Тя се казва Цвете. Не Цветелина или Цветанка, а просто Цвете. Родителите ѝ я кръстили така, а после, как им е хрумнало (вероятно увлечени от лозунга „Българската нация – нация техническа!“), поискали да я направят инженер. И я направили, де. Цвете станала инженер, но очите ѝ били все в многоцветието на света, на сцената, на цирка. И не просто гледала натам, а и действала. Като ученичка в сериозния Техникум по електроника (нали от такова училище обикновено се тръгва към инженерството) решила, че тя пък иска да е укротителка на тигри. И се потрудила да се свърже с хора от Софийския цирк, които явно са я приели много сериозно, щом обещали да ѝ изпишат тигри от странство, но след като си направела програмата с тях, трябвало да подпише договор за пет години. (Тогава хищниците все още бяха основна атракция в цирковете, но и тогава, и сега, са скъпа работа. И да не помислите, че бъдещата звероукротителка е смятала да респектира животните с бой? Не – имала си програма „со кротце и со благо“, с която да постигне световен успех.) От тази работа я възвърнал Янко. Този Янко е настоящият ѝ съпруг Янко Янев, с когото са заедно от първи курс на техникума, вече петдесет години. Не можала да се откаже от него и да тръгне по света. Макар че си мислела и за журналистика, продължили заедно към инженерството, като отказала и възможността да следва електроника в Полша. Междувременно им се родили три деца.

   Също междувременно, Цвете била непрестанно заета с културно-масова работа, както ѝ казвахме тогава. За един студентски фестивал в Москва студентите от МЕИ (Техническия университет, ако някой не се сеща) решили да се представят с куклена постановка и по тази причина Цвете се сближила пък с хора от тогавашния ВИТИЗ (НАТФИЗ), които им помогнали. А нашата инженерка най-сетне си намерила мястото в многоцветния свят на театъра.

   Днес Цвете Янева е председател на Управителния съвет на сдружение с нестопанска цел, чиято основна задача е да прави театър – „Театър Цвете“.

   – Името дойде спонтанно – разказва тя. – Когато започнах да уча режисура за куклен театър във ВИТИЗ, бях доста по-голяма от колегите си и някак си на мен се падна да ги организирам. Изнасяхме представления тук и там, печелехме пари, после им разпределях печалбата... Една колежка актриса трябваше да кандидатства по проект за работа в САЩ и в документите се изискваше да попълни къде е работила дотогава. И тя – къде-къде – в театър „Цвете“. И така остана. 

    Малко встрани от общественото внимание, при спазване на мерките за безопасност по време на епидемичната обстановка, се проведе тазгодишното тържество за връчване наградите на Община Сливен за празника на града Димитровден. Носителите им, лишени от по-широка публика, заслужават да ги споменем още веднъж. 

   Право да си кажа, този манастир не ми хареса. И разбирам защо гърците идват у нас на поклоннически туризъм – повечето от техните манастири са точно такива – новички, чисти, изписани, подредени... Но няма я атмосферата на възрожденските манастири, оная мистика и обаяние, които се усещат дори от невярващите.

   Та така – манастирът „Свети Пантелеймон“ на пътя между Пампорово и Смолян, е може би най-новият български манастир. (Ако има по-нов, обадете се.) Но е доста популярен и посещаван, от българи и чужденци, т.е. почти всички, които отсядат в близкото Пампорово, но и не само. Мнозина идват тук с мъката си, понеже се е разнесла мълва, че основателката на манастира и настояща игумения Анастасия има лечителски умения. Макар че самата тя казва: „Нищо не умея аз, а Господ“, съдбата ѝ я прави достатъчно интересна жена. Родена като мюсюлманката Асие, родила четири деца в два брака, работила като електроженистка и бригадирка в строително-монтажен комбинат, след мистично изживяване (или сън) тя приема християнството. Станала Христина, два пъти посетила Божи гроб и там получила просветление, а може би заръка, да съгради манастир. Земята в красивото място край пътя дарил Георги Палагачев от Смолян (брат Георги, както го познават местните). След многобройни обиколки в България и чужбина, за събиране на средства, послушницата сестра Христина успява да построи манастира, който вече е с три църкви – „Св. вмчк Пантелеймон“, „Св. св.Козма и Дамян“ и „Св. Ксения Петербургска“. Има аязмо, крило за гости, кухня с трапезария. Всичко това Христина постига за двайсетина години, и всичко е дарено на Пловдивската митрополия. Ответната реакция е, че послужницата е призната за достойна да приеме монашеството и ръководството на манастира, вече като Анастасия. 

   Замина в отвъдното Мишо Тенев – сливналия и приятел. Светъл да е пътят му.

   Ако искате да си припомните интервюто с него, правено преди десет години за този сайт, може да изпишете името  - Михаил Тенев - в търсачката и да отворите четвъртия поред материал, под рубриката "Неделен гост". По него време Мишо все още таеше надежда, че някой ще го подкрепи в родолюбивите му усилия.

    Копираме тук и линк към предаването „Забравеният Сливен“ отпреди седем години, в което Мишо беше гост. Ако имате търпение, изгледайте го. Повече за него не можахме да направим...

   https://www.youtube.com/watch?v=U1kxKzfUuHc&feature=youtu.be