Връщам се доста назад, но връзка има.

   Преди десетилетия, когато с бай Върбан (така наричах колегата си в Котленския исторически музей, историкът Върбан Върбанов) деляхме стаичка в Галатанското училище (доста неуместно превърнато в изложбена зала на килими), седмици и месеци наред понякога прекарвахме работното си време в разговори, често на висок глас. През пролетта и ранното лято – времето на ученическите екскурзии, устата ме заболяваше от беседа след беседа, че на ден са минавали и до четирийсет групи. Но през зимата време за свободни приказки имаше и говореше повече той. Пишеше историята си на Котел (неиздадена, впрочем) и изпробваше върху мен различни тези, не винаги свързани само с котленското минало. Една от любимите му теми беше доколко Русия ни е навредила с Освобождението. Той разпалено и с много аргументи доказваше, че ако не е била тази война, след някое и друго десетилетие, България така или иначе щеше да получи автономия и то в демографските си граници. И тогава, и сега съм съгласна с това, но си давам сметка, че такова развитие на нещата би могло да се случи ако историята се движеше само от правителствата, пък били те и на Велики сили, ако се изключат желанията и настроенията на нацията, каквато е била тогава (и каквато е долу-горе сега). Как биха посрещнали ония събудени вече и замогнали се българи призива да изчакат едни 50 – 60 години, за да получат своя държава?

   Така или иначе, в историята „акò“ няма. Бай Върбан получи голямо наказание, за каквото минаваше изключването от Партията – зер, освен в музейната канцеларийка, той активно развиваше тезата си и в кръчмата.

   А връзката е, че тогава на боб зърно, а сега повече хора твърдят, че ако не беше историята ни точно такава, щеше да ни е по-добре. Събитията отпреди векове можем да преправяме някакси по-спокойно. Но виж, на последното общосветовно събитие, Втората голяма война, все още има живи свидетели и затова се хвърлят повече усилия. Първо обвинявахме цар Борис Трети, че ни включил на страната на Тристранния пакт. Иначе щели сме да бъдем победители. За да стане това, естествено, е следвало да влезем във войната доста по-рано, да преживеем истинска окупация, като съседките си Гърция и Югославия, да дадем доста повече жертви и „акò“ се бе наистина случило, днес щяхме да сме на страната на „лошите“, т.е. съзнателно избрали страната на тогавашния Съветски съюз, който вече не е победител, а окупатор. Такива ми ти объкващи работи, когато се опитваш да тълкуваш нещата според това какво е могло да бъде, ама не е станало...

   Впрочем никога не съм се интересувала особено от военна история, ама разчленяването на паметника в княжеската градина в столицата ми говори, че дереджето на нашите съюзници в Украйна хич не е добро.

Йорданка Раданчева