Това е петата ми поред книга. Реших и я издадох малко неочаквано и за мен. Просто имаше хора, които ми казаха да го направя.   Разказът, който избрах да представя тук е писан през 2018 г., след като Конституционният съд спря ратификацията на Истанбулската конвенция. Та, оттам идва и заглавието...

        Йорданка Раданчева

КАК КОНСТИТУЦИОННИЯТ СЪД ПРЕЦАКА ИВАН ВЪРТОГЛЕВ-ДЖЕНДЪРА

   Учителят Иван Въртоглев тръшна дневника и въздъхна. Изкара и тая учебна година, но като че ли нямаше сили за повече. Опротивяха му и надувките, че работи в елитна гимназия, и събирането на ученически бисери от литературните съчинения, както и пробутването им на медиите под псевдоним, а пък колежките си едвам дишаше. Ей я Папукчийска. Акрани са, а тя ще се пенсионира. Навършила 61 години, 2 месеца и 3 дни. И той ги навърши, дори 61 години, 2 месеца и 5 дни. Да, ама ще трябва да работи още три години... Дори не му се мислеше как след все по-кратката ваканция пак ще вземе този омразен дневник, ще тръгне по коридора и ще влезе в клас, за да чуе дюдюкания и подигравки.

   Папукчийска нахлу ухилена до ушите, тръсна на масата кутия бонбони и две шишета швепс и – „Заповядайте, колеги, черпете се за мое здраве, че догодина ме няма тука!“ ... „Да пукнеш, дано“, благослови я наум Въртоглев и с два пръста взе бонбонче. А на глас рече: „То и аз навърших толкова, ама на – има да се въртоглавя още три години.“ „Ами да си се родил жена“ – още по-нагло му се ухили Папучката. 

   Въртоглев се замисли. Вярно, едно време майка му все разправяше, че го чакали за момиче – сладко ѝ се ядяло, коремът ѝ не знам си какъв бил... Може би затова на снимките до тригодишна възраст е с рокличка. После, в училище, другите момчета, освен по-лошите обиди, най-често му викаха женчо – ама и си бяха прави, щото все му се случваше да хленчи за нещо. Да не говорим пък в казармата – това беше най-кошмарния период от живота му. То остави тормоза и обидите, шамарите от ротния, ами и онова в тоалетната... Все пак, като си спомняше яките ръчища на стария войник Грую, някаква топлинка минаваше и сега през тялото му – не, не беше това най-лошият спомен. По-лошо беше сетне разочарованието на баща му, който си беше наумил да го прави инженер. И докрай не можа да приеме избора му. „Какво е това Българска филология, бе джанъм, това е като за жена“, мърмореше години наред. И наистина после, за трийсет и пет години в това училище, колежките му така и не го приеха за мъж. Даже по едно време взеха да се събличат пред него. Не че нещо му ставаше – ни от колежките, ни от жена му. Е, имаше време, когато туй-онуй с нея, ама сега като се замисли, тя някак си го насилваше.

   Вечерта, докато слушаше по телевизора дърленето между защитници на човешките права и депутати, които се обявяваха против Истанбулската конвенция, Иван Въртоглев осъзна: Цял живот е бил подтискан. Та той си е една нежна женска душа, по погрешка влязла в тялото на мъж. Затова така го нараняват всекидневните натяквания на жена му, че няма кой да свърши мъжката работа вкъщи, че повечето му колежки печелят къде-къде повече от него, щото си вземат и допълнителна работа, че мъжките си задължения в леглото не е изпълнявал от години... Да, далеч по-комфортно му е като жена.