                                                                                                                     

    Йорданка Раданчева                                                       Юли, 2020 г. 

   (от "Сливналии" книга II, 2020 г.)