ПОЧИНА СЛИВЕНСКИЯТ МИСТЪР АСКЕЕР

   С дълбока скръб съобщаваме на театралната общност, на нашата публика и всички приятели на театъра, че на 78-годишна възраст напусна този свят актьорът от трупата на Сливенския драматичен театър Михаил Илийков, носител на две големи театрални награди – „Аскеер“ за мъжка роля и „Икар“ за чест и достойнство.

   Роденият в Златоград родопчанин Михаил Илийков се гордееше, че записа в артистичната си биография над 40 години на сцената на Сливенския театър и пет сезона в състава на театралната работилница „Сфумато“. За кратко време той е бил актьор и в театрите на Смолян, Габрово, Бургас, Ямбол и Бургас.

   Връх в творческата биография на Михаил Илийков е ролята му в спектакъла „Джендем хан“ на Иван Добчев, по мотиви на книгата на Екатерина Томова „Забравени от небето“, с която той стигна до първата си национална театрална награда „Аскеер’92“, за водеща мъжка роля. „Джендем хан“ с Мишо Илийков записва в историята си 70 представления.

   Той обаче припознаваше като свой образ Йовковия Златил. Когато през 2014 г. Михаил Илийков получи наградата на САБ „Икар“ за чест и достойнство, той каза: „Аз съм Златил на българския театър!“. Имаше дълбоко основание за това. В образа на Златил се превъплъщава два пъти – играе в представлението на „Сфумато“ „Грехът на Златил“ на режисьорката Маргарита Младенова, а по-късно е разпределен за тази роля в спектакъла „Боряна“ на Иван Урумов. Златил за него беше моралният стожер, който се опитва да съхрани разпадащия се около него свят. 

Елитният човек

Home - „Либерален преглед“ (librev.com)

   Започвам този текст със сравнително ясното съзнание, че чрез него ще осъществя някаква ултимативна версия на онзи първороден философски грях – contradictio in adjecto, противоречие в определението. Елитността, такава каквато я чувствам – и каквато ще се опитам да я представя по-долу – се състои именно в пълното отрицание на каквото и да е говорене, дори мислене на… м-да, елитността. Да говоря за нея, следователно, не е нищо друго освен акт на осъзнавана, заявявана и директно поддържана анти-елитност, не-елитност. Такова поне е намерението ми. Говорейки за елитността, аз по неизбежност се разграничавам от нея. И това е добре точно така, именно така.

   Но защо все пак го правя? Причините са комплексни, но аз ще се опитам да направя отговора прост. Първо – защото прекалено много хора през последните години започнаха да ме питат дали възприемам себе си като принадлежащ към някакъв вид елит. И второ, защото изпитвам остра потребност от разчистване на сметките с човечето вътре в мен, което би желало да се види облечено в… дрехите на краля, предполагам.