Връщам се доста назад, но връзка има.

   Преди десетилетия, когато с бай Върбан (така наричах колегата си в Котленския исторически музей, историкът Върбан Върбанов) деляхме стаичка в Галатанското училище (доста неуместно превърнато в изложбена зала на килими), седмици и месеци наред понякога прекарвахме работното си време в разговори, често на висок глас. През пролетта и ранното лято – времето на ученическите екскурзии, устата ме заболяваше от беседа след беседа, че на ден са минавали и до четирийсет групи. Но през зимата време за свободни приказки имаше и говореше повече той. Пишеше историята си на Котел (неиздадена, впрочем) и изпробваше върху мен различни тези, не винаги свързани само с котленското минало. Една от любимите му теми беше доколко Русия ни е навредила с Освобождението. Той разпалено и с много аргументи доказваше, че ако не е била тази война, след някое и друго десетилетие, България така или иначе щеше да получи автономия и то в демографските си граници. И тогава, и сега съм съгласна с това, но си давам сметка, че такова развитие на нещата би могло да се случи ако историята се движеше само от правителствата, пък били те и на Велики сили, ако се изключат желанията и настроенията на нацията, каквато е била тогава (и каквато е долу-горе сега). Как биха посрещнали ония събудени вече и замогнали се българи призива да изчакат едни 50 – 60 години, за да получат своя държава?