Изложба на Йордан Парушев в художествен музей  „Георги Велчев” -  Варна (9 юни – 7 юли 2010 г.)

   Сцената „Колелото на живота”, която видях в църквата „Рождество Христово” в Арбанаси, стана повод за появата на произведенията, представени в настоящата изложба. Изобразената сцена не е канонична, но се появява в немалко църкви по време на Възраждането.

   Колелото символизира живота и трансформациите му от раждането до смъртта, зодиите и сезоните – земни или човешки. Началото, възходът   и естествения завършек на живота. Пътят, по който всички ние  вървим.

   Нарекох изложбата си „Реконструкции”, в опит  за възстановка  на усещания, преживявания, настроения, утаили се в творческото ми  съзнание  и съпровождащи ме през годините. Това е повод работите, които представям в тази изложба, да са с кръгла форма, прилични на  изтъркулени отломки от Колелото на живота.

     Техниката  е  колаж.  Използвам  множество слоеве тънка    полупрозрачна  цветна хартия /не ползвам боя/,  която обработвам с  лепило и абразивни материали. 

Йордан Парушев

   Когато преди две години трябваше да замина за Дупница, за да се срещна с определения за нашето училище доброволец от Корпус на мира на САЩ и да го доведа за първото му двудневно посещение, бях буквално парализирана от милион страхове, които сега ми изглеждат невероятно смешни, дори нелепи. Страхувах се как ще стигна до другия край на България, като никога не бях пътувала в тази посока преди, как ще разговарям на английски, и то с човек, на когото това е родният език, като не го бях правила до тогава, как ще работя две години с някой, който можеше да бъде всякакъв човек, включително и необщителен, не особено ентусиазиран, неуспяващ  да се приспособи към средата и живота в България.

   Първата изненада дойде още при влизането на доброволците в залата. Държах здраво листа със снимката на Мат и се притеснявах дали ще го позная...На снимката изглеждаше доста сериозен, и определено по-голям, а към мен се приближи едно усмихнато момче, от което сякаш се излъчваше светлина. Първата ми реплика беше: „Ама ти си много млад, почти дете!”, на което той много авторитетно ми отговори, че е възрастен, на 26 години! Доста по-късно си дадох сметка, че съм започнала с „фал старт”, и може би дори съм го обидила, и за съжаление това нямаше да е за пръв и последен път през следващите две години. Помолих го и да не се смее на английския ми, а той съвсем сериозно ми отговори: „О, не! Аз ще се смея на твоя английски, ти ще се смееш на моя български, и двамата ще се забавляваме!”