Маша Генчева

 Въжделенията за "Карандила - Устойчиво Развитие ", накратко "КУР", развихри площадни, словесни и епистоларни баталии между природозащитници и местна власт. Лелеещите да превърнат Карандила и Даулите в Сан Мориц-а на Балканите и Аспен-а на Европа така и не разбраха защо има хора против решенията на Сливенския общински съвет за създаване на селищни образувания в двете защитени местности. Тези дни дискусията се пренесе в постоянните комисии по повод Предложение на сдружение "Асоциация на парковете в България" и граждани Общинският съвет да отмени свои решения 510, 511 от 14.11.2024 г. Проследявайки заседанията, непредубеденият гражданин няма как да не забележи опорките на местните избраници, а именно:

- чужди интереси подклаждат страховете и недоволството на хората;

- някой не иска конкуренция на другите планински курорти;

- Сдружението "Асоциацията на парковете в България" вероятно има апетити да разработи Плана за управление на Природен парк "Сините камъни" срещу няколко милиона, разбира се;

- кой заплаща на лекторите, популяризиращи биоразнообразието в Парка;

- едно семейство притежава над 2 хиляди декара, защо пък общината да не поиска 800 декара от защитените територии и да ги стопанисва както тя си знае;

- гражданите са невежи: не разбират що е селищно образувание; не знаят правомощията на общинския съвет;

- бързането и решенията нямат нищо, ама нищо общо с подозренията, че целят впоследствие да се узаконят пристроявания, направени без нужните разрешения, както и с мераците на местни бизнесмени да придобият апетитни парчета от Карандилската баница.

Проблемът на Сливенските минерални бани вероятно ще се повтори на Карандила...

   Нямах намерение и аз да пиша по текущия все още въпрос за бъдещето на ПП „Сините камъни“, тъй като нещата, общо взето, са ясни, т.е. направени са наобратно: преди да са отпаднали някакви територии от парка (като изгубили стойността, заради която да бъдат опазвани?), те се обявяват за селищни образувания, като се разчита, че институциите по веригата, щат-не щат, ще си затворят очите. И те го направиха, и всичко щеше да е наред, ако не бяха едни нахални хора, дето се интересуват кое как и защо. Провокацията за това писание дойде от разпространения в последните дни клип със собственика на Алпийския дом.

   Големият частен инвеститор е хубаво нещо, само дето все бяга по тъч линията и не ще да влезе в играта (тази, която очакваме от него) – осигурили сме му ние промишлени терени с всичките му комуникации, само да идва и да строи заводи, фабрики или поне цехчета, в които да се произвежда кое-що. Не ще. Иска парцели с бъдеще – на морето, в планината, край минералния извор. И тези общински съветници, управници от всякакъв калибър и късметлии случайници, които по един или друг начин са се сдобили с такива, ги държат с години и десетилетия, с надеждата, че големият инвеститор ще ги направи милионери за един ден.

   Ще дам само два от многото в нашата община примери за това, че частната собственост на места с обществена значимост, не води до развитие. А и двете места са с голям потенциал.

   Сливенските минерални бани

   Съществува един акт на княз Фердинанд от края на ХІХ век, с който той дарява Сливенските минерални бани на община Сливен за „вечни времена”. Тогава Сливенската община взема 300 хиляди лева заем от БНБ, за да преустройва и развива Минералните бани. Скоро освен в любимо място за лечение, хигиена и почивка, баните се превръщат „в един от най-големите източници на приходи в общинския бюджет“, пише Гочо Гочев в „История на Сливенските минерални бани...“ (2015 г.) ... Като ентусиазирана от очерталото се бляскаво бъдеще сливенка, преди двайсетина и кусур години, в първия мандат на кмета Лечков като да беше, се затирих специално до Народната библиотека в столицата и копирах Фердинандовия указ от „Държавен вестник“. Предоставих го на общинските ни ръководители, ама ми обясниха, че Законът за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти бил само за имотите, взети от граждани или пък срокът да си ги искаме вече е изпуснат и пр.

   И така, общината остана собственик само на сградата на централната баня, а съвсем наскоро придоби и земята под нея. И в един момент се оказа, че останалата уж държавна собственост, в голямата си част вече е частна. Дали има набити колчета, като на зелените площи пред бившия ресторант „Русалка“ (снимката е от 2019 г.) или няма, но най-атрактивните терени (като из лонгозната горичка, която вече е доста изтърбушена откъм дървета), са частни, придобити по един или друг начин, някои и след реституция, като привлекателния на времето остров на Тунджа с огромни дървета и посещаван плаж, на който се провеждаха многолюдни събори. Няма лошо, ако тези собственици бяха използвали парцелите си за благоустрояването на курорта и развитието му за благото на всички (защото и когато легловата база е била за над 1000 души, хората трудно са намирали места за лечение и почивка). Затова се зарадвахме като се чу, че някой е почнал да прави нещо –  ресторант „Русалка“ се реновира. Е, стана – сватбен салон ли, ресторант ли, вероятно няма да узная, след като около него се издигна крепостна стена (виж снимката). Как ли ще изглежда останалата поляна, ако и другите собственици издигнат такива стени. А тази поляна всъщност е част от някогашната зелена площ, започнала усилено да се оформя по времето на кмета Добри Бояджиев – да,  същия оня, Добри Кавака. Около банята тогава се създава красив парк от кестени, платани, бели брези, сребърни борове, смърчове, акации и много цветя. Назначени са вещи градинари, прокаран е специален водопровод за поливане. Залесяването почва със средства от дарение на варненския кмет Александър Василев, направено в знак на благодарност за излекуването му. А засега чакаме другите огради...

   Та, такова е понастоящем положението със селищното образувание „Сливенски минерални бани“.

   Без да е селищно образувание, натам върви и

   Карандила