Общественият съвет за Стария бряст утвърди техническо задание за обемно-пространствено решение на площада при Стария бряст. От изключително значение е постигането на максимален синтез с природните дадености – задължително условие е съхраняването на част от кореновите издънки и от изсъхналия ствол на Стария бряст

   Техническо здание за обемно-пространствено решение на площада при Стария бряст беше обсъдено и прието на третото заседание на обществения съвет за Стария бряст, проведено в сливенската зала „Май“. Точка първа в дневния ред на заседанието бе приемането на Правила за работата на обществения съвет с председател заместник кметът Пепа Чиликова.

   Проектостатута на техническото задание бе представен от художника Илиян Урумов, председател на представителството на СБХ в Сливен. Шест седмици работната група, излъчена от обществения съвет, е работила над него, издирвайки множество статути от такъв тип в страната, за да избере най-удачния за Сливен вариант. В заседанията ѝ, под председателството на заместник кмета Пепа Чиликова, участват арх. Петко Любенов, инж. Атанас Кънев, художниците Илиян Урумов и Кунчо Кунчев, Стефан Стефанов, общественик и председател на фондация „Старият бряст“, директорът на регионалния исторически музей д-р Николай Сираков. След направените проучвания и консултации и с екоексперти в лицето на ландшафтния архитект Емилия Кючукова, работната група се обединява около идеята да се проведе открит конкурс с максимално широко участие, за изработване на обемно-пространствено решение за площада при Стария бряст. На авторите, участващи в конкурса, се дава максимална свобода, като основната задача е да се запази символното за Сливен значение на Стария бряст. Конкурсът ще има награден фонд 10 000 лева. Ще се присъдят първа, втора и трета награда, а представените от авторите идейни макети и чертежи ще останат на разположение на община Сливен.

    На 6 март е починал Димитър Карапчански - човек и шахматист, с който Сливен се гордееше.

    Светла му памет! 

   Публикувам тук интервюто с него от книгата "Сливналии".

               Йорданка Раданчева

    Димитър Карапчански е роден на 30 април 1947 г. По бащина линия произхожда от стар сливенски род. През 1965 г. завършва сливенската гимназия „Добри Чинтулов“, а през 1974 г. – Висшия институт по архитектура и строителство в София, както и Висшия институт за физкултура (ВИФ). Започва работа като проектант в столицата, но през 1976 г. се връща в Сливен. Завежда Отдела за капитално строителство към Комитета за младежта и спорта (по-късно към Българския съюз за физкултура и спорт). Отговаря за строителството на спортни и други обекти. По-късно работи на различни длъжности в „Марица-Изток“. В началото на 1990 г., когато в Сливен са създадени пет районни кметства, е назначен за районен кмет на ІІ кметство.

   Едновременно (и много преди разнообразните си професионални ангажименти като строителен инженер) Карапчански е отдаден на голямата си страст – шахмата. На него посвещава години труд като състезател по практически и кореспондентен шах, като шахматен треньор. Той е международен майстор, олимпийски вицешампион с българския отбор от VІІ олимпиада по кореспондентен шах, завършила през 1975 г., републикански шампион по кореспондентен шах в първенството на България, приключило през 1981 г., шампион в Открития международен шампионат на страната за мъже през 1986 г., победител в още много турнири, един от основателите на Българската федерация по кореспондентен шах. Най-изявеният сливенски шахматист и днес поддържа в дома си шах клуба „ММ инж. Д. Карапчански”.

   В началото на 50-те години на ХХ век „Клуцохор” все още носи духа на възрожденския Сливен – с чардаклиите къщи, със сенчести калдаръмени дворове, зашумени от орехи, сливи, люляк и смокини, с големи двукрили порти във високите огради и комшулуци на три страни. Рай за рояка дребни деца, промушващи се от двор в двор, пристан за възрастните след уморителния ден – с мириса на постна манджа, но затова пък със сладки съседски приказки и напръстник ракия, изстудена в дълбоката изба. Приказките слизат сами от Бармука или се спускат чак отсреща, от виолетовите в здрача Сини камъни, и разказват обикновено за хайдути, войводи, четници и революционери, но не някакви от книгите, а от през три къщи, където още живее някоя 80-годишна тяхна издънка.

   „Хайде, мести, татко!” – малкият размахва боси крака под кухненската маса, картоненото шахматно поле се друса, а това ядосва банковия инспектор Здравко Карапчански дори повече от патовата ситуация, в която го е поставил 5-годишният му син. Съгласи се на една бърза заради умолителния поглед на Митко, хванал картонената кутия, очакващ го през целия ден за вечерната партия шах. Играта обаче не се оказа от 5-минутните, хлапето направи няколко неочаквани хода, които поради разсеяност или недооценяване не можа да предвиди, и сега, изправен пред неминуемата загуба, се чудеше кое го дразни повече – друсането, възторжения поглед на дребосъка, усетил победата си, фактът, че менторският тон вече няма да е много на мястото си, или просто това, че е гладен. „Добре, предавам се”, отронва и подава ръка на невръстния си партньор.

   Митко само това и чака. Скача от стола и полита на крилете на първата си победа. Тази вечер не му тежи загуба, няма плач. Припва да търси приятелите си, изплъзнали се от бабешкия надзор към каваците покрай Асеновската река, които отдавна вече залягат в сенките, в играта на жоменица, а сладкият вечерен въздух сякаш го носи и нозете му не сещат земята. Да, победата е много по-хубаво нещо от загубата, вече го е осъзнал. А баща му слиза на масата под асмата, където го чака вечерната почивка, и му е хем малко чоглаво, хем горделиво-приповдигнато. 

   – Г-н Карапчански, нека все пак започнем оттам – кой и кога Ви научи да играете шах?

   – С шаха се запознах през 1951 г. Моят баща ми купи игра. От едната страна на картоненото табло беше „Не се сърди човече”, а от другата – шах. Татко започна да ми обяснява какви са тези фигури, как се нареждат, как се придвижват по шахматното поле.

   – Коя от двете игри Ви беше по-интересна?