Държавата може и да е в криза, но доста хора си живеят добре. Който може, го може. Щом държавата ни е оставила да се оправяме сами, ще го правим. Било незаконно – държавата да се оправя. Било неморално? Тази пък категория дори и не влиза в работата на държавата.

   На държавата от години си й е добре, че нейни граждани внасят пари от Европа. Полицаите се хвалят, че само в Сливен имало 200 сутеньори, сигурно ги знаят приблизително колко са и в Пазарджик, Дупница, София, Варна, Бургас?

   Ако историята, която преразказва Латинка Минкова ви се струва измислена, прочетете я поне за разтуха: тук

Фотографът Георги Илиев, заради усета за историчност

   В изложбената зала „Сирак Скитник” в Сливен, до края на януари може да видите изложбата, наречена „Спомен за миналото, памет за бъдещето”. В нея фотограф-художникът Георги Илиев е подредил около 80 снимки, съхранили стария Сливен такъв, какъвто вече го няма. Някои от тях са запазени в музеи и архиви, други обаче са тук само защото той ги е спасил от всеядността на времето. Събирал ги е откъде ли не, за да ги опази. Със съзнанието, че историята живее в артефактите, създадени от човека – но само при положение, че някой се е погрижил те да останат.   

   За фотографията като професия и като средство за съхраняване на историята, разговаряме с Георги Илиев.

Жоро, ти си един от хората, които професионално се занимават с фотография, но сега, когато всеки щрака с фотоапарат или телефон – може ли човек да се прехранва от правенето на снимки?

   - Трудно. Навремето преподаватели във фотографския институт в София се опитаха да прокарат закон, според който в медиите, в държавните учреждения и различните институти да работят професионални фотографи, т.е. със съответното образование. Това, разбира се, не можа да стане.

То е същото, като да искаме в медиите да работят дипломирани журналисти, което впрочем няма да е зле...

   - Да, но особено сега, няма как да стане, пък и да стане, знаеш колко измислени университети могат да пуснат такива дипломи. Все пак, в резултат на усилията на тогавашните преподаватели, особено на Янка Кюркчиева, бе създадена Националната фотографска академия, на която съм член. Междувременно съм направил над 30 самостоятелни изложби, имам златен медал от осмия републикански фестивал на художествената самодейност, участвал съм в десетки фотосалони и в салона по експериментална фотография "СТИЛБ". Това, разбира се, някакъв материален дивидент не ми е донесло. За сметка на това, в първата част на тези 35 години, откакто се занимавам с фотография, имаше повече предприятия и учреждения, а и медии, в които един фотограф може да работи по специалността си. Сега тези места са много малко.

Дигиталната фотография ли ви изяде хляба?

   - Не. С раздържавяването бе ударена и базата на фотографията. Някога в структурата на Комитета по печата към Министерския съвет, съществуваше и предприятие „Българска фотография”, с редакция във всеки окръг, в която работеха по няколко човека и която имаше за цел освен да отразява и възхвалява социалистическата действителност, но и да архивира снимки и други фотоиздания. След 1976 г., когато Комитетът по печата премина към Комитета за изкуство и култура, предприятието се казваше Окръжен център за фотопропаганда и фотоуслуги. Преминал съм през всичките му звена, включително технолог. След закриването, в края на 90-те години на миналия век, целият архив събран там, бе изхвърлен на боклука. С един колега успяхме да приберем част от собствените си снимки и фотоленти. А преди това още, през 70-те години, бе наводнен архива на съществуващия тогава киноклуб "Сините камъни", съхраняван в мазето на тогавашното кино „Балкан” и бяха унищожени част от материалите. Така че може да се каже, фото и киноархивът на Сливен го няма. Не бе съхранен и фотоархива на някогашния окръжен вестник „Сливенско дело”.