Навигация
Право на избор
Посетители в сайта
В момента има 27 посетители в сайта
Мнения

Почина Камен Чанев – съгражданинът ни, който утвърждаваше българската певческа слава по света. Преди да ни го отнеме коварният вирус, той успя да изпълни една от мечтите си – да изпее „Отело“. Трудно произведение, изискващо певци с високо майсторство. Само преди двайсет дни Старозагорската опера представи с голям успех операта, с Камен Чанев в ролята на Отело и неговата спътница Таня Иванова, в ролята на Дездемона. Поредният бисер в огърлицата на изпълненията на Камен, предизвикващи аплаузи по световните сцени. Поклон!
Публикувам тук интервюто, направено с Камен Чанев през месец април тази година, за подготвяната втора книга „Сливналии“.
Камен Чанев е роден на 27 август 1964 г. в Сливен. Завършва гимназията с преподаване на западни езици „Захари Стоянов“ в родния си град, а през 1991 г. – и Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. През 1992 г. постъпва в Музикалната академия „Борис Христов“ в Рим. Две години по-късно, през 1994 г., печели Международния конкурс „Юси Бьорлинг“ в Швеция.
Оперният дебют на Камен Чанев е на сцената на Софийската опера и балет като Херцогът на Мантуа в „Риголето“. Оттам насетне следват изявите му в основния теноров репертоар в България и на големите оперни сцени в Европа, Азия и САЩ. Пътят му минава през Пражката опера в Чехия, Националната опера на Унгария в Будапеща, Виенската Щатсопера, „Арена ди Верона“, „Театро Ла Фениче“ във Венеция, Берлинската Дойче опера, „Театро Лицео“ в Барселона, Римската опера, Вашингтонската опера и още световни оперни театри.
Камен Чанев е носител на международни награди, както и на наградата на Бургаските музикални празници „Емил Чакъров“ за 2018 г. Той е почетен гражданин на Сливен.
Неприятната ситуация с всеобщата, почти световна карантина през пролетта на 2020 г., наложена във връзка с вирусно заболяване, може би пък благоприятства успешната ми връзка – индиректна, разбира се, с помощта на съвременните комуникационни средства – с Камен Чанев. Тази принудителна уседналост, която го заварва не в жилището му във Виена, а в старозагорския апартамент на неговата спътница в живота, оперната прима Таня Иванова, му дава и малко повече време за дълги разговори. Ако не бяха възбраните, Камен Чанев трябваше да е в Рига, за постановка на „Турандот”, след което да отлети за Япония, за голям концерт с Александрина Пендачанска.
„Най-успешният български тенор с международна кариера” – така го определят специалисти и журналисти, които отблизо следят неговия път. Почти всяка седмица той лети към различна точка от земното кълбо, стъпва на различни оперни сцени, изпълнява повечето от най-известните тенорови партии. И може да се каже непоколебимо, че след Стефан Македонски, Сливен не е излъчвал толкова известен оперен изпълнител, при това Чанев със сигурност е доста по известен по света от именития си предшественик. Но като повечето успели хора, е лесен събеседник – вероятно заради чувството му за хумор и дори самоирония към определени моменти от неговото професионално израстване.
– Г-н Чанев, няма как да не сте наследили дарбата си от някого – разкажете, ако обичате, за хората в рода Ви, които са пеели или все още пеят добре, които владеят този особен вид инструмент – човешкият глас.
– Не, нямам в рода си певци и музиканти. Случайно станах певец.
– Може би предшествениците Ви просто не са имали възможност да развият тази си даденост?
– Не знам, не мога да говоря за някаква наследственост.
– Но как тогава започнахте да се занимавате с пеене?
– Майка ми, Димка Чанева, беше литераторка, учителка по литература, даже като ученик в Първо основно училище, ми беше директорка. Беше интелигентна жена и тя основно ме е подбутвала да се занимавам с различни дейности. Например като съвсем малък, едва проходил, започнах да плувам, а малко след това тръгнах и да пея в хора на Методий Григоров.
Тя се казва Цвете. Не Цветелина или Цветанка, а просто Цвете. Родителите ѝ я кръстили така, а после, как им е хрумнало (вероятно увлечени от лозунга „Българската нация – нация техническа!“), поискали да я направят инженер. И я направили, де. Цвете станала инженер, но очите ѝ били все в многоцветието на света, на сцената, на цирка. И не просто гледала натам, а и действала. Като ученичка в сериозния Техникум по електроника (нали от такова училище обикновено се тръгва към инженерството) решила, че тя пък иска да е укротителка на тигри. И се потрудила да се свърже с хора от Софийския цирк, които явно са я приели много сериозно, щом обещали да ѝ изпишат тигри от странство, но след като си направела програмата с тях, трябвало да подпише договор за пет години. (Тогава хищниците все още бяха основна атракция в цирковете, но и тогава, и сега, са скъпа работа. И да не помислите, че бъдещата звероукротителка е смятала да респектира животните с бой? Не – имала си програма „со кротце и со благо“, с която да постигне световен успех.) От тази работа я възвърнал Янко. Този Янко е настоящият ѝ съпруг Янко Янев, с когото са заедно от първи курс на техникума, вече петдесет години. Не можала да се откаже от него и да тръгне по света. Макар че си мислела и за журналистика, продължили заедно към инженерството, като отказала и възможността да следва електроника в Полша. Междувременно им се родили три деца.
Също междувременно, Цвете била непрестанно заета с културно-масова работа, както ѝ казвахме тогава. За един студентски фестивал в Москва студентите от МЕИ (Техническия университет, ако някой не се сеща) решили да се представят с куклена постановка и по тази причина Цвете се сближила пък с хора от тогавашния ВИТИЗ (НАТФИЗ), които им помогнали. А нашата инженерка най-сетне си намерила мястото в многоцветния свят на театъра.
Днес Цвете Янева е председател на Управителния съвет на сдружение с нестопанска цел, чиято основна задача е да прави театър – „Театър Цвете“.
– Името дойде спонтанно – разказва тя. – Когато започнах да уча режисура за куклен театър във ВИТИЗ, бях доста по-голяма от колегите си и някак си на мен се падна да ги организирам. Изнасяхме представления тук и там, печелехме пари, после им разпределях печалбата... Една колежка актриса трябваше да кандидатства по проект за работа в САЩ и в документите се изискваше да попълни къде е работила дотогава. И тя – къде-къде – в театър „Цвете“. И така остана.

Малко встрани от общественото внимание, при спазване на мерките за безопасност по време на епидемичната обстановка, се проведе тазгодишното тържество за връчване наградите на Община Сливен за празника на града Димитровден. Носителите им, лишени от по-широка публика, заслужават да ги споменем още веднъж.
Право да си кажа, този манастир не ми хареса. И разбирам защо гърците идват у нас на поклоннически туризъм – повечето от техните манастири са точно такива – новички, чисти, изписани, подредени... Но няма я атмосферата на възрожденските манастири, оная мистика и обаяние, които се усещат дори от невярващите.
Та така – манастирът „Свети Пантелеймон“ на пътя между Пампорово и Смолян, е може би най-новият български манастир. (Ако има по-нов, обадете се.) Но е доста популярен и посещаван, от българи и чужденци, т.е. почти всички, които отсядат в близкото Пампорово, но и не само. Мнозина идват тук с мъката си, понеже се е разнесла мълва, че основателката на манастира и настояща игумения Анастасия има лечителски умения. Макар че самата тя казва: „Нищо не умея аз, а Господ“, съдбата ѝ я прави достатъчно интересна жена. Родена като мюсюлманката Асие, родила четири деца в два брака, работила като електроженистка и бригадирка в строително-монтажен комбинат, след мистично изживяване (или сън) тя приема християнството. Станала Христина, два пъти посетила Божи гроб и там получила просветление, а може би заръка, да съгради манастир. Земята в красивото място край пътя дарил Георги Палагачев от Смолян (брат Георги, както го познават местните). След многобройни обиколки в България и чужбина, за събиране на средства, послушницата сестра Христина успява да построи манастира, който вече е с три църкви – „Св. вмчк Пантелеймон“, „Св. св.Козма и Дамян“ и „Св. Ксения Петербургска“. Има аязмо, крило за гости, кухня с трапезария. Всичко това Христина постига за двайсетина години, и всичко е дарено на Пловдивската митрополия. Ответната реакция е, че послужницата е призната за достойна да приеме монашеството и ръководството на манастира, вече като Анастасия.

Замина в отвъдното Мишо Тенев – сливналия и приятел. Светъл да е пътят му.
Ако искате да си припомните интервюто с него, правено преди десет години за този сайт, може да изпишете името - Михаил Тенев - в търсачката и да отворите четвъртия поред материал, под рубриката "Неделен гост". По него време Мишо все още таеше надежда, че някой ще го подкрепи в родолюбивите му усилия.
Копираме тук и линк към предаването „Забравеният Сливен“ отпреди седем години, в което Мишо беше гост. Ако имате търпение, изгледайте го. Повече за него не можахме да направим...
https://www.youtube.com/watch?v=U1kxKzfUuHc&feature=youtu.be
Още статии ...
Подкатегории
-
Общество
- Брой статии:
- 222
-
Бизнес
- Брой статии:
- 107
-
Култура
- Брой статии:
- 252
-
Имена
- Брой статии:
- 225
-
Маршрути
- Брой статии:
- 170
-
Институции
- Брой статии:
- 305
-
Невчесана хроника
- Брой статии:
- 1

Око да види

Невчесана хроника
-
* Кои кандидат депутати са по-честни - тези, които купуват гласове, или тези, които дават обещания?