Проблемът на Сливенските минерални бани вероятно ще се повтори на Карандила...

   Нямах намерение и аз да пиша по текущия все още въпрос за бъдещето на ПП „Сините камъни“, тъй като нещата, общо взето, са ясни, т.е. направени са наобратно: преди да са отпаднали някакви територии от парка (като изгубили стойността, заради която да бъдат опазвани?), те се обявяват за селищни образувания, като се разчита, че институциите по веригата, щат-не щат, ще си затворят очите. И те го направиха, и всичко щеше да е наред, ако не бяха едни нахални хора, дето се интересуват кое как и защо. Провокацията за това писание дойде от разпространения в последните дни клип със собственика на Алпийския дом.

   Големият частен инвеститор е хубаво нещо, само дето все бяга по тъч линията и не ще да влезе в играта (тази, която очакваме от него) – осигурили сме му ние промишлени терени с всичките му комуникации, само да идва и да строи заводи, фабрики или поне цехчета, в които да се произвежда кое-що. Не ще. Иска парцели с бъдеще – на морето, в планината, край минералния извор. И тези общински съветници, управници от всякакъв калибър и късметлии случайници, които по един или друг начин са се сдобили с такива, ги държат с години и десетилетия, с надеждата, че големият инвеститор ще ги направи милионери за един ден.

   Ще дам само два от многото в нашата община примери за това, че частната собственост на места с обществена значимост, не води до развитие. А и двете места са с голям потенциал.

   Сливенските минерални бани

   Съществува един акт на княз Фердинанд от края на ХІХ век, с който той дарява Сливенските минерални бани на община Сливен за „вечни времена”. Тогава Сливенската община взема 300 хиляди лева заем от БНБ, за да преустройва и развива Минералните бани. Скоро освен в любимо място за лечение, хигиена и почивка, баните се превръщат „в един от най-големите източници на приходи в общинския бюджет“, пише Гочо Гочев в „История на Сливенските минерални бани...“ (2015 г.) ... Като ентусиазирана от очерталото се бляскаво бъдеще сливенка, преди двайсетина и кусур години, в първия мандат на кмета Лечков като да беше, се затирих специално до Народната библиотека в столицата и копирах Фердинандовия указ от „Държавен вестник“. Предоставих го на общинските ни ръководители, ама ми обясниха, че Законът за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти бил само за имотите, взети от граждани или пък срокът да си ги искаме вече е изпуснат и пр.

   И така, общината остана собственик само на сградата на централната баня, а съвсем наскоро придоби и земята под нея. И в един момент се оказа, че останалата уж държавна собственост, в голямата си част вече е частна. Дали има набити колчета, като на зелените площи пред бившия ресторант „Русалка“ (снимката е от 2019 г.) или няма, но най-атрактивните терени (като из лонгозната горичка, която вече е доста изтърбушена откъм дървета), са частни, придобити по един или друг начин, някои и след реституция, като привлекателния на времето остров на Тунджа с огромни дървета и посещаван плаж, на който се провеждаха многолюдни събори. Няма лошо, ако тези собственици бяха използвали парцелите си за благоустрояването на курорта и развитието му за благото на всички (защото и когато легловата база е била за над 1000 души, хората трудно са намирали места за лечение и почивка). Затова се зарадвахме като се чу, че някой е почнал да прави нещо –  ресторант „Русалка“ се реновира. Е, стана – сватбен салон ли, ресторант ли, вероятно няма да узная, след като около него се издигна крепостна стена (виж снимката). Как ли ще изглежда останалата поляна, ако и другите собственици издигнат такива стени. А тази поляна всъщност е част от някогашната зелена площ, започнала усилено да се оформя по времето на кмета Добри Бояджиев – да,  същия оня, Добри Кавака. Около банята тогава се създава красив парк от кестени, платани, бели брези, сребърни борове, смърчове, акации и много цветя. Назначени са вещи градинари, прокаран е специален водопровод за поливане. Залесяването почва със средства от дарение на варненския кмет Александър Василев, направено в знак на благодарност за излекуването му. А засега чакаме другите огради...

   Та, такова е понастоящем положението със селищното образувание „Сливенски минерални бани“.

   Без да е селищно образувание, натам върви и

   Карандила 

Николай Милчев 

  Това ли трябваше да видя в края на годината?

   Да видя как изчезнали от себе си и плюли върху всичко, което вчера са боготворели, хора ръкопляскат на Делян Пеевски и го избират за ново божество?

И Елена Йончева между тях. Вярно, малко си кривеше главата – да не я снима камерата, и ръкопляскаше с половин ентусиазъм, но беше там. Язък за барута и язък за надеждите. Така я харесвах и така ѝ вярвах. Мислех, че поне тя не е боклук.

Но парите позлатяват всичко – дори и боклука, дори най-дебелия и миризлив боклук.

   Това ли трябваше да видя в края на 2024 година? – Как Йордан Цонев – и той, е открил Новото начало и тръгва по пътя на светлото бъдеще на държавата?

   Слаба ракия се оказахме ние, българите. Слаба ракия сме били и по турско, и по царско време, слаба ракия и по време на комунизма, слаба ракия и сега.

   Оня ден слушах случайно речи на Тодор Живков. Умрях от срам. Не знам какъв държавник е бил, сигурно е бил някакъв държавник, но много често изявите му бяха за смях. Така беше и с голяма част от тогавашните партийни ръководители. Малцина имаха ум в главите си. Повечето бяха подмазвачи и глупаци.

И най-големият глупак винаги съм бил аз.