Тази сутрин във Виена, в социалния дом, в който пребиваваше от година и половина, на 98-годишна възраст е починал нашият съгражданин Гарбис Папазян. „Почтеност, почтеност и пак почтеност“, казваше приживе бай Гарбис. Той беше човек на няколко нации, но преди всичко сливналия. Вечна му памет!

   Интервюто по-долу е от книгата „Сливналии“ (2014 г.)

     „Гарбис Папазян е на България, на Армения и на Австрия“ – казва друг наш съгражданин, Георги Йорданов. Вярно е, и за трите държави Гарбис Папазян е направил достатъчно, за да го смятат за свой гражданин. Но Гарбис Папазян е преди всичко на Сливен, защото той самият явно се чувства сливналия...

   Роден на 14 август 1920 г. в семейството на търговец, чийто баща се е преселил в града под Сините камъни от Одрин, Гарбис Папазян учи в арменско училище в Пловдив. През 1940 година завършва Сливенската мъжка гимназия и заминава за Виена да следва във Виенския университет. Завършва индустриална химия и като втора специалност – търговия. От 1948 година започва успешната си търговска и предприемаческа дейност, базирана в австрийската столица. Регистрира фирма „Рила“, сдобива се с фабрика за килими, търгува с различни стоки, като за електроника стига чак до Япония. Винаги е работил, сътрудничейки си с България и подпомагайки икономиката ѝ – дотолкова, че социалистическите ръководители няма как да подминат неговите заслуги. А за огромната му дарителска дейност – към България, към родния Сливен, към Армения, Република Нагорни Карабах, към арменски и български организации в Австрия, следва да се говори и пише отделно.

   През годините Гарбис Папазян е получавал признание. През 1987 г. е обявен за почетен гражданин на град Сливен.  По времето на социализма става и носител на златен „Орден на труда“. През 1989 г. е награден с орден „Народна Република България”, първа степен. Носител е на трите степени на орден „Кирил и Методий“, на почетната награда „Сребърен ритон“ на българското министерство на културата, на десетки почетни знаци, грамоти и благодарствени адреси от организации в няколко държави. През 2004 г. сливенският общински съвет учредява награда – почетен знак "За граждански принос", и нейният първи носител е Гарбис Папазян.

   Срещата ми с Гарбис Папазян стана на 30 април – според българи-виенчани, с които обменихме по някоя дума, първият истински пролетен ден тук. Срещаме се след дълги уговорки в разговори по телефона от Сливен и после от Виена, в които г-н Папазян се опитва да отклони желанието ми за среща, като ми задава един и същ въпрос: Вие знаете ли на колко съм години? Отговарям му, че знам – предстои да навърши деветдесет и шест. И точно затова искам да направим това интервю – защото животът му е дълъг и интересен.

   В крайна сметка позвънявам на входа на старата, с благородно изражение сграда, само на пресечка срещу входа на виенската опера и чувам гласа му в домофона. След минутка сме в кафенето. Гарбис Папазян изглежда удивително добре, дори елегантно за възрастта си. Чете без очила и чува без затруднение. Опитвам се да карам по въпросите, които съм му изпратила предварително. Тук-там се получава, но като повечето възрастни хора и той държи преди всичко да сподели изводите, до които е стигнал след преживяното. Прекъсва ме често с думите: „Чуйте какво ще Ви кажа: най-важно е здравето, след това фамилията, след това – майната му“.

   Пита ме как е в България. Отговарям му, че не е много добре. Г-н Папазян има своето обяснение: „Защото народът няма сигурност в утрешния ден и всеки гледа да краде.“ После пита как е Сливен. Отговорът ми е долу-горе същият. „Някога имаше голяма текстилна промишленост“, казва. Обяснявам му, че и сега има, ама не каквато е била. „Имаше и военен клуб“, спомня си събеседникът ми. После ми пояснява, че неща, с които не живееш всеки ден и не си споменавал от десетки години, се забравят.

   – Г-н Папазян, доста е писано за Вас, но повече за Вашите благодеяния, по-малко за Вас самия. А подтика за правене на добрини сигурно има своето основание назад във времето. Нека се върнем, доколкото е възможно, към Вашите корени – докъде стига родовата Ви памет?

   – Забравям вече... Помня майка си, баща си, помня баба и дядо.

   – Известно е, че дядо Ви се преселва в Сливен от Одрин по време на Балканските войни, по препоръка на генерал Мархолев, който е бил настанен в къщата му...

   – Да, генерал Мархолев. (Тук не успяваме да уточним кой точно Мархолев, защото България има двама генерали с това име – Генко и Гурко, вторият от които доведен син на съратника на Левски Иван Мархолев. И двамата са участници в събитията около Одрин през 1912–1913 г. – б.а.)

   Църногорският манастир „Св. св. Безсребреници и Чудотворци Козма и Дамян Асийски“, известен още като Гигински или Черногорски манастир, се намира в планината Църна гора. Всъщност в крайния Запад на България се намират десетина от 39-те български планини, не много популярни сред туристите, но с прекрасни цветни поляни, дълбоки речни ждрела и високи върхове.  

   Нарича се още Ломнишко (тъй като започва от село Ломница) и Трънско ждрело (на 3,5 км северно от град Трън). То е в най-източната част на планината Руй и е известно като едно от най-красивите места на България. Препоръката ми е да го посетите, защото снимките, които показвам тук (пък и най-професионалните, които може да намерите), не могат да го представят добре. С обикновен фотоапарат или телефон няма как да се обхванат скалите от основата им при пенещата се река, до върха, особено ако снимаш от дървеното мостче в началото на теснината, като мен. За по-добра снимка вероятно следва да се слезе до реката, но то си е екстремно преживяване, както и изкачването по стръмната пътека нагоре, която не се поддържа във вид за случайни туристи. По-добра представа за тази природна забележителност дават видеоклиповете правени с дрон, които се срещат в интернет. 

   Още един обновен и прекрасно поддържан манастир - Клисурският „Света Петка“. И на други места в Българско има „Клисурски“ манастир, тук отваряме реч за тозимежду село Клисура и град Банкя, в близост до София, в Люлин планина. Той е действащ женски, с няколко монахини и послушници.

   Макар да изглежда много нов, той е построен на мястото на древна обител. Според легендата, през 1238 година цар Иван Асен II пожелал мощите на Света Петка Българска, погребана в Епиват, да бъдат пренесени в столицата Търновград. Литийното шествие пренощувало на това място и така то било осветено от нетленното тяло на светицата. Това накарало местните хора да построят църква. По-късно около нея се разраснал манастир. За жалост пожар унищожил архива му и историческите сведения са загубени. В началото на миналия век се срутила и църквата. Градежът започнал отново, най-активно през 50-те години на миналия век, когато в него пристигнала руската монахиня Мария Магдалена, заедно с група сподвижници. Тя останала тук до края на земния си път през 1978 година. Тези монахини са погребани в двора на манастира.