Навигация
Право на избор
Посетители в сайта
В момента има 23 посетители в сайта
Ликия, „страната Лукка“, както е известна в хититските документи от второто хилядолетие пр. Хр., е обхващала територия в югозападна Мала Азия, т.е. днешните турски вилаети Анталия, Мугла и Бурдур. Останала е в световната история най-вече с многобройните, изсечени в скалите гробници и огромни каменни саркофази, издигнати на високи стълбове, а също и с оставените надписи по тези гробни съоръжения с азбучно писмо, сходно с гръцкото. Болшинството от надписите и паметниците на погребалната култура са от V–ІV в. пр. Хр., по което време Ликия е част от Персийската империя на Ахеменидите, но местните сатрапи управляват като самостоятелни владетели – династи.
Скалните гробници и саркофазите са струпани около днешните градове Лимира и Мира, в античните Ксантос и Летоон, но ние посещаваме може би най-достъпните – тези в скалите над Фетие, който е потроен върху античния Телмесос. Малко се знае за ликийците, но е ясно поне това, че за тях смъртта е ново начало. Убедени, че митично крилато същество отнася духовете им в задгробния живот, те се стремели гробниците им да бъдат възможно най-високо в скалите и да са най-близо по форма до домовете им. Релефите в скалния масив наподобяват фасадите на някогашните къщи и храмове. Разбира се, както къщите, така и гробниците се делят на по-бедни и по-богати. Най-високо над града на живите и най-голяма е гробницата на сатрапа Аминта, под нея има и по-големи, и малки. В по-големите се вижда ложе за поне трима човека, разбира се и за гробни дарове. В миналото гробниците са били затворени, но отдавна зеят, тъй като са ограбени още в древността и доограбени от англичаните. Но дори и празни, гробниците на Ликия заслужават да им хвърлите един поглед.
Доскоро преди избори чувахме с какво ще ни ощастливят бъдещите ни избраници. В Сливен например – с пречиствателна станция за питейната ни вода, още подобрения на ВиК-мрежата, че да спаднат загубите на вода поне под 90%, гладки улици в Речица и гладки тротоари в Сливен, ТЕЦ-а да не ни трови с токсично гориво и пр., и пр., отделно общонационалните щения за високи пенсии и заплати, по-евтин ток – кой каквото поиска. Не че ходя по предизборни събрания, но като че ли изчезнаха тези обещания. Сега само ни обещават да влязат в това заветно място – парламент. Ама и избирателят вече знае какво да очаква. Като моя приятел бай Иван.
Пускам ви тук неговата история от новата ми книга „Десет (не толкова) смешни + десет (не толкова) тъжни разказа“:
Българинът бай Иван
В селото имаше един българин и му викаха бай Иван Циганина. Така го бяха прякоросали аверите му от града, където отиваше в петъчен ден да продава лук и марули, а през лятото и някой и друг корнишон.
Преди години селото си беше като повечето села – българи, българки и малки българченца, тук-там по края някоя и друга циганска къща с цигани, циганки и малки циганченца. Постепенно българите се изселиха – кой в града, кой в още по-далечен град, че и в столицата, а по-напредничавите в чужбина. Комшиите на бай Иван кое тръгнаха с изселниците, кое измряха, а къщите им заеха нови, по-мургави хора – някои платиха по нещо на предишните собственици, някои просто се нанесоха.
Бай Иван нямаше нищо против новите си комшии, а и те го уважаваха. Само дето дворищата около него се оголиха. Първо изсякоха овошките, после и асмите. Бай Иван се почуди какви ли дърва за огрев излизат от тях, ама си затрая. Ширналите се поляни се заселиха от коне, кобили и малки конченца и животът закипя отново. Вярно, повече бяха женурята и децата, щото мъжете тръгнаха и те по печалбарство – сезонно уж, пък сезонът дълъг. Повечето от жените бяха кльощави, но виж, Гута, дъщерята на Лекото, сякаш беше взела и от тях каквото ѝ трябва, за да впечатли всеки мъж, пък дори и бай Иван. Мишо Лекото беше съученик на бай Иван и беше грамотен. Някога работеше в стопанството и имаше пенсия. Дъщеря му ходѝ почти до четвърти клас, ама отдавна беше забравила буквите, а двете ѝ момчета – Марио и Винченцо, още не бяха тръгнали на училище. Да, бяха на девет и десет години, но пет години по-рано Гута беше заминала с тях и мъжа си в Италия, да го види що работи и седя там доста време. Казваше, че децата уж били ходили в италианско училище и някой ден пак ще идат там да доучат. Сега Лекото гледаше внуците, а Гута повече навестяваше бай Иван, щото той комай беше вторият човек в селото с пенсия. А и в двора си отглеждаше зеленчуци. Сядаше на сянка и го гледаше как се щура край вадите – полива, прекопава, плеви. Надвечер ѝ откъсваше по нещо от лехите. В петък не идваше, щото бай Иван рано-рано вземаше – според сезона – или две кошници с марули и зелен лук, или кашон с корнишони, или чувалче с картофи и хващаше сутрешния рейс към града. Туй му беше и печалба, и развлечение. По едно време синът и снахата се научиха да го търсят на пазара, за да се снабдят с малко зарзават – ако идели с колата до село щяло да им излезе по-скъпо, отколкото да го купят, ама бай Иван ги отряза.
21 октомври /понеделник/
16.00 ч., Регионална библиотека "Сава Доброплодни": "Бележити възрожденци от Сливенския край" – изложба портрети от художника Петър Станимиров
17.00 ч., Регионален исторически музей "Д-р Симеон Табаков":Откриване на юбилейна изложба "190 години от началото на текстилната индустрия на Балканите"
22 октомври /вторник/
11.00 ч., къща "Миркович":Награждаване на участниците в Традиционния ученически конкурс
за рисунка "Аз и моят град", посветен на 190 години текстилна индустрия
18.30 ч., зала "Сливен": "Урок по рок" – с участието на Наско Пенев и Славчо Николов от рок-група "БТР". Вход за ученици – с пропуски.
Още статии ...
- Кръстьо Йорданов е носителят на наградата „Д-р Иван Селимински“
- Мандрица и Долно Луково – светло минало, неясно бъдеще
- Наградата „Милосърдие“ за 2024 г. е за д-р Таня Праматарова
- Актрисата Йорданка Стефанова е тазгодишният носител на наградата „Добри Чинтулов“
- Община Сливен подновява безплатните тренировки по плуване за деца
Око да види
Невчесана хроника
-
* Кои кандидат депутати са по-честни - тези, които купуват гласове, или тези, които дават обещания?