Като почне да се мултиплицира една грешка (което вече е много лесно), та край няма. Иди сега убеждавай, че писателят Емилиян Станев е бил ловен надзирател в ловното стопанство Буковец, а не в село Буковец, Ловешко, както пише в повечето биографични бележки за него, пръснати из Интернет. (В България впрочем, според справките пак там, имало пет села с името Буковец – в областите Велико Търново, Видин, Враца, Монтана и София, но не и в област Ловеч).

   Ловното стопанство „Буковец“ е на границата между общините Елена и Твърдица. Хижа „Буковец“ е разположена в едноименната местност на 1100 м н.в. и  на 500 м от връхната точка на прохода Твърдица – Елена. Сега действащата хижа е строена през 1963-1968 г., но много по-стилна като архитектура е едноименната, изоставена сега по-стара хижа, на метри от новата. В тази по-стара каменна постройка две години (от 1944 г.) е живял и работил като ловен надзирател писателят Емилиян Станев. В нея е написал „Повест за една гора“, както и „Когато скрежът се топи“, в която книга той описва хижата: „Преди петнадесет години работех в едно ловно стопанство. Там се развъждаха на свобода елени и сърни, а в просторните гори наоколо се срещаше всякакъв дивеч. По него време не беше лесно да се намери работа в града и аз приех с голямо задоволство да стана лововъд. За щастие, моята служба се оказа много приятна и интересна, хиляди пъти по-добра от службата на дребен чиновник в някое данъчно или общинско управление.

   Мнозина мислят, че в прозвището му ЩАСТЛИВЕЦ има някаква ирония. Ирония над нерадостната му съдба.

   Аз не мисля така. Аз мисля, че той действително е щастливец. Какво по-голямо щастие от това: да имаш едно толкова голямо, любяще сърце! Това самочувствие го прави истински щастливец. Неговото игриво-иронично въображение и сладостно кършен смях са дар на това голямо сърдечно съкровище: любов към всички, към всичко.

   И да умре пронизан в сърцето. Безпричинно, ненадейно! Обичан от всички, оплакван, непрежален и до днес...

   Такива мисли бродеха в паметта ми, когато, вперил погледа в бялата лента на шосето Пазарджик – Пещера, отивах да се поклоня на самотния му паметник в зеленото безлюдно поле.

   „Пътниче, предай на гредущето поколение, че тук падна убит от наемни убийци поета-писател Алеко Константинов на 11 май 1897 г.“

   Тия зловещи думи винаги са фучели в съвестта ми като бич. Но когато спрях пред оглозгания като от кучешка злост паметник и едвам прочетох тия като че ли непознати думи, в сърцето ме лъхна злост, която ме отрови... Жестокостта на Алековите убийци бледнее пред кощунството, вършено над неговия паметник!... 

Една наистина хубава ограда

   Тя огражда 120 декара силно пресечена местност – стръмни баири и дълбоки дерета, покрити с гъста гора, слънчеви полянки, езерца. Висока е 3.20 м, а от вътрешната страна има електропастир (с дължина 26 608 м). Теренът е разделен на седем сектора, между които са алеите за посетители. Това е Паркът за танцуващи мечки в Рила планина, на 12 км от град Белица. В него живеят 25 мечки от България, Сърбия и Албания, освободени от веригите и от тормоза на бившите си стопани. Макар и увредени от общуването с човека, те доста добре са се адаптирали към живота, естествен за вида им – някои сами си копаят бърлоги, а всички вече са се върнали към зимния сън. Обслужващият персонал е изцяло от местни хора, явно обичащи животните.

   Но понеже напоследък в България на мода са оградите, идеята ми е да рекламирам оградата на парка, а не спокойния живот на мечките в него. Ами – хубава е. Би могла да бъде преграда и за диви прасета (е, ако не са силно разтревожени), и за бежанци. Според мен, направена е не толкова за защита на посетителите (все пак животните са живяли сред хора, а и явно предпочитат да гризат моркови), колкото за защита на мечките от посетители. Направена е очевидно с много пари, но все пак с парите на две фондации – „Четири лапи“ и „Бриджит Бардо“. По-бедна ли е българската държава от тях, че прави такива смешни огради по границите си?

  Старият бряст, символ на Сливен и дърво на Европа за 2014 г., вече е почти изсъхнал – това се вижда от всички граждани-неспециалисти. Днес се събраха и специалисти от цяла България, поканени от кмета Стефан Радев.

   Представителката на Регионалната инспекция по околната среда и водите в Стара Загора каза, че много се радва на срещата – и сигурно е редно да се радва, явно най-добрите в България бяха в Сливен. Казаха, че болникът си умира нормално... Редно беше да похвалят и общината, зер 33 хиляди лева досега са взели от нея за лечението. Журналистити, общо взето, чуха това, което знаеха. Рашид Рашид, представител на фирма „Фортис визио“, която се е заела с лечението от 2014 г. припомни, че през 2015 г. най-добрият европейски специалист (някой си Франклин) обследва дървото и постави диагнозата, според която фирмата е предприела необходимите мерки, сред които и ваксинирането с широкоспектърна ваксина. Вторият експерт, който дойде от Германия, го овърза с въжета. Т.е. лечението е избрано от най-добрите специалисти в Европа и се извършва стриктно. Съобщение от пресслужбата на общината от 13 юли 2016 г. ни информира: „Старият бряст в Сливен днес беше инжектиран за втори път тази година срещу заболяването трахеомикоза, т.н. холандска болест. Лечението се извършва от доц. Стефан Мирчев от Лесотехническия университет, в екип с г-н Рашид Рашид, който организира цялостната дейност по диагностика на състоянието, лечение и профилактика на дървото.“ И напук на това, през последната есен Старият взел, че развил точно трахеомикоза. Сега г-н Рашид дава малка надежда: съществували два щама на болестта и ако е по-лекият, имало шанс някой клон да се раззелени. Затова ще трябва да изчакаме следващата пролет. При по-тежкия вариант на заболяването, нямало надежда. Лабораторните изследвания ще са готови до седмица.