Крум Дончев и Петър Йорданов (като навигатор) от „Дончев Спорт" спечелиха юбилейното 30–то издание на рали „Сливен”. След 16-я етап екипажът Дончев/Йорданов завършиха на първа позиция, след като Крум Дончев победи в 10 от общо 16-те скоростни отсечки на сливенското рали. Той повежда и във временното красиране на националния шампионат със 111 точки, следван от Петър Гьошев и Димитър Илиев. Според статистиката, Крум Дончев се изравнява с Илиев по брой победи в рали „Сливен". След тазгодишното състезание и двамата пилоти имат по четири титли.

   На второ място се класираха румънците Марко Темпестини/Дорин Пулпея от „Марко Темпестини", трети е екипажът на „Етър Рейсинг" Иван Генчев/Мартин Коев. Поради проблеми с автомобила, лидерът след първият ден Димитър Илиев отпадна от надпреварата.

   Повече новини от ралито тук.

Атанас Митев, с мнението му за диагнозата като присъда

   Прочетох за един протест на хора с увреждания - на колички и облечени в затворнически дрехи. И наистина, абсурдната ни действителност е такава. В много държави поставянето на диагноза е поставяне началото на решаване на траен здравословен проблем. На приобщаване и социализация на даден индивид. Чрез целенасочените мерки на здравната система и държавата, тези индивиди водят пълноценен и равностоен живот.
За съжаление, у нас диагнозата е равнозначна на доживотна присъда без право на обжалване. Познавам много хора с диагнози за различни заболявания, които световната здравна организация смята за лечими или че те се повлияват добре от определени медикаменти или хирургични интервенции. Тук обаче в ролята на съдията не е лекаря, който поставя диагнозата, а самата ни здравна система, която методични и редовно ни събира здравните вноски, но недай си Боже да ни потрябват внесените средства за лечение.
   Друг типично български кошмар е така наречената листа на чакащите. По стария комунистически почин на опашките и тук сме си измислили такава българска опашка. Нареждаш се в стройна редица в списък и чакаш да ти дойде реда за да те лекуват. Ако по Божията воля доживееш до съдбоносния ден и здравето ти не се е влошило толкова критично, то започва лечението, но както във всичко, с процедурата и малкото средства то остава на един междинен етап... и ако има средства продължава. В много случаи хората търсят сами начин да излязат от ситуацията. Но системата е безжалостна и не търпи промени.
   Ако имаме пък редкия шанс нашето заболяване да не прогресира, то непременно се полагат усилия да ни бъде трудно, невъзможно и почти абсурдно да живеем. Какво имам предвид?
   1. Архитектурната бариера.

   В доста български градове се полагат някакви усилия за премахването й, но със съмнителен резултат и при ниска търпимост на гражданите към хората с увреждане, подбудена от чисто егоистични причини.
- Ако има подстъп за инвалиди, си спираме колата точно там, защото на нас ни е удобно.
- Ако има паркинг място за инвалиди си спираме колата там, въпреки че ние сме здрави, защото ни е по-близо.
- Ако има асансьор за инвалиди го рушим, защото трябва да си изкараме някъде яда.
- Ако има тоалетна за инвалиди я заключваме, да не се цапа и ползва от други.
   2. Информационната бариера.
– Обикновено всички надписи са написани така, че се разбират от много български граждани и е изключителна рядкост да видите такива, съпроводени от надписи на Браел за хора с нарушено зрение.
- Централните ни емисии новини не се придружават от жестомимичен превод за хората с нарушен слух.
- Липса на подходяща визуализираща техника в библиотеките за зрително затруднени лица.