Навигация
Право на избор
Посетители в сайта
В момента има 23 посетители в сайта
Животът - шарена сол
(Размисли за новата книга на Йорданка Раданчева)
Валентина Димитрова
Талантът не е само божа дарба, но и отговорност, и воля за творчество – нещо, което забелязваме у Йорданка Раданчева от много години.
Навсякъде в своите произведения писателката е движена от едно любопитство към хората. За нея всеки човек крие един безкраен свят.
Пред нашите погледи е новата ѝ книга „Десет (не толкова) смешни+десет (не толкова) тъжни разказа“. Тя е доказателство, че обича хората даже когато вижда у тях злото и грозното, когато изобразява тъмното невежество, унизяващата човешка алчност и душевна тъпота. И макар че чувства остро и болезнено уродливото и пошлото в живота, макар че преживява болно всяко посегателство върху красивото, нейните присъди никога не са категорични и надменни.
Разказите на Раданчева, макар и кратки, съдържат много материал за размишления относно философията на човешката активност и на морала и я представят повече като социален автор, свързан с обществената проблематика, с нравствените и етичните проблеми на нашето обществено развитие.
Всичко казано дотук изглежда скучно без дарбата и усета ѝ да долови със своите остри сетива комичното в живота и у всеки човек. Буди литературните рефлекси на сатирика, за да ги материализира в значима художествена образност, на която биха завидели много съвременни писатели-сатирици. Само че тази наша сатиричка превръща комичното не в сарказъм, т.е., в гневна, наранителна смешка, а в благороден хумор и фина интелектуална ирония.
Твърде пресилено ще ви се стори сигур, но не знам защо, сетих се за Виктор Юго и неговите думи за издевателствата след Априлското въстание: „убиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетели този факт? Един свидетел, целият свят. Виждат ли го правителствата? Не“
Сетих се вероятно, защото схемата е същата. Случва се нещо пред очите на целия град Сливен, надават писъци отделни граждани, а институциите, които би следвало да забележат случващото се, досега поне не са дали сигнал, че го забелязват.
Да, думата е за продължаващите дейности по сградата на Сливенската митрополия (за изсечените дървета в двора няма да споменавам), защитена като архитектурно-строителен обект под № 137 в Регистъра на паметниците на културата в Община Сливен. Знам, че поне двама архитекти са подали сигнал за незаконните действия по този паметник до НИНКН (под тази непроизносима абревиатура се крие Национален институт за недвижимото културно наследство) и до още отговорни по подобни казуси институции. Пускам тук написаното от арх. Петко Любенов като коментар към граждански сигнал на Христо Батинков във Фуйсбук.
Нека да внеса малко яснота в ситуацията.
Сградата е единична недвижима културна ценност (ЕНКЦ) от местно значение. Проектирана е от големия наш архитект Захари Илиев, получил своето образование в архитектурната школа "BAUHAUS, която се е базирала в гр. Десау - Германия.
Основател на школата е големият немски архитект Валтер Гропиус и в нея са били привлечени най-изявените архитекти на Европа по това време – 20-те години на миналия век до 1933г., когато заради настъпването на фашизма школата се премества в СССР.
Захари Илиев е бил близък роднина на тогавашния Сливенски митрополит и е бил изпратен да учи в Германия, в тази най-модерна и напредничава с идеите си школа със средства на Сливенската митрополия. Учи в гр. Десау - Германия в периода 1923-1927г.
Проектът за сграда на Сливенска митрополия му е поръчан от настоятелството и строежът се осъществява в периода от 1933-1939 г. Сливенският митрополит умира 4 месеца преди да бъде окончателно завършена тази прекрасна сграда, безспорен шедьовър на българския архитектурен модернизъм и своеобразен връх в творчеството на арх.Захари Илиев.
Днешните строителни вмешателства по сградата представляват акт на вандализъм.
В употреба се вкарва твърдението, че „на хората това им харесва“.
Още статии ...
Око да види
Невчесана хроника
-
* Кои кандидат депутати са по-честни - тези, които купуват гласове, или тези, които дават обещания?