Ако питате какъв празник, сигурно сте под 25. И за 10 ноември 1889 г. – денят, в който след Берлинската стена падна и Тодор Живков (заедно с много задръжки) - знаете от недомаслените щрихи в края на някой учебник по история. До който урок не сте опрели, защото освен в края на учебника, е и в края на учебната година.

   Ако преди 20 години се кажеше „Честит празник!” на 9 септември, никой нямаше да пита какъв празник, щото той си беше най-големият. За 20 години празникът 9 септември се забрави, но 10 ноември не можа да стане празник. Причината - че и той като 9 септември ни беше подарен, а пък за разлика от 9-ти, нямаше кой да ни задължи да празнуваме 10-ти.

   Блоговете на уж мислещи млади хора са пълни с твърдения, че и с приложен доказателствен материал, как преди 20 г. се живеело не само по-сигурно, но и по-хубаво. Това е, защото са отгледани от бабите си, на които със сигурност преди 20 години им е било по-хубаво, защото още не са били баби.

   Аз също имам хубави спомени от социализма, от чавдарските и пионерските си години, но не заради него, а въпреки него. В спомените ми са и завистта, ако срещнеш някой уредил се връзкар, гордо да крачи към къщи, нарамил нанизана връв с рула тоалетна хартия. Също дългите опашки за маслини няколко пъти годишно, на които трябваше да стоя с часове, защото майка ми нямаше време, бананите за  Нова година, които винаги свършваха преди да    ми дойде редът и можех да занеса вкъщи в най-добрия случай портокали, вафлите и детските закуски от по 5 стотинки, с които мина детството ми и за които няма да кажа с постсоциалистическа носталгия, че бяха по-вкусни от сегашните, защото не бяха. Но всичко това са само детайлите, основното е онова полуидиотско положение, до което ни бяха докарали – да не можеш да напишеш съчинение за Родината или майката, без да споменеш, че те съществуват единствено благодарение на Партията, да критикуваш Иван Вазов че не е комунист, а Иван-Асен - че бил цар.