Тъкмо бай Петко свари ракията и излезе преправеният Закон за акцизите и данъчните складове. Хубава ракийка стана, но пък проблем голям се яви. Той се състоеше в това, че половината, че и повечето материал за нея беше от сливата на комшията Цвятко. Вярно, някои от клоните минаваха в бай Петковия двор, а пък тази година бяха провиснали до земята от едри, сочни и сладки сини сливи. Сливата си беше Цвяткова, но той ракия не вареше и всяка година бай Петко обираше плодовете, добавяше захар и почти половината извлек даваше на комшията. И двамата бяха доволни. Но законът постави бай Петко в затруднение – добър комшия беше Цвятко, защо да му създава главоболия с ракия, която не е варил той. Току виж отнесъл хиляда евро глоба и отиде приятелството им.

   – Няма какво да се прави, Пено – рече бай Петко на благоверната си. – Сами ще трябва да я изпиваме. Пък то бая ракия излезе, от миналогодишната половината стои – да не излезем и ние нарушители. Ще трябва да се постараем.

   – Е, щом се налага, Петко... – сговорчиво рече жена му. – Ей ги, доматите още стоят, пък и туршия доста направихме. Няма да е през ден, всеки ден ще си наливаме по малко и тя ще свърши.

   Да не помислите, че Петко и Пена заприличаха на анонимни алкохолици? Не – те бяха хора с тертип, обичаха да има атмосфера. Сложиха шарената покривка на масата под асмата, туриха глинените чашки и шарената чиния от битовия кът, на отворения прозорец обърнаха телевизора към масата и в хладните вечери не само ракията, но и песните по любимата им кабеларка сгряваха сърцата, та от време на време и танцуваха. Като се появи на екрана  поредната певица бай Петко току се провикваше, а булката му се кискаше ситно, щото хич не беше ревнива. И на кого пречеха, като дворовете на село са и големи, ама на... На третата вечер спря полицейската кола и полицайчето Енчо, дето е от тяхното село, миролюбиво им рече:

Картаген трябва да бъде разрушен

   „Carthago delenda est“ – с тези думи Катон Стари завършвал всичките си речи в Сената. За каквото и да говорел – вероятно най-често за земевладение, за износа на вино и зехтин – последните му думи били: „Освен това мисля, че Картаген трябва да се разруши“. Както сега в устата на наши политици е „Пеевски и Борисов трябва да са в затвора“. Както на по-силни от тях световни лидери е „Ние трябва да контролираме ...“ Не си мислете , че за двайсет и пет – трийсет века нещо се е променило. Войните винаги са за ресурси и търговски пътища. (Даже и оная, уж за хубавата Елена...)

         Ники Комедвенска не е неогласено име. Известна е най-вече като поетеса и любителите на поезията отдавна търсят нейните стихове, но тя пише и проза. Прописала в родния си град, вече е национално притежание, а я знаят и извън пределите на страната ни.

         Родена е като  Добринка Иванова Кирякова, на 24 август 1971 г. в Сливен. Учи в основното училище „Панайот Хитов" и в ПМГ „Добри Чинтулов“, завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий, а по-късно пак там и магистратура „Средновековна християнска култура“. Дълги години работи като редактор – в сайтовете „Откровения“, “ХуЛите“, в пловдивското издателство „Астарта“. Не е прекратила редакторската си дейност, но за седем години приема учителската тегоба – преподава български език и литература в Професионална гимназия по строителство и геодезия „Арх. Георги Козаров“ в Сливен. От юли тази година е уредник в къщата музей „Емилиян Станев“ във Велико Търново и живее в близкото село Градина.

         Първата ѝ книга – стихосбирката „Свят за лудите“, излиза през 2012 г. Следват „Педя душа“ (2014), „Кабинети за ближни“ (2016) и „Три молитви“ (2022). През 2015 г. издава детско-юношеския роман „За чудо и приказ“. Има (засега) и две книги с разкази – „Целият скапан свят“ (2018) и „Легенда за Градинчица” (2022).

         Ники Комедвенска е носителка на литературни награди за поезия, между които наградата на вестник „Ретро“ (2011), националната награда „Дамян Дамянов” (2014), наградата на СБП „Божидар Божилов“ за книгата „Три молитви“(2022), на Славейковата награда (2024) за стихотворението „Възкресение“ и др. Превеждана е на руски, на турски, сръбски, английски, че и на македонски език.

         Член е на Съюза на българските писатели.

         Казвала съм го на самата Ники, казвала съм го и пред други хора, че Сливен е благословен с най-добрите поетеси в българската литература – Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Валентина Радинска... В тази редица отдавна е и Ники Комедвенска. А една поетеса от този ранг винаги е повече от „жена, която пише стихове“. Тя е човек, през когото минава светът с цялото си многообразие, с живата и с неживата си природа и излиза обяснен – е, поне донякъде. И философите обясняват света, но в поезията е някак си по-разбираем. Той сам ли им се разкрива, или те имат търпението да го нищят нишка по нишка и да го разстилат пред нас – ето за това ми се ще да поговорим...

         – В този ред на мисли може би е необичаен първият ми въпрос, но нека те попитам – избраници благословени ли са тези с дарбата да творят поезия, или мнозина я носят, но не всеки има силата и упоритостта (а и възможността) да я развие. Т.е. важно ли е как коланиш даденото ти?

         – Важно е. И аз не го приемам като дарба, а като кръст. И като го осъзнаеш, се превръща едва ли не в бреме. Колкото растеш в това умение, толкова повече нараства и отговорността.

         – Искаш да кажеш, че колкото повече те четат, толкова по-трудно ти става?

         – Да, почваш да преценяваш какво трябва да кажеш, как да го кажеш... Прецизираш речника си.

         А колкото до въпроса ти – да, смятам, че всеки се ражда с някаква дарба. Забелязала съм например, че нито едно дете не пее фалшиво. Но важно е да усетиш дарбата си, за да можеш да я обгрижиш. Не я ли развиваш, тя застива и постепенно изчезва. Ако не цениш нещо, което ти е дадено, ти го вземат.