Има хора, на които не издигаме паметници, но които са вложили такава част във фундамента на нашата история, стопанство или култура, че ако извадим тази част, цялото здание ще се срути. Просто – без тях, някои неща нямаше да са същите.

   Казвам това във връзка с поувяхналата сега у нас, но запечатана в чуждестранните научни издания слава на новозагорското равно поле като „дворец на праисторията“. Казват, че така го кръстил известният археолог Николай Яковлевич Мерперт. По-важното е кой е изкарал този дворец от руините. Е, няколко са заслужилите в тази дейност, но основната фигура за мен си остава Митьо Кънчев.

   Според натурализирани във Венеция българи, когато някоя местна мома се омъжела за гондолиер, майките възкликвали: „Уреди си живота!“ Майките няма как да грешат, пък и моите бегли впечатления сочат същото. Гондолиерът явно е с привилегирована професия. Властта му е гласувала доверието да не издава билети, касови бележки и каквото и да е на клиентите си и да се отчита пред данъчните на честна дума – толкова спечелих. (Да вметна тук, че по още по-беглите ми впечатления, откъм манталитет италианците доста си приличат с българите.) А бизнесът върви с пълна пара. Клиентелата се блъска да му даде таксата, която е строго определена, независимо дали в гондолата са четирима или петима човека. При това за „персона“ се броят и недорасляците, включително бебетата.

   Но да кажем, че гондолиерството изобщо не е лека професия. Трябват си много сили и умение, за да въртиш дългото гребло на плавателния съд и да избягваш сблъсъка с хилядите още гондоли, малки лодки, катерчета и „вапорето“ (местния градски транспорт) по тесните канали. Изпита пред гилдията бил тежък и включвал не само умения в управлението, но и владеенето на езици и други начини да забавляваш туристите. Отделно, че гондолата била по-скъпа от луксозен автомобил (начинът на изработването, конструкцията, размерите ѝ, са строго регламентирани още от XVIII век) и трябвало да се сменя на десетина години.

   Нашият гондолиер впрочем не ни удостои и с дума, за песен не сме и помисляли, тъй като тя била скъпо удоволствие – в кратката си разходка така и не се сблъскахме с пеещ гондолиер. Ама разбирам ги – при тая навалица и клиентела, дето амен ще се хвърли от кейовете, остава и да си весел и усмихнат. Повечето бяха с едни раирани блузки, но далеч от романтичната премяна с характерна шапка. Това явно не носи допълнителна печалба и затова не е строго регламентирано от общината (която иначе всичко е регламентирала – например десетки общински служители разгонват туристите, които си позволят за момент да приседнат на стъпала, бордюри, кейове – трябва да сядат в кафене или друго заведение). Но, приключението си го изисква – да идеш във Венеция и да не се повозиш на гондола, няма как.