Иван Хаджийски, най-големият българолог

Китайското проклятие – „Да живееш в интересно време” – май е споходило доста български поколения. Иван Хаджийски е човекът, който засега най-пълно отразява и обяснява едновременното съжителство на различни епохи в едно общество, в един град, в една махала, в един дом и едно семейство дори.  Както е било по негово време, както e и днес. Именно затова избрахме да разговаряме с него.  

Г-н Хаджийски, проф. Петър-Емил Митев Ви нарича „най-големия българолог”. Но фактът, че сте умрял преди повече от 65 години, навежда ли Ви на мисълта, че Вашите изводи за българската народопсихология вече може и да не са валидни?

   - Една Оптимистична теория за нашия народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година (Паисиевата – б.а.) и писанията на Раковски... Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост.

Какви са тези факти?

   - Макар и с неохота, трябва да кажем: Вярно е, че поради неопитност, а понякога и поради недобросъвестност, местното ни производство в някои отношения отстъпва на европейското. Вярно е, че докато широката маса у нас има правилно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавната вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване” е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?

   Като разискват феномена „Любов към турските сериали”, българските социолози неизменно споменават и носталгията по миналото. Някога и българинът живееше в такова патриархално общество, в което главата на семейството, сиреч мъжът, е господар и авторитет. Жената (добрата жена в сериалите) е плаха, свенлива, почтителна, иска разрешение за всичко. Интересно, че почитателките й са основно жени, но все пак да не забравяме, че за сметка на гореизброеното, тя е уважавана, почитана, обичана и зачитана (от добрия мъж в сериала). А - и по правило, не работи. Мъжът е длъжен да осигурява парите. (Част от жените и не домакинстват, но те не са много на почит от българските фенове.)

   Някои от сериалите минаха пред очите ми, по простата причина, че телевизорът в кухнята хваща само bTV. Не че се извинявам. Силно  комплексирани интелектуалки единствено държат да обясняват, че като чуят исторически близката ни реч, сменят канала, стискайки очи. (Ама виж, още веднъж да ми се извъртят Инджи и Мехмед с всичките им серии, макар че нямам нищо против Къванч Татлъту, няма да понеса. Добре че времето, в което ще ги повтарят, е само за най-заклети фенове.)

   Сега обаче на размисли ме навежда „Листопад”. Той не случайно е с много награди за най-добър сериал в страната си – защото е по роман на литературен класик, защото актьорите играят добре. У нас обаче е харесван и заради това, че показва нещо невъзвратимо отишло си – като младостта или като социализма. Всички цъкаме и се възторгваме: виж какви отношения в семейството, какво уважение към възрастните, какъв здрав морал у младите. А у нас...