Мартин Ганев, заради вярата, че добродетелите не са отживелица

   В продължение на девет месеца 30 младежи от Сливен, на възраст от 15 до 30 години, чрез неформално обучение с интерактивни методи: казуси, ролеви игри, арт-тренинги, ще се запознаят с основни нравствени понятия. Проектът се казва „От маска към личност” и е насочен към издигане на духовните ценности и нравствените добродетели на младите. Финансирането по програма „Младежта в действие” е предназначено за дейностите, но не и за ръководния екип, който работи безвъзмездно. В целевата група са включени и хора в неравностойно положение.

   Проектът се осъществява от Младежкия културно-просветен център „Ихтис”, млада нестопанска организация – и по биография, и с възрастта на хората, които са я създали. Всички те обаче вече са професионалисти в различни области. Ръководител на проекта е Мартин Ганев, наскоро завършил философия и един от най-младите участници в организацията.

Защо решихте да обучавате точно в добродетелност – реалността, която ни обгражда ли е причината?

   - Провокацията е не само реалността, но и нашият вътрешен свят. В него често съществува някаква лъжа, която всеки сам за себе си трябва да отхвърли, за да бъде адекватен да обича и да се отдава на другия.

Не е ли това маската, която обществото ни налага, за да отговорим на някакви негови очаквания. Отхвърлянето на тази маска няма ли да направи едно дете по-ранимо?

   - Тази наложена маска означава в някаква степен човек да е несвободен. Аз не се страхувам да бъда нараняван, да бъда открит. Не става въпрос за някакъв идеал, а за истинската личност, която според нас е напълно свободна. Обществото не е задължително необходимото зло, но в него може да пребивава зло. В него, разбира се, може да пребивава и добро. Така че, опитваме се да изцелим по някакъв начин първо себе си, да имаме нормално общение и познание за другия. Това познание можем да добием ако влизаме в общение с другия чрез любов. Без това няма как да изградим и едно правилно общество.

   Дали е вярно или не, но в най-ново време някакъв чуждоземец,  минавайки  през Перник, уж бил казал: „Ако не ви се налага, не слизайте на гара Перник”. Което си е от всякъде тъпо и най-вече тъпо от страна на евентуалния творец на тази реплика.

   Ако минавате през Перник, не се помайвайте, ами непременно се отбийте. Е, градът може да не ви грабне веднага с преливащи от старини гледки, но със сигурност ще откриете неща, за които не сте и подозирали. Като например факта, че в Пернишка област  са разположени 16 планини и три котловини. Съвсем вярно е за планините и няма да ги изброяваме, но ще споменем тези с най-поетичните имена: Завалска, Ерулска, Ездимирска, Еловишка, Пенкьовска и Руй планина. Обаче има и Конявска планина, че и Кървав камък. Трите котловини са Граово, Знеполе и Радомирско поле църномръко. Много планини, много нещо! И няма да се изморите, ако решите да ги обходите, защото те са полегати, гальовни и грижовни към хората, които ги обитават. Пазят ги от силни ветрове, дават им пасища за стоката, даряват ги с божествени гледки и ги упойват с дъх на билки. Такива са пернишките планини! Но не забравяйте и Витоша, част от която е на територията на областта, заедно с перлата на планината – курорта Рударци, който е с минерална вода, модерни басейни и спортни съоръжения.

   Но стига с туризма, защото Перник се гордее и с историята си. И най-вече с Кракра Пернишки, който владеел над 35 крепости. Славният войвода на два пъти отбивал набезите на Василий ІІ и е последната твърдина, паднала под византийско робство. От тези времена са останали руините на Ранчово градище, Големо и Мало градище, градищата край селата Студена, Кладница и Планиница, калето над Копаница, Мулията…

   Перник се гордее и с миньорската слава. През 1891 г. започва работа първата мина в България и произвеждала над 75% от въглищата в страната! Затова и църквата в центъра на града се казва „Св.Иван Рилски”, който е „небесен покровител на българите и пазител на миньорите”. Влезте в нея, защото е изографисана от едни от най-големите български художници – Дечко Узунов, Никола Маринов и Александър Поплилов, но е осветена на 19 октомври 1920 г. от владиката Варлаам. 

   Една от най-красивите сгради в града е Дворецът на културата, изградена по проект на арх. Александър Дубовик. Няма да изброяваме културните институти, защото те са като във всеки стохиляден град. Но има един музей, който е уникален не само за страната, но и за Балканите. Това е Минният музей, който се намира под земята. Истинско преживяване за хора, които никога не са влизали в минна галерия!