Скътало се е Катунище встрани от главното шосе за Котел и понеже не се виждат хора, прилича на застинал пейзаж. От едната страна го къпе реката, от другата планината го пази в сигурната си прегръдка. Гушнали са се къщите по малките дворове, с мъка се крепят дървените им чардаци и поскърцват от времето и вятъра. По стръмните, застлани с калдъръм улички, ако се виждат хора, то те са избрали припека и приказката им се върти все около трудното битие.

   Така видях Катунище, а вече мечтая за следваща среща! Тъжно ми е, че на портите висят тежки катинари. Заключено! Чудни дървени къщи с изсъхнало мушкато, буренясали дворове. Остаряват хората…

   Гледаш вратите – редом с пожълтели некролози се белеят и нови. Някои стъкла вече са потъмнели от тъжната самотия, голи рамки гледат безжизнено, саксии с мъртви цветя вече не чакат никого. Овехтелите греди трудно понасят тежестта на времето, пропуканите керемиди процеждат дъждовната вода, която като сълзи се стича в празните осиротели стаи. Бяло плетено перде потрепва от вятъра през счупеното стъкло и сякаш търси навън човешката топлина. Стопанката гледа на света от некролога…

   И една добра бабичка ми вика: ”Ела, чедо, да ми видиш дантелите!” А те греят, като че са сътворени от мечтата за съвършенство. До тях в старовремско панерче няколко дюли, червени ябълки…”Вземи си, чедо!” Гърлото ми е свито, като че е заседнало нещо тежко, тъмно – като потъмнелите къщи, които ме заобикалят. Празни и самотни. И камбанарията стърчи самотна, крепи на снагата си  оръфаните от времето стъпала, камъните са зеленясали и пътеката отдавна е обрасла с трева. Черквата е унесена в дрямка – чака някой да удари клепалото й на умряло. Тук деца вече не се раждат. Затова и реката е самотна, няма ги малките детски краченца да цопат из бистрата й вода.