В навечерието на 3 декември – международния ден на хората с увреждания, реших да напиша няколко реда за нещата, които ме вълнуват и нещата, които ме карат да се възмущавам.
   Този ден е избран не случайно. На този ден целят свят трябва да поспре забързаното си ежедневие и да се замисли за тези, които имат някакво увреждане - сензорно или двигателно. Да се замисли за проблемите, които те срещат и как ние, здравите хора, можем да им помогнем да покажат пълните възможности на своя интелект и воля.
   Този ден е един в годината, един на 365 дни. Той не е достатъчен, за да могат да се решат проблемите, но в този ден можем да покажем почит и уважение към несломимата воля на хората с двигателен или сензорен дефицит.
   Ето кое ме възмущава. На всеки 3 декември... Много хора облечени във власт, се „сещат” за тези граждани на републиката. Само на тази дата, а в повечето време ги третират като най-ниската социална прослойка на обществото и дори ги обиждат с термина „паразити”. Хората с увреждания не желаят да бъдат консуматори на това общество, те желаят да имат работа, достойнство и да ги третират като равни. Това обаче е почти невъзможно, заради робуването на предразсъдаци и архитектурни бариери.