Ако снощи  бяхте дошли в изложбената зала „Сирак Скитник“, щяхте да се почувствате съществена част от културната общност в Сливен – поне една трета част. На откриването на изложбата "Живопис и скулптура от фонда на Художествената галерия „Димитър Добрович” присъстваха осем души, половината от тях бяха уредници в галерията, а от другата половина половината бяха журналисти. От двамата граждани – представители на културната общност в града ни, единият май си беше тръгнал преди откриването на изложбата. Така че, изпуснахте...

   В изложбата са включени творби на съвременни български автори, създавани от втората половина на XX век до наши дни. Тя е замислена като хронологично продължение на дългогодишната постоянна експозиция „Съвременно българско изкуство”, която се намира на първия етаж в залата и набелязва основни етапи в българското изкуство от XIX век и първата половина на XX век.

   Нарушителите на забраната да се движат с каруци в центъра на Сливен ще бъдат спрени с изненадващи мерки. Вместо полицаите да конфискуват цялата каруца с коня, униформените ще свалят приспособлението кошум. Това е изделие от кожа, което се слага на врата на коня и с него се управлява каруцата. Без кошум тя не може да се движи, твърдят запознати. По този начин общината си пести главоболията от конфискацията на коня или цялата каруца, пише в. „Стандарт“.

   Хаджи Димитър е символ на българските национално-революционни борби. Ако животът му е като на доста вироглави, непокорни, осъзнати като българи съвременни нему младежи, то смъртта му е изключителна. Тя го превръща в легенда и олицетворение на българския революционер. Смърт на върха, видима отдалеч, саможертва, уважена от свои и чужди, създала народни предания.

   Войводата има много паметници, сред тях и най-достолепния, признаван от всички за един от най-стилните паметници в България, на площада в родния му град. Сигурно има хора, които не са виждали нито един от тези паметници, но щом чуят „Жив е той“, знаят, че това е Хаджи Димитър, защото Ботевата поема е онзи Пушкинов неръкотворен паметник – най-големият. Затова си позволявам да мисля, че на Хаджи Димитър, за разлика от много наши други герои, ние сме отдали дължимото – доколкото нещата са съизмерими, разбира се...

   От години обаче някой иска да прави сензации и научна кариера с твърдението, че ние, сливенци – сливенската общественост, сливенските музейни работници и ръководствата на общината, немарим за паметта на войводата, подхвърляме костите му по разни мазета, крием ги (защо ли?), пък накрая сме ги и изгубили... Става въпрос за едно сандъче с неиндифициран костен материал, което се съхранява във фонда на Регионалния исторически музей. Така миналата година, във връзка с 175-та годишнина от рождението на българския национален герой, до министъра на културата, кмета на Сливен и директора на музея е написано писмо от името на „обществеността в Сливен, бившия областен управител и представители на родолюбиви организации“ с искане за ДНК анализ на костния материал от въпросното сандъче, както и костите да не остават в складово помещение, а да бъдат извадени за поклонение. Под писмото са подписани проф. Пламен Павлов, основния поддържник и разпространител на тезата, че Хаджи Димитър не е загинал на връх Бузлуджа, а ранен е отнесен на 30 км южно, в гористата местност под връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, където бил обгрижван от жителите на селата Свежен и Мраченик, починал на 10 август 1868 г. от раните си, а костите в сандъчето са неговите. Подписани са и журналистът Доброслав Иванов, и историкът Илиян Михов. Искането е подкрепено от петнайсетина историци с титли, някои несъмнено сериозни учени, които едва ли са наясно с историята около въпросния костен материал или пък са проявили колегиална безотговорност.

Антична Сердика

   След като строителите на чисто нови руини бяха поозаптени, антична Сердика наднича в малко по-приемлив вид...