Викам си – хайде и нещо хубаво за Речица: При всичките им дупки, ями, локви, кал, камъни, т.е. непроходими улици, нека покажа, че поне им ръсят с вода, та да не дишат толкоз прах. И докато се заглавичквам, автобусът заминал от съседната улица. И си мисля – туй, дето ни учеха, че личността нямала кой знае каква роля в историята, се оказа най-невярното нещо. И в Историята, и най-паче във всекидневието ни, всичко опира до човешкия фактор и неговия чип, както ни учеше Негово величество. В тази голяма сграда зад спирката нямаше ли един чиновник, който да си остави телефона за момент, та да лепне една бележка на указателната табела – че автобусът, „временно“ не минава от тук.

   После си го изкарвам на шофьора на следващия автобус – „Абе на маймуни ни направихте – казвам – не знаем вече откъде минавате“. А той ми вика – „Ами то и ние не знаем“.