Доскоро преди избори чувахме с какво ще ни ощастливят бъдещите ни избраници. В Сливен например – с пречиствателна станция за питейната ни вода, още подобрения на ВиК-мрежата, че да спаднат загубите на вода поне под 90%, гладки улици в Речица и гладки тротоари в Сливен, ТЕЦ-а да не ни трови с токсично гориво и пр., и пр., отделно общонационалните щения за високи пенсии и заплати, по-евтин ток – кой каквото поиска. Не че ходя по предизборни събрания, но като че ли изчезнаха тези обещания. Сега само ни обещават да влязат в това заветно място – парламент. Ама и избирателят вече знае какво да очаква. Като моя приятел бай Иван.

   Пускам ви тук неговата история от новата ми книга „Десет (не толкова) смешни + десет (не толкова) тъжни разказа“:

Българинът бай Иван  

   В селото имаше един българин и му викаха бай Иван Циганина. Така го бяха прякоросали аверите му от града, където отиваше в петъчен ден да продава лук и марули, а през лятото и някой и друг корнишон.

   Преди години селото си беше като повечето села – българи, българки и малки българченца, тук-там по края някоя и друга циганска къща с цигани, циганки и малки циганченца. Постепенно българите се изселиха – кой в града, кой в още по-далечен град, че и в столицата, а по-напредничавите в чужбина. Комшиите на бай Иван кое тръгнаха с изселниците, кое измряха, а къщите им заеха нови, по-мургави хора – някои платиха по нещо на предишните собственици, някои просто се нанесоха. 

   Бай Иван нямаше нищо против новите си комшии, а и те го уважаваха. Само дето дворищата около него се оголиха. Първо изсякоха овошките, после и асмите. Бай Иван се почуди какви ли дърва за огрев излизат от тях, ама си затрая. Ширналите се поляни се заселиха от коне, кобили и малки конченца и животът закипя отново. Вярно, повече бяха женурята и децата, щото мъжете тръгнаха и те по печалбарство – сезонно уж, пък сезонът дълъг. Повечето от жените бяха кльощави, но виж, Гута, дъщерята на Лекото, сякаш беше взела и от тях каквото ѝ трябва, за да впечатли всеки мъж, пък дори и бай Иван. Мишо Лекото беше съученик на бай Иван и беше грамотен. Някога работеше в стопанството и имаше пенсия. Дъщеря му ходѝ почти до четвърти клас, ама отдавна беше забравила буквите, а двете ѝ момчета – Марио и Винченцо, още не бяха тръгнали на училище. Да, бяха на девет и десет години, но пет години по-рано Гута беше заминала с тях и мъжа си в Италия, да го види що работи и седя там доста време. Казваше, че децата уж били ходили в италианско училище и някой ден пак ще идат там да доучат. Сега Лекото гледаше внуците, а Гута повече навестяваше бай Иван, щото той комай беше вторият човек в селото с пенсия. А и в двора си отглеждаше зеленчуци. Сядаше на сянка и го гледаше как се щура край вадите – полива, прекопава, плеви. Надвечер ѝ откъсваше по нещо от лехите. В петък не идваше, щото бай Иван рано-рано вземаше – според сезона – или две кошници с марули и зелен лук, или кашон с корнишони, или чувалче с картофи и хващаше сутрешния рейс към града. Туй му беше и печалба, и развлечение. По едно време синът и снахата се научиха да го търсят на пазара, за да се снабдят с малко зарзават – ако идели с колата до село щяло да им излезе по-скъпо, отколкото да го купят, ама бай Иван ги отряза.