Тази сутрин е починал Сливенският митрополит Йоаникий. Той беше втори след патриарха в йерархията на българските православни отци, а ние го познавахме като мъдър и начетен човек, добър пастир на своето паство. Да почива в мир!

   Светла му памет!

    Светското му име е Иван Георгиев Неделчев. Роден е на 2 март 1939 г. в с. Пет могили, Новозагорско. Четиринайсетгодишен, постъпва в семинарията в Черепиш, Врачански окръг, и я завършва през 1958 г., след което отбива военна служба. От 1960 г. до 1964 г. следва в Софийската духовна академия „Св. Климент Охридски“, която завършва с отличен успех. През 1966 г. приключва и с аспирантура в Москва, след което е назначен за протосингел в Сливен, а от 1968 до 1972 г. е протосингел в Стара Загора. По предложение на Старозагорския митрополит Панкратий е изпратен на специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн, Швейцария. От 1972 до 1975 г. отново е протосингел в Сливен. Междувременно, още през 1961 г. е подстриган за монах с името Йоаникий. Малко по-късно е ръкоположен за иеродякон, иеромонах и архимандрит. На 20 април 1975 г. е ръкоположен за епископ с титлата Велички в храм „Св. Александър Невски“ в София. На 23 март 1980 г. е избран за Сливенски митрополит.

   Днес митрополит Йоаникий е старши член в Светия синод, втори по сан в Българската православна църква. Автор и преводач е на много книги, основно с богословска тематика. Отличен е с ордена на Светия синод „Св. Йоан Рилски", с "Преподобни Серафим Саровски" (II-ра степен) на Руската православна църква, с медала „Свети Филарет Московски” (I степен) на Московската духовна академия, с орден „Св. св. Кирил и Методий“ и други отличия. Носител е на наградата на Община Сливен „Д-р Иван Селимински“. Уважаван и обичан от сливналии заради красноречието, мъдрите и поучителни слова по различни поводи.

   От предишен разговор с дядо Йоаникий (както повечето ни съграждани го наричат) си спомням разказа му как след като се уволнил от казармата, дошъл в Сливен. Застанал на площада, до храма „Свети Димитър“ и пред паметника на Хаджи Димитър, погледнал Балкана и разбрал, че мястото му е тук...

   – Да, това беше на 27 септември 1960-а година. Предния ден, на 26-и, бях се уволнил от казармата. Качих се на автобуса от Нова Загора за Сливен и рано-рано се озовах на площад „Хаджи Димитър“. Беше Кръстовден по старому, камбаните на храма „Свети Димитър“ биеха и ме обзе едно чувство на благоговение, на благодарност и признателност. Божиите съдби са неизследими – не че съм го мислил в него момент, но явно е така. Не влязох тогава в храма, защото бях още с военната си униформа на ефрейтор. (Бях уволнен малко по-рано от сънаборниците си, след като получих пет-шест телеграми, че като отличник от семинарията, съм записан за редовен студент в Духовната академия.) Камбанният звън ме e умилявал и преди това, в Черепишкия манастир, където се носеше от пет-шест камбани и трогваше душата така, както може да я трогне и умили някоя песен, слово или красива картина. Човекът е създаден чувствителен... Но да, обичам Сливен още от младите си години.

   – Ваше Високопреосвещенство, Бог или Вие сте определили съдбата си доста по-рано, още в детска възраст – кои са податките, които са Ви насочили към духовно поприще?

   – Баща ми беше този, който ме насочи. И аз му благодаря сега, защото един седмокласник едва ли е имал ясна представа какво иска да прави с живота си. Но сигурно и дядо ми Неделчо, който беше силно религиозен човек, е повлиял на моя избор.

   – Разкажете, ако обичате, за родителите си...

   – И двамата произхождат от многодетни семейства. В семейството на баща ми е имало девет деца, на майка ми – седем деца. Хора земеделци... Малко накриво ни гледаха управляващите тогава, тъй като през 1951 г. баща ми не влезе в ТКЗС-то. Влезе по-късно, през 1956 г. Беше тракторист, комбайнер, механик, автомонтьор, рационализатор...

   – Какви бяха детските Ви игри?

   – Детските години пораждат златни спомени, които са неповторими. Но нашите детски години минаха повече в труд, отколкото в игри. Цяло лято сме били по полето – с воловете, кравата, пролетта пък с овцете. Нямаше телевизия, радио, то нямаше и електричество... Мисълта ми е, че детството на нашето поколение беше много по-трудно, но пък имаше общност: селото бе пълно с хора, които се уважават, обичат се, помагат си по седенки, преденки, тлаки. И беше весело, въпреки тежките моменти. Какви хора̀, какви свирни! Това сплотяваше. Имаше уважение между съселяните. И да Ви кажа, когато съм ходил с баща ми да му помагам, да пущам слънчоглед или царевица в браздите, въпреки че е било през март и още студено, но така ми е било приятно – чиста природа, въздухът свеж, птиците пеят... 

   Връщам се доста назад, но връзка има.

   Преди десетилетия, когато с бай Върбан (така наричах колегата си в Котленския исторически музей, историкът Върбан Върбанов) деляхме стаичка в Галатанското училище (доста неуместно превърнато в изложбена зала на килими), седмици и месеци наред понякога прекарвахме работното си време в разговори, често на висок глас. През пролетта и ранното лято – времето на ученическите екскурзии, устата ме заболяваше от беседа след беседа, че на ден са минавали и до четирийсет групи. Но през зимата време за свободни приказки имаше и говореше повече той. Пишеше историята си на Котел (неиздадена, впрочем) и изпробваше върху мен различни тези, не винаги свързани само с котленското минало. Една от любимите му теми беше доколко Русия ни е навредила с Освобождението. Той разпалено и с много аргументи доказваше, че ако не е била тази война, след някое и друго десетилетие, България така или иначе щеше да получи автономия и то в демографските си граници. И тогава, и сега съм съгласна с това, но си давам сметка, че такова развитие на нещата би могло да се случи ако историята се движеше само от правителствата, пък били те и на Велики сили, ако се изключат желанията и настроенията на нацията, каквато е била тогава (и каквато е долу-горе сега). Как биха посрещнали ония събудени вече и замогнали се българи призива да изчакат едни 50 – 60 години, за да получат своя държава?

Иван Генералич

  Крепостта „Калето" е в Регистъра на недвижимите културни ценности в община Сливен. В този документ се сочи, че тя е от късната античност и българското средновековие – XI –XII в. Намира се в местността „Качулка" на възвишението между някогашния рудник и сградния фонд, възникнал през 50-те години на миналия век като миньорско селище, а впоследствие сменял предназначението си няколкократно – База за подготовка на чуждестранни кадри, Детско селище, социален дом с абревиатура, недобна както за изписване, а още по-малко и за прочитане.

   „Калето" като възможен маршрут е описан с два реда и в Концепцията за интегриран туристически продукт на община Сливен от 2019 г./ https://mun.sliven.bg/uploads/3F58AF9D0B46DE2AB19E259D002B9B98/. Да се стигне до него е прекалено лесно за хората с автомобили. Можете да паркирате превозните си средства на площадката на някогашния рудник или на паркинга на селището. За тренираните планинари изкачването ще отнеме десетина минути, а за неделни приключенци като мене – малко повече. Преодолели стръмното, горе ще намерите очертанията на някогашните зидове, ще погледнете към околните върхове и към виещия се в ниското път между Южна и Северна България. Според мене изкачването дотук има преди всичко емпатичен смисъл – за кратко се поставяме на мястото на нашите предци, търсили спасение от нашественици, разбойници и крадци тук,на непристъпните височини.