Слав Раданчев,

със спомените си за 24 май и за текстилното образование 

    Отчетохме и тазгодишния 24 май с „всенародни тържества“ – който разбрал, разбрал. Има обаче една категория хора, които винаги се чувстват по-различно на този ден – ако не за друго, заради хубавите спомени, свързани с него. Естествено, че са учителите. Не настоящите, част от които даже не излизат от домовете си, щото „не са задължени“. С най-голям трепет изкарват деня като че ли учителите–пенсионери. Никой не знае колко са, примерно в Сливен. Може би колкото настоящите учители, тъй като все още живо е поколението, което се пенсионира в по-ранна възраст – жените на 55, мъжете на 60. Или поне правят впечатление на по-многобройни, тъй като всички от тях, които могат да ходят, излизат из града. Низвъргнати от съсловието се чувстват онези, които вече са трудно подвижни. Един такъв учител гостува в неделната ни рубрика.

   Слав Раданчев е на 88 години. Първите две-три години от учителския си стаж не ги брои, тъй като ги изкарал из сливенските села, като повечето тогавашни млади учители. Следващите 36 години посветил на подготовката на най-необходимите на Сливен кадри – текстилците. А допреди трийсетина години, докато още учителствал, да си текстилец звучало почти гордо.

- Г-н Раданчев, докато седиш на терасата, представяш ли си празника?

- Представям си внушителните манифестации – все едно че ги виждам. Докато трибуната беше на площад „Хаджи Димитър“, мястото за изчакване на нашето училище беше около Клуцохорския мост. Казвам за изчакване, защото се чакаше по два-три часа докато ни дойде реда да минем пред трибуната. Трябваше да преминат всички училища, с всички ученици и учители, начело с духовата си музика, с песни – най-често химна на братята, като всички носеха портрети – десетки портрети на Кирил и Методий на първо място, но и на Георги Димитров, и на тогавашните партийни другари. Вееха се стотици знамена, разпъваха се лозунги, прославящи просветата, сред манифестиращите се движеха камиони с различни „инсталации“, както сега им казват. Като ни дойдеше реда, се изнизвахме по широката улица, през Дамарския мост и – към площада, после по цялата главна улица, почти до градинския мост. От двете страни хиляди граждани ни махат, ние им махаме, цветя се хвърлят – абе, еуфория. Гъмжило, не можеш да се движиш по улицата от хора. С още по-голямо нетърпение чакахме края на манифестацията, за да седнем с колегите в ресторанта край езерото в градската градина или другаде...